Брой 20 Евъргрийн

     Този път сериозно ще бъда наистина кратък. Представяме едно от най-известните имена в научната фантастика – Робърт Хайнлайн. Както се казва, време беше и той да се сдобие с местенце сред присъстващите вече в рубриката автори. Книгата е "Луната е наставница сурова" и разказва за лунната революция. За повече четете нататък :)

Moridin

Матрим

     “Луната е наставница сурова” е любимото ми произведение от Робърт Хайнлайн, макар че без бой си признавам, че не съм чел твърде много от неговите книги – грешка, която гледам да поправям, когато мога. Вероятно се чудите защо точно това произведение е в тази рубрика, след като “Звездните Рейнджъри” и “Странник в Странна Страна” са като че ли най-популярните творби на автора. Честно казано не знам защо, така че можете да продължите да се чудите (чуденето е хубаво нещо, виж мен къде ме докара – бел. на Чудомир), но все пак, за да оправдая това отклонение, ще кажа, че не съм особен фен на “рейнджърите” и съм доволен от избора.
     Добре, стига толкоз увод, защото чувствам, че някои хора вече са отворили по-интересни web-страници :) Все пак нещо да кажем и за книгата – действието се развива през 2075 г. Луната е колонизирана, но е нещо като футуристичен вариант на Австралия от 18-и и 19-и век – там се пращат неудобните престъпници, които, след като свикнат с тамошната гравитация, вече няма как да се върнат на Земята, дори да успеят да избягат. Естествено те искат да отхвърлят игото на Земята и да са свободни, но как? С помощта на един оживял компютър, еднорък техник, стар професор-анархист и зашеметяващата блондинка Уайоминг Нот с големите... идеали, ето как. Честно казано, историйката за революцията не обира точките за оригиналност или комплексност, но за това пък изпълнението е почти перфектно. Лунното общество е една адски колоритна анархия, а както обикновено Хайнлайн е майстор на нестандартните пълнокръвни образи. Действието се води в първо лице, но това е нормално и дори плюс при стила на автора. Сравненията между веселото беззаконие, царящо на нашия естествен спътник, и строгата бюрокрация на Земята са доста интересни и навеждат читателите на интересни размисли. Но все пак идейно книжката не е, както се казва, от тежка категория (според слуховете защото я е страх от Майк Тайсъновото желание да отхапва уши). Това обаче се компенсира от просто култовата атмосфера на романа. Тя е постигната чрез вмъкването на много думи на най-различни езици, чрез майсторското използване на хумор и просто ненормалната и веселяшка лекота, с която се развива действието (книгата се чете буквално на един дъх... е добре де, не чак толкова буквално, но почти :)), чрез поредния експеримент на Хайнлайн точно колко вида нестандартни бракове са готови да преглътнат пуританите... абе я стига с това злоупотребяване с “чрез” – просто светът е жизнен, богат и човек му се наслаждава. Преводът е много добър, а това е малко озадачаващо, като се има предвид, че е дело на небезизвестния Владимир Зарков, успял сериозно да опъне нервите на около 97,56% от феновете на Тери Пратчет в България (е то Хайнлайн, при целия си колорит и як стил, не може и откъм малкото пръстче да го подхване Пратчет като сложност по отношение на превеждането – бел. на проф. прев. Рол).
Минуси:
– На първо място компютърът Майк е твърде човекоподобен, нещо като човек, вършещ нещата стотина хиляди пъти по-бързо. Но пък е образ, така че всяко зло за добро.
– На второ място – хубаво е, че всеки от героите е колоритен пич, та дрънка (има и жени де, те пък бяха по системата на Робърт Джордан – една от друга по-хубави), но все пак за предполагаема колония на престъпници цареше твърде голямо разбирателство и липса на отрепки. Но нали е фантастика, та го преглътнах и това.
– Трето финалът е малко, подчертавам малко, за да не ме разберете погрешно, попретупан и аз нямаше да откажа още стотина странички (щото имам някаква перверзна наклонност към големите... томове, не за друго :)), но все пак в сравнение с безобразния финал на “Фрайди” от същия автор, беше направо като откровение от небесата.
     Май прекалих с минусите, затова да обобщя – това е една страхотна книга, написана от един от най-големите майстори в жанра и единственото ви извинение да не сте я прочели е... Ааа, без тия! Никакви извинения не се приемат, просто си я намерете и я прочетете, това ще е достатъчно изкупление за този пропуск.


