Айзък Азимов
(1920-1992)
Автор: Матрим
Този път ще ви представим може би най-известния фантаст на всички времена, човекa, написал повече книги, отколкото десет нормални писатели взети заедно, “най-научния” автор на научна фантастика, създателя на законите на роботиката и неуморен популяризатор на научните постижения – Айзък Азимов.
Биография: Роден на 02.01.1920г. в градчето Петровичи в днешна Русия, която по онова време е в хватката на гражданска война и в преход от царизъм към комунизъм. Любопитно е да се отбележи, че датата не може да се смята за съвсем точна, поради липса на свестни архиви за такива данни по онова време. Както си личи и от името му, Азимов е от еврейско потекло. Семейството му напуска СССР в началото на 1923 и се заселва в Ню Йорк. Завършва училище през 1935 (и аз исках да завърша на 15, ама не можеше :/), висше образование по химия получава в Columbia University, като се дипломира през 1939. След прекъсвания заради военна служба и работа по време на Втората Световна Война, Азимов получава своята докторска степен по химия през 1948. До момента, когато започва да се занимава само с писане, работи в Бостънския Университет. Въпреки оттеглянето си през 1958, запазва научната си степен, а през 1979 става пълноправен професор.
Първият му публикуван разказ е издаденият през 1939 в списание "Amazing Stories" "Marooned Off Vesta".
Известен е с това, че пише повече от осем часа дневно всеки ден без почивка (е, то така си и трябва, щом човекът е написал над 400 книги :)). Бил е член на МЕНСА, но се е отказал, защото според него другите в организацията били твърде арогантни относно тяхната прехвалена интелигентност. Азимов не обичал да излиза навън и се е определял като клаустрофилик. Предпочитал да работи в стаи без прозорци, от тези негови предпочитания се е зародила и идеята за “Стоманените Пещери”.
Умира на 06.04.1992 след проблеми със сърцето и бъбреците, получени поради заболяване от СПИН. Заразява се със смъртоносната болест при кръвопреливане по време на операция на сърцето през 1983.
Творчество: Въпреки стряскащия общ брой на написаните книги, SF-произведенията на Маестро Азимов не са толкова много, колкото по-незапознатите с творчеството на автора биха си помислили. Характерни черти на книгите му са доста суховатият стил (но да си го признаем, трудничко е да изпипваш стила си, като пишеш с такава скорост), перфектна научна обосновка и способност от скучни факти да се раждат идеи за страхотни произведения (“Падането на Нощта” например). В голяма част от произведенията му интригата се върти около съдбата на цялото човечество, т.е. не си играе на дребно. Персонажите му също не са особено силна страна, но все пак има някои запомнящи се като Хари Селдън (някои прехвалени автори като Толкин и с толкова смислени герои не могат да се похвалят – бел. на Антитолкиниста в Мат) . В някои от книгите си твърде много разчита на диалозите за обяснения на събитията, но пък никога не се изсилва с дълги и скучни описания. Произведенията му едва ли ще допаднат на хора, очакващи много екшън, интелектуалните двубои и надлъгвания са преобладаващи, но който и да е победител, книгите му винаги водят към интересни размисли. Това е човекът, който направи роботите пълноправни герои в SF жанра, вдъхна им живот, ако щете, създаде прословутите три закона на роботиката. Книгите му са общо взето страхотно увлекателни и пристрастяващи и въпреки подчертано оптимистичните финали на повечето от тях, някои доста мрачни картини на бъдещето могат да служат за предупреждение (“Краят на Вечността”). Макар че Азимов понякога е бил обвиняван в липса на разнообразие, аз не бих се съгласил с това – има огромна разлика между “Пирати от Астероидите” и “Фондацията” или между “Самите Богове” и “Краят на Вечността” например.
Нека да караме поред (друг е въпросът, че редът е на принципа “за каквото се сетя първо” – бел. на вътрешен глас :)) .
Най-значимата, награждавана, известна, хвалена (стига с тези прилагателни, читателите ще изгубят нишката) творба на Азимов е поредицата за Фондацията. Първоначално е трилогия, в последните години на своя живот Азимов добавя още четири части, две от които следват първите три книги, другите две разказват предисторията. Понеже съм сигурен, че сте чели поредицата, няма да ви занимавам със сюжета (чакай, чакай, това съждение май почива на неправилна предпоставка, може да има някакви заблудени души, които не са я чели – бел. на симулиращ безприсрастност вътрешен глас (ми има, да – бел. на заблудена и засрамена Клио)) . Добре де, добре, който не я е чел, да се взема в ръце и да я прочете, това е профил, а не сбит преразказ все пак. По мое скромно мнение поредицата заслужава всички получени награди и ласкави критики – психоисторията е просто брилянтна идея, направо да се чуди човек защо не е открита още, сюжетът е повече от увлекателен, с много обрати, идейно е развита и концепцията, че човекът и галактиката, и само Земята да владее, винаги е най-голям враг на самия себе си. Все пак има какво да се желае и от финалa, и от малко насилените опити за свързване на сюжетa на поредицата за роботите с Фондацията.
