Бръмченето не спира, а ти затваряш вратата, затваряш вратата и вървиш по голата улица, а тишината е навсякъде, светлината е тишина, а бръмченето не спира, но светлината, светлината е от слънцето, а слънцето го няма, небето е светлина и светлината бръмчи.
Няма топлина, а небето е жици и кабели, и светлина, и бръмченето не спира, но то е в главата ти, то е около теб и светлината бръмчи, а небето е жици и кабели и бръмчи...
Анимацията е... минималистична. Цветове, които почти излизат извън беглите рамки, поставени им от моливите. Самите рамки – само намек. Предложение. А друг път точно обратното – детайлност, която причинява болки в главата. Филтри, цветове, които не им е мястото никъде, но ги има въпреки това. Черно-бели кадри. Игрални кадри. Клаустрофобия насред голо поле. Агорафобия. Шизофрения.
Героите не правят изключение. Сякаш напълно в класически аниме-стил, но някои са почти карикатурни – кръгли лица, кръгли очи, кръгли устни и нищо повече. Други изглеждат съвсем нормално – могат да принадлежат на всеки друг сериал или филм.
Всичко е подчинено на гротеската – не визуална, а духовна. Психологическа...
Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу.
Нагоре-надолу.
Нагоре...
Надолу...
После светлина. Бръмчене. Ти си във влака и светлината е в главата ти, в главата ти е и бръмченето, и гласовете. Нито един не изпъква, а всички крещят. Хората около теб. Хората вътре в теб. Светлината и бръмченето. И гласовете. През прозореца светлина. Студената бръмчаща светлина. И кабел. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. От стълб на стълб, на стълб, на стълб. Нагоре-надолу.
Защо просто не млъкнете всички!
Музиката? Хаос. Отварящата тема е нежна и кротка. Бавни китари и женски вокал. А текстът... започва с "And you don't seem to understand..." , изпято с толкова тъжен и мил глас, че просто не се поддава на описание.
Припевът: "I am falling, I am fading,
I am drowning,
Help me to breathe.
I am burning, I have lost it all,
I am losing,
Help me to breathe!"
Има какво ли не. Няма две теми, които наистина да са обединени от обща черта, две песни или инструментални композиции, които да са сложени под общ знаменател. Освен че всички са част... част от мрежата. Техно, рок, кротки и неуловими мелодии. Звуци, шумове и бръмчене. Бръмчене.
Хаос...
Стая. Чинове. Други като теб, които пишат. Но не като теб, никой не е като теб, никой не чува бръмченето. Бръмчене? Тебешир по дъската, тебеширът трака по дъската, трака, а ехото кънти в светлината, ехото е светлина и ти вече не виждаш стаята, не си в стаята, а си в светлината и светлината е в главата ти. Студена, ярка светлина...
Сюжетът не може да се разкаже. Не бива да се разказва. Сюжетът е като всичко останало в този сериал – слято с останалите части до такава степен, че самата идея да се отделя е немислима.
"Матрицата"? Смях. Наивен детски смях. "Serial Experiments Lain" е толкова повече от "Матрицата" като визия, като атмосфера, като мащаб на идеите, че сравнението между двете е невъзможно. "Лейн" е повече от всичко, което сте гледали, чели или помисляли за виртуалната реалност и за самата наша, "истинската" реалност.
Реалност? Каква реалност?
Ти си вътре, в мрежата, в "Wired". Гласове. Цветове и гласове. Информация. Хаос... "Той ми каза, че ме обича, а после..."
"Ако някой чува това, моля ви, има някой в стаята ми, гледа ме, той ме гледа и не мога да направя нищо, стои на вратата... Помощ!"
"Умираш и после гледаш, но не виждаш, а няма смисъл..."
"Толкова е лесно, просто се отказваш..."
"Защо да оставам? Кой има нужда от мен? :)"
"Защо?"
"Няма нужда..."
"защо..."
Милиони гласове и всички те са само един глас. Твоят. Едно бръмчене. В главата ти. Без светлина. Ти си вътре и ги виждаш, и ги чуваш, и ги докосваш, виждаш всичко и знаеш всичко. Няма тайни и никой не може да се скрие от теб. Само се протягаш...
Софтуер...
"Лейн, Бог е тук."
Героите са нормални. Освен Лейн. Тя е най-нормалната от всички. В такъв свят тя е родена, за да бъде нормална. Всички са част от живота й, а тя се намира извън него. Баща й се отнася към нея с пренебрежение, майка й я мрази, сестра й е дистанцирана, приятелките й са неспособни да достигнат до нея. Всички са нормални. Само това, което са, това, в което живеят, това, което е... То не е нормално. Или е. Героят в този сериал не е дори Лейн. Герой е "the Wired". Същност и смисъл. Бъдеще в миналото, причина и следствие. Мрежата.
То стои на вратата и те гледа, нали? Сиво, не по-високо от кръста ти, а ръцете му са дълги, дълги са и стигат до земята, нали? Пръстите му са още по-дълги и са обвили дръжката на вратата като голям, сив паяк. Сух паяк. Огромна глава. Сива. Широко чело, набраздено от дълги бръчки. Като обърната дъга...
Очите... черни бездни, обсидиан, по-дълбок от старостта на вселената, черен и лъскав.
Нали?
Не можеш да помръднеш? То не трябва да е тук. То не трябва да е. Стои и те гледа, и те чака, и не казва нищо. И ти не знаеш какво чака и какво иска.
Но ти го познаваш, Лейн, познаваш го. Нали?
Бръмченето. Ето с това ще запомня "Serial Experiments Lain". Непрестанното жужене на електрическите кабели, обкичили като коледни лампички елхата на света. Коледни лампички? Ужасно неподходящо сравнение. Електроди за електрошокова терапия. Целият сериал
въздейства като електрошокова терапия и точно като нея те оставя също толкова сащисан и несигурен, че всичко това е имало смисъл. Но въпреки това смисъл има. И идеи, при това някои от тях са наистина смразяващи. Връзки, които ти трябва да видиш и събереш, за да осмислиш идеите. Ако можеш. И после си даваш сметка, че може би ако не беше разбрал това, щеше да ти е по-добре. И започваш да търсиш друго значение. И пак го намираш. Ако можеш. И може би това е по-добро, а може би по-лошо. Но каквито и псевдо-литературни дрънканици да изпиша още, "Serial Experiments Lain" е сериал, който трябва да се гледа. Не се обвързвам с мнение, не желая да настройвам никого позитивно или негативно към филма, аз самият не съм позитивно или негативно настроен. Човек не може да се настрои към "Лейн". Непосилно е просто. Можеш само да го гледаш и да се опиташ да го осмислиш. Тринадесетте му епизода могат да се изгледат безпроблемно за 3-4 вечери. Не по-малко, той трябва да се гледа на малки части. Атмосферата ли? Ами препрочетете пак статията и ще разберете. А тя дори няма нищо общо със сериала...
"Ако някой чете това...
Където и да е...
Който и да е... Моля ви!
Има някой в стаята! Гледа ме. Стоя в леглото и не мога да помръдна. А той ме гледа. Моля ви!!!"
Лейн, Бог е тук :)
Оценка: 8.5/10