Брой 26 Ревюта
КНИГА НА БРОЯ
Заглавие: Илион
Автор: Дан Симънс
Издател: ИК Бард
Ревю: Роланд
(Ревюта: Демандред, The Dragon)
За мен има един недостижим, абсолютен и съвършен връх на научната фантастика. Не като автор, а като книга. Добре де, четири книги. Това е поредицата "Хиперион" на Дан Симънс. Никога не съм чел, нито преди, нито след нея, толкова шеметно красива фантастика, с такъв размах на идеи и въображение, едновременно приказна и технологична, научна и магична, в която има елементи от буквално ВСЕКИ поджанр на фантастиката, но без по някакъв начин това да пречи на съвършената спойка между елементите. Прекрасна до най-дребната подробност като имената на планетите, всяко от които носи собствена динамика, звучност, поетичност. Просто ги чуйте: Маре Инфинитум, Мауи Обетована, Тау Сети Сентър, Сол Дракони Септем и самия Хиперион – загадъчен свят, див и магичен, изпълнен с опасности и мистерии. Особено първите две книги от тетралогията за мен са шедьовър, толкова недостижим, че въображението ми е бедно в опита да го опише.
Ще разберете тогава притеснението ми да захвана най-новата книга на Симънс, “Илион”, макар и да бях чувал само хвалби за нея. "Хиперион" беше явление от тези, които човек може да създаде САМО веднъж в живота си, и очаквах да остана разочарован. Е, оказах се прав в разсъжденията си, но не и в очакванията. Защото "Илион" наистина не успява да достигне летвата, поставена от "Хиперион", но въпреки това безспорно е една от най-добрите фантастични книги, излезли тази година.
За историята не може да се каже кой знае какво. Има три сюжетни линии, които се преплитат една с друга. От едната страна е Хокънбери – професор по древногръцка митология от двадесети век, съживен от безсмъртните олимпийски богове, за да наблюдава и записва с помощта на свръхмодерната им технология войната за превземането на Илион, известна още като Троянската война, описана от Омир. Уж същата, но на практика променена.
От друга страна имаме моравеките Манмът и Орфу. Полу-органични роботи, наследници на машини, изпратени в космоса от хората преди хилядолетия, те са представители на култура, която живее във външния пръстен на слънчевата система и по-специално луните на Юпитер. Те са изпратени на Марс, за да разучат огромните квантови отклонения, които се излъчват от планетата.
И най-накрая са хората. Харман, Деймън, Ада и Хана са "старостилни" човеци, живеещи на Земята, която е напълно неузнаваема, след като всемогъщите постчовеци са я напуснали, за да се възнесат на орбиталните си пръстени. Старостилните хора нямат никакви познания за света около себе си, не могат дори да четат. Защитавани от загадъчните "войникси" и обслужвани от вездесъщите си роботизирани слуги, те се движат чрез телепортиращите факс-портали по повърхността на свят, за който не знаят почти нищо. Но някои искат да учат...
Плюсове:
+ Атмосферата на романа силно напомня тази на "Хиперион", но историята е съвсем различна. И двете са определен плюс за мен. Отново същия размах на въображението, макар и не толкова мащабен, нестандартни концепции, които буквално се бутат една в друга... Какво повече?
+ Стилът на Симънс си остава идеален за научна фантастика. Героите му са леко идеализирани и еднопланови, но това само придава допълнителна приказност на иначе чисто научния му стил. И като казвам научен, нямам предвид бъкан с информация, а по-скоро логичен и "реалистичен". Нищо не става на магия, всичко има своето обяснение.
+ Чете се буквално на един дъх. Почти няма развлачени или безинтересни моменти.
+/– Главите винаги свършват на най-интересното място. За някои това може да е минус, но на мен ми допада, защото не те оставя да пуснеш книгата. А за разлика от Мартин или Джордан да речем, където безкрайни досадни глави с един и същ герой се точат една след друга, тук главите са кратки и нито една сюжетна линия не е на повече от една или максимум две накуп.
Минуси:
– Каквото и да си говорим, книгата не е "Хиперион". Да, знам, че не е коректно такова сравнение, но не мога да не го отбележа. Носи много от атмосферата на бляскавия си предшественик (може би заради качествения превод на Крум Бъчваров, на когото са и книгите за Хиперион), но просто не съумява да го достигне. От което няма как да не пострада.
– Едноплановостта на героите леко дразни, макар че подчертано ми подейства като свеж полъх след разните "сложни" и "сиви" персонажи в претенциозното фентъзи. При все това на моменти ми бяха може би твърде елементарни.
И това е. За съжаление книгата е незавършена, тъй като е само първа част от история в две части. Втората книга "Олимп" ще излезе в оригинал през пролетта. Лично аз ще си я чакам с голям ентусиазъм. Струва си всеки лев, който дадете за нея, и минусите, които написах, изобщо не се забелязват. Една от най-чудесните книги, излизали изобщо в за съжаление умиращата поредица Избрана Световна Фантастика на Бард.