Другата значима поредица е тази за въпросните роботи с позитронен мозък. Започнала като серия от разкази, след това темата е развита и в тетралогията за детектива Илайджа Бейли. За първи път роботът не е само слуга на човека, стои като равен, та дори и наставлява човечеството (Р. Данил Оливо). Появяват се трите закона на роботиката, техните интерпретации и връзката между човешкия и роботския разум са идеята на поредицата и са може би най-добре развити в “Двестагодишният човек” – азимовите роботи успяват да развълнуват читателите, да бъдат нещо повече от някакви си машини. Ако случайно не знаете що за щуротия са тези три закона, ядат ли се, пият ли се, идете да се срамувате на някое усамотено местенце и не ме занимавайте с глупости, защото аз нямам намерение да ви обяснявам.
Незабравима книга за мен си остава и “Краят на Вечността” (да! – бел. Мор) – мрачна картина на човечеството, контролирано във всички епохи от така наречените Вечни – хора, пътуващи във времето. Чрез внимателно преценени намеси, те пречат на всякакъв прогрес, който на тях не им се нрави, и смятат, че са донесли на човечеството нов Златен Век. Само че кой знае защо нещо не е както трябва в цялата история.
Следва да се отбележи, че Азимов има и страхотни попадения при разказите, макар и като цяло да не е на нивото на гения в тази категория Робърт Шекли. “Падането на Нощта” е един от най-известните и класически SF разкази изобщо.
Азимов е написал и много научно-популярни книги, включително и “Гравитационната Гибел на Вселената” – доста увлекателна и разбираема книга за “живота” на звездите.
Заключение: Един писател, за когото думата гениален е съвсем на място, с огромна заслуга за възхода на научната фантастика през 50-те години на миналия век. От секторите на Трантор до шестте слънца на Лагаш, от Хари Селдън до Илайджа Бейли, световете и героите му си остават незабравими в паметта ми.
Награди:
Фондацията – “Хюго” за най-добра SF поредица на всички времена (1966)
“Самите Богове” –“Хюго” и “Небюла” (1973)
“Двестагодишният Човек” – “Хюго” и “Небюла” (1977)
“Острието на Фондацията" – “Хюго” (1983)
Nebula Grandmaster – 1987
“Gold” – Хюго (1992)
Тези са най-значимите, има и много други.
Библиография:
“Самите Богове” (Камея, 1998)
“Краят на Вечността” (Георги Бакалов, 1981)
“Фондация”I и II (Бард, 2003)
“Немезида” (Полюси, 1991)
“Стоманените Пещери” (Отечество, 1983)
“Голото Слънце” (Христо Г. Данов, 1984)
“Роботите на Зората” (Елма, 1993)
“Роботите и Империята” (Камея, 1994)
“Космически Течения (Георги Бакалов, 1991)
“Звезди като Прах” (Орфия, 1994/1999)
“Камъче в Небето” (Камея/Орфия, 1997)
“Прелюдия за Фондацията” (Аргус, 1997)
“Битката за Фондацията (Аргус, 1993)
“Пирати от Астероидите (Атлантис, 1992)
“Врагът от Сириус” (Атлантис, 1993)
“Луните на Юпитер (Отечество, 1987)
“Избрани Фантастични Произведения в Два Тома” (Народна Младеж, 1989)
“Фантастично Пътешествие I и II (Бард, 1993)
“Пътят на Марсианците (Бард, 1995)
“Събрани Разкази” том 1-5 (Мириам, 1999-2000)
“Фондация и Империя (Орфия, 1992)
“Втората Фондация (Орфия, 1993)
“Острието на Фондацията” (Аргус, ?)
“Фондация и Земя” (Аргус,?)
“Мечтите са нещо лично” (Камея, 1993/1997)
“Огледално Отражение” (Камея, ?)
“Гравитационната Гибел на Вселената” (?)
“Азазел” (Книжен тигър, 1993)
Библиография на английски можете да намерите на:
http://www.asimovonline.com/oldsite/asimov_catalogue.html