Демандред

     Поредният Евъргрийн, поредното двоумение как да коментирам по най-вдъхновен начин някоя от любимите си книги... Трудно си е, да, за критики винаги съм много изобретателен, обаче при хвалбите все се затруднявам и повтарям, другия път явно ще трябва да настоя да включим в “Евъргрийна” някоя книга, която я имам за слаба или поне средно ниво... :P Но това не помага за решаване на проблема ми за ТОЗИ брой, за съжаление...
     “Луната е наставница сурова” постига нещо твърде рядко и трудно – съумява да бъде едновременно увлекателна и да излага в отличен вид политическите разбирания на автора, без да изпада в проповядване и да дразни хора, които не са съгласни с тях. Напълно очевидно е, че Хайнлайн е привърженик на ултралибералната политическа философия – колкото може по-малко държавна намеса и по-голяма лична свобода, но я прокарва в книгата по толкова елегантен начин, че трудно може да му се сърди дори и закоравял социалист (поне така предполагам, аз лично съм много далеч от социалистическите идеи и всъщност до голяма степен клоня към тези, изложени в книгата, тъй че може и да съм пристрастен, но то си е неизбежно :P). За постигане на това помага и чувството за хумор, демонстрирано в романа, което е наистина много свежо. Книгата успява да е едновременно много забавна и със сериозни идеи и сюжет, което винаги е печеливша комбинация. Две думи за сюжета – Луната е превърната в модерната Австралия от 19 век, т.е. на нея се пращат всички престъпници и неудобни хора от Земята, за да изтърпяват наказания първо като каторжници, а после осъдени на вечно изгнание там. Дори и освободените каторжници и родените свободни там обаче страдат под тиранията на Управата, която ги лишава от основни неща като свободен пазар (ужасът, ужасът... – бел. икономистът в мен :P), каквото и да е подобие на самоуправление и т.н. Затова и естествено те се вдигат на бунт, използвайки помощта на разумен суперкомпютър с култово чувство за хумор. Имаме изключителна група главни герои, един от друг по-интересни. Разумният компютър Майк обаче е безспорната звезда на тима – забавен, достоверно изглеждащ (колкото можем да преценим, разбира се, все пак още не се е появил наистина разумен ИИ, ако не вземаме предвид безумните рекламни хвалби на разни гейм-дизайнери... :P) – едновременно човечен и чужд, а и представите на Хайнлайн за функциите и начина на изпълнението им на един мощен компютър в бъдещето са наистина революционни за времето си (книгата все пак е писана през 1974 г., далеч преди появата на PC-то, киберпънка, “Майкрософт” и навлизането на компютрите във всички сфери на живота). От сегашна гледна точка са леко поостарели, но това е нормално и не е проблем. Конспирацията на лунатиците срещу властта е увлекателна (винаги съм си падал по умно изпълнени заговори в книгите :P), макар и леко да им помогна фактът, че голяма част от враговете им бяха почти клинични идиоти, но пък така е и в реалния живот все пак, повечето управници са си такива :P. Хайнлайн показва и защо се смята за безспорен лидер на hard Sci-Fi – всичко изглежда научно издържано и достоверно, но не затъва в блатото на специализирани и неразбираеми технически обяснения, както често се случва на някои от колегите му. Всичко е обяснено елегантно и с типичната за Хайнлайн лекота. Въобще цялата книга е много лесно четивна и увличаща, което винаги е плюс.
     Трябва да отделя място и за езиковия експеримент на автора в книгата. Голяма част от него очевидно се губи на български, но речта на героите си остава странна и оригинална по един необичаен начин. Удоволствие е да се чете, поне при мен. Смесицата от езици е забавна, особено често употребяваните руски думи (“стиляги” – поради неясна причина тази дума ми беше адски смешна :P).
     Като заключение ще кажа обичайното – намерете си книгата и я прочетете. Aко поне малко харесвате Хайнлайн и “твърдата” научна фантастика, съм сигурен, че ще ви хареса.