Оценка: 9/10 Рол, 10/10 Демандред, 9.5/10 The Dragon
Заглавие: Да надбягаш съдбата
Автор: Васил Тучков
Издател: Бард
Ревю: Дарк
(Ревюта: Ян, Берик)
Рядко ми се случва да пиша дълги ревюта, но този път ще се постарая да се изява малко по-сериозно и професионално и ще се опитам да плюя сравнително аргументирано. Защото в крайна сметка каквото и да говорим, това все пак е първият роман от български автор, издаван от “Бард”.
Когато получих книгата от Ян (или по скоро когато сам си я прибрах със самодоволна усмивка при последното му минаване през тях), вече бях понатрупал доста “впечатления” от половината колеги, които се държаха за главите и се вайкаха що за чудо имат пред себе си. Но аз като всеизвестния мазохист в екипа реших, че ще успея да премина през това :). Пък и то в интерес на истината Рол и Тад не беше харесал особено, пък на мен взе че ми допадна. Така че след няколко дни мислене (или поне не дотам успешни опити за изпълнение на това иначе доста сложно действие) най сетне се захванах с “прехваления шедьовър”. Изкарах около 30 страници и в мен се загнезди тихичкото желание да ги докарам докъм 50 и да драсна ревю-то само на тях, доказвайки за пореден път пословичния си мързел. Някъде по това време обаче малкото лошо нещо, наречено “професионална гордост” ме сръга и ми заяви “абе я се вземи в ръце бе, парцааал”. Последва дълъг и умерено вулгарен диалог между мен и въпросната “гордост” (да, знам че трябва да си пия хапчетата, докторът все ми го натяква, но сега не обсъждаме това), в резултат на който в крайна сметка събрах сили и продължих нататък. За разлика от колегите, аз вече имах понатрупан опит, свързан с прочитането на “Унищожителят на Злото” (да, наистина има книга с толкова тъпо заглавие – за нея – в друга статия :Р) и на фона на въпросната “Да надбягаш Съдбата” беше една доста четима книжка. И съвсем неусетно за 2-3 дни успях да стигна до задната корица.
Книгата в крайна сметка ме остави с доста противоречиви впечатления. Доста хора чух, че критикуват сюжета, но на мен лично ми допадна. Малко са книгите в жанра, които не “крадат” отнякъде, а дори и при тях си има някои винаги присъстващи елементи. Историята имаше своите добри и не чак толкова добри страни и макар да не блестеше с нищо освен с няколко особено предвидими клишета се преглъща някак и бих могъл да кажа че е може би най силната част на книгата. Но пък за сметка на това другите компоненти далеч не могат да се похвалят дори с посредствеността, демонстрирана от историята.
Стилът на писане мисля, че може да бъде наречен “слаб” просто, защото по-подходяща дума в случая не мога да се сетя. Особено в началото на книгата нещата са особено трагични и книгата определено се чете с мъка ред по ред. Към средата вече или аз бях попривикнал, или нещата бяха малко по добре, но вече не се набиваше чак толкова много на очи. Това, обаче което особено дразни, са изключително многото сравнения и изрази на грубо жаргонен език, които категорично нямат грам място в едно фентъзи. Макар че в един разговор те звучат на място, написани на книга, мъдрости от сорта на “бързата кучка слепи ги ражда” (не съм сигурен дали ТОЧНО това го имаше, но изрази от този тип изобилстват, а в момента ме мързи да извадя някой от тях) ме хвърлят в див ужас, когато са пляснати всред иначе приемливите мисли на главния герой. Това не е нещо, което може да се опише, то трябва да се прочете за да се разбере. Но се набива в очите особено явно и категорично не е от положителните страни на стила.
Действието е ужасяващо накъсано и на места избързва много. Липсва всякаква задълбоченост на описание, на герои, на истории. По принцип харесвам натрупване на много действие на едно място, но тук има моменти, в които оставам с впечатление за претупване на нещата, за изготвяне по скоро на план-скица на историята, отколкото на завършен роман. Например момента със намирането на тази толкова нужна спасителна билка не може просто да се реши на 2 страници с глупости, а това там си бяха откровени глупости. Не можеш да се считаш за сериозен автор (а самият факт, че си стигнал до издаване, следва да говори за това) и да “нахвърляш” по толкова безотговорен начин един от кулминационните моменти в книгата.
Друг доста интересен факт е абсолютната несъвместимост на случващото се време. За единия от героите изминаха няколко седмици, докато за другия само няколко дни. Не казвам, че всичко трябва да е изчислено до последната минута, но разликите бяха изключително фрапиращи. Въобще да не отварям дума за магьосника, чийто баща е умрял около 3500 години преди той самия да бъде роден. Ако някой си направи усилието да прочете книгата внимателно и да сметне (а аз си го направих), излиза, че бременността при елфите продължава бая дългичко… Егати… Да се зачуди човек как въобще са оцелели през вековете, при положение че живеят по-малко, отколкото са в утробата на майка си…
Като финал трябва да отбележа, че това все пак не е най лошата книга, която съм чел, като се вземе предвид, че успях да я изчета до края. И макар да я поставям в графа “посредствена”, смятам, че при сериозна редакция и доста повече от страна на автора от продължението би могло да излезе нещо интересно, тъй като на моменти си личи че въпросният не страда от липса на въображение. Но ако не се заеме сериозно със изчистването на стила си, уви, няма да успее да се измъкне от категорията “нищо особено”, поне за мен.