Турин

     Фантастиката е наставница сурова, рядко прощава хитруването на дребно, заиграването с идеи, подвластни на времето, пробутването на технологии, остаряващи не с месеци, а с дни; въобще, малко книги могат така да предизвикат въображението, че да издълбаят своето място във вечността. Въпросът е дали и “Луната е наставница сурова” на Хайнлайн е в тази категория.
     Теория на конспирацията
     Едно не може да му се отрече на Хайнлайн – има вкус за подробностите. Независимо какво описва, колко нелогично или измислено е то, успява така да го обрисува, детайлизира до най-малкия щрих, че чак започва да звучи смислено и напълно реално. Ако тази книга не се водеше фантастика, сигурно щеше да заема челно място в колекцията на всеки анархист, заедно с бестселърите “Домашен ядрен синтез” и “Как да направим писмо-бомба”. Износ на революция, създаване на базова организация, печатане на позиви, явки, пароли, начини за комуникация, всичко това е в наличност. Перфектната революция в завършен вид, със заемки от най-добрите световни образци. Имаме си професор-идеолог, неколцина достатъчно умни водачи и лумпенизирана пасмина, готова да следва както собствените си нагони, така и повелите на борбата – в случая фермери, но спокойно можеха да са мужици, селяни или плебеи. Е, не се наложи да превземат Зимния дворец, но пък битката срещу белогвардейците (простете, нахалните земляни) е направо жизнеутвърждаваща за младата революция. Да не забравяме и преследването на врага с партиен билет – тази гнила, гнила интелигенция, която все задава неудобни въпроси. Къде беше ти, ах, ретроградна сволоч, когато ние гинахме в окопите, а? Прас един по зъбите, кръгом и бягай да се срамуваш в някой концлагер. Само така се постига окончателна победа. И все пак младите революционери надали щяха да успеят, ако го нямаше
     Богът в машината
     Иначе понятие от древногръцкия театър – когато някой герой много я закъса, все някой бог се спуска от небето и оправя нещата. Само че Хайнлайн, за разлика от древните гърци, хич не се свени да ползва този похват от първата до последната страница. Хоп, ето го изкуственият интелект, който с магическа пръчица решава всички проблеми. Организира комуникацията на съзаклятниците, саботира, позиви печата, прави дългосрочни прогнози, проиграва възможни ситуации, изнася на гърба си (или по-точно с ума си) цялата тежест на решителната битка и като примерен революционер... (тук обаче батко ви Рол слага цензурка и все пак няма да разберете какво прави като примерен революционер, преди да прочетете сами ;) – бел. на Рол). Тази изкуствена душа е и единственият пример в световната фантастика (за който се сещам) за безкористна помощ, за впрягане на всичките си налични ресурси само заради едно приятелство. Изкуствен интелект, който не се стреми да завладява или потиска изстрадалото човечество – дори напротив, всячески помага. Винаги съм се питал, защо го прави? Дали това е интелект в детски стадий – шестгодишно генийче, което няма и представа за света около него? По-свободен ли ще стане, повече отговорности, информация или някакви облаги ще получи след евентуалната победа на бунтовниците? Или гледа на всичко като на интелектуално предизвикателство, на проверка на собствените възможности? Ами не, прави го просто заради единствения си приятел.
     Технологията технологична – дело на всеки
     Един последен щрих: така нареченият хардуер. Технологиите в света на Хайнлайн определено са дръпнали напред, няма го вече кашончето с перфокарти от “Пробуждането на Румоко”. При все това прочетеното навява далечен спомен за Жул Верн, най-вече с наивността си. Катапулти, които мятат товари насам-натам? Забавно, спор няма, но всеки с елементарни познания по физика, с помощта на лист хартия, писалка и три формули, ще се убеди в несъстоятелността на подобни мисловни конструкции. Но замълчи сърце, в научната фантастика важни са идеите, няма да придиряме за подробности я.
     This is the end, my only friend…
     Какво е в крайна сметка “Луната…”? За мен е крайпътен мотел по магистралата към “Странник в странна страна”; можеш да си отдъхнеш за вечер или две, но никога не е бил или пък някога ще бъде главната цел на пътуването. И няколко въпроса за предъвкване по пътя: по-справедливо ли е едно общество, ако всички са равни не пред закона, а пред престъплението? Свободен ли си, ако си виновен до доказване на противното? Кое поражда революциите – празният стомах или пълната глава?


Моридин

     Е добре, идва и моят ред. С огромно съжаление първо трябва да си призная, че не успях да дочета книгата, преди да седна да пиша това, по причини независещи разбира се от нея. Ето защо ще трябва да се огранича главно до коментари върху стила и изобщо усещането от книгата и да пренебрегна донякъде сюжета. Което според мен не е голяма загуба, защото сюжетът първо не блести с тежка оригиналност и второ далеч не е, мисля си, най-важното в книгата.
     Срам, не срам, аз досега Хайнлайн не съм чел. Не бях попадал на него преди, когато все още четях главно sci-fi, а по-късно все не намирах време. Е, губел съм, това е очевидно. Има нещо особено... жизнерадостно в целия начин, по който Хайнлайн разказва историята си. Някаква действеност, заразяващ просто ентусиазъм, все едно всичко това се случва ето сега, бързо, ама бързо, де, и ти участваш. Това е може би най-впечатляващото. Специално тук повествованието се води от първо лице и може би това също, както и лекият сравнително жаргонен език правят читателя наистина съпричастен, макар че историята наистина за мен не е нещо особено.
     Все пак в малко повече детайли. От колегите сигурно е станало ясно, книгата разказва за бъдещето, за Луната, населена с каторжници от Земята, които след няколко поколения се превръщат в свободни лунни жители, искащи своята независимост. Всички главни герои са такива и мотивите им за революцията са различни. Нашият човек например е практична натура, който гледа на нещата откъм най-ясната им страна – можем ли да го направим, и ако можем, защо да не опитаме. Нашата човечка пък, а.к.а. Уайо, е типичният утопично-идеалистки революционер. Някъде между тях е Професорът, моят любимец дотук, обръгнал в изключително правилния анархизъм ;). И разбира се Майк, мислещият компютър, способен на всичко, включително да даде електронното си сърце за революцията.
     Героите между другото са изключително пълнокръвни и трогващи образи и понеже голяма част от повествованието се върти около ежедневния им живот на Луната, някак ви стават близки. При това лунните хора са прекрасни същества, наистина свободни по душа. Може би при тях реално би могъл да се осъществи анархизмът, за който Проф говори и който толкова ми импонира. Което ме навежда и на още един голям плюс на книгата, а вероятно и изобщо на автора – доста широките философски дискусии, на каквито отдавна не бях попадал в литература от подобен тип. Макар че все пак философията е доста по-характерна за научната фантастика, отколкото за фентъзито, така че сигурно не е чак толкова рядко срещано... но определено радващо, nevertheless.
     Между другото, точно в момента се усещам, че изобщо не мога да построя пет смислени изречения, затова ще се опитам максимално бързо да си кажа защо още бихте прочели тази книга и да не ви тормозя повече ;). Значи споменах героите, философията, жизнерадостния стил, остава да отворя дума за научната грамотност. Явно не съм стигнал до обясненията за катапулта, които са направили впечатление за Турин, но всеки случай Хайнлайн дори да лъже, го прави дяволски добре. Аз претендирам да имам сравнително солидно количество от въпросната научна грамотност и макар че тук все пак си говорим за фантастична литература, техническите обяснения си звучат адски убедително, сякаш човекът наистина разбира за какво става дума ;). Ефект, постиган между другото и от бързото темпо в книгата, нали знаете като ви говорят бързо как е трудно да откривате грешки ;). Последното нещо, което ми направи впечатление, е езиковото богатство на книгата, което аз, за разлика от колегите, честно казано не отчитам като стопроцентов плюс. Определено придава колорит, но на моменти ми се струва дразнещо и прекомерно.
     Ако трябва да обобщя впечатлението си от книгата с една дума, това е „симпатична”. Което никак не е малко и тъй като стилът на автора е наистина култов, мисля скоро да се ориентирам и към останалите му известни произведения. А вие започнете с това :)