Плюсове:
+ ами… българска книга е все пак :S
+ няколко интересни моменти, написани с очевидно желание и въображение
Минуси:
– накъсан и неясен стил на писане без никакво задълбочаване
– жаргонен и на места доста необработен език
– сериозни дупки и несъответствия в историята
– липса на всякаква редакторска дейност (поне искрено се надявам да е така, защото ако това нещо е минало редакция…)
– доста предвидими обрати и няколко особено изтъркани клишета
Оценка: 5/10 Dark Wanderer, 6/10 Ян, 7/10 Берик
Заглавие: Спомен, Печал и Трън, част 3: Към кулата на Зеления Ангел (две книги)
Автор: Тад Уилямс
Издател: Бард
Ревю: Дарк
До сега не ми се беше случвало да пиша ревю, първата част на което не е моя, но хората са казали, че винаги има първи път, така че ето ме сега. Тъй като Рол бе твърде отегчен от първите две, на мен се падна честта да дочета и доревюирам трилогията. Започнах я с доста песимистично чувство поради коментарите на “колегата редактор” и може би точно за това ми хареса. Като свят, като идеи, като герои. Въобще като цялостно усещане за книга. Не бих го нарекъл най доброто фентъзи, което някога съм чел, но определено не съжалявам за времето, което изгубих с книгата.
Третата част, издадена от Бард в две книги, е развръзката на историята, пътят към Кулата, където ще се реши съдбата на света и това, което се случва в нея самата – разкритието кой всъщност е “лъжливият пратеник”, както и немалко интересни факти допълващи картината за света. И ако и някои от нещата да са твърде предвидими и клиширани (особено към края), мисля, че откъм история човек може да остане доволен (бележка злия “аз” някъде дълбоко в мен: мразя щастливия край деба… защо просто всички не умряхаааааааааа). Стилът на фона на другите книги, които четох за този брой, просто не мога да критикувам, по обясними причини ;). Атмосферата определено е нещото, което успя да ме увлече, но това, което специално на мен наистина най много ми допадна бяха героите. Начина, по който лудостта бавно плъзва пипалата си във всеки от тях и това докъде успява да докара Елиас и Мейгуин. Поне за мен това беше просто гениално обрисувано и още дълго ще остане в главата ми. Въобще, една нелоша книга на фона на “нищо интересно” вълната, която минава поне през мен в последно време.
Плюсове:
+ много добре описани герои
+ уникален свят и сравнително интересна развръзка на историята
+ добър стил/превод
+ в общи линии това, което очаквате от средностатистическото фентъзи
Минуси:
– в общи линии това, което очаквате от средностатистическото фентъзи
– ма много бавно върви тва действие бе ще го…(бележка гореописаната ми тъмна половина: мразим Джордан безценний, мразим гоооо)
– Саймън е идиот – категорично най дразнещият главен герой, който някога съм срещал (рече и отсече)
Оценка: 7/10 Dark Wanderer
Заглавие: Войната на Цветята
Автор: Тад Уилямс
Издател: Ера
Ревю: Ян
Разхождам си се аз из Славейков и зяпам сергиите и що да видя – нова книжка на Тад Уилямс. При това самостоятелна, а не част от n-томна поредица. После виждам името на издателството и се позамислям – искам ли да дам 16 левчета, или не искам. Оставям си ден за размисъл и ровичкане за повечко инфо в нета. В крайна сметка надделява професионалистът, купувам си “Войната...” и потеглям към дома...
2 часа по-късно
Уау, книжлето радава. Адски много радва. И няма нищо общо със стандартното клише, за разлика от “Спомен, Печал и Трън”. Е, в интерес на истината и с написаното на задната корица няма много общо, поне като усещане. Обаче как радва...
4 часа по-късно
Ябълкова сърцевина кефи, концепцията за Феерия – и тя. Яко ирландси фолклор, троли наемни убийци и злодей психопат... Какво повече му трябва на рецензента? (Ъъъ, гадже? – бел. Вътрешен глас). Тад Уилямс успешно се реабилитира в очите ми.
На следващия ден
Ееех, те хората хубаво казват не мешай бира и джин, ама кой ти слуша. Болкатааааа, болката, мноооого болка. Но пък си имам 200 странички от Тад :) Я, даже и секс има в книжлето. Хехе, крайно време беше да се уреди наш’то момче... Мдам, определено покупка, за която не съжалявам.
Тео Вилмос е неуспял рок-певец, чийто живот в Сан Франциско бавно (абе доста бързо всъщност, ама то задната корица...), но сигурно върви към провал. Проблеми в групата, гаджето му го зарязва, оказва се че майка му е неизличимо болна и й остава съвсем малко живот. Въобще тотален сдух.
И тогава в ръцете му попада дневника на прачичо му Еймън, в който е описан един магичен свят, при това сякаш самият чичо е бил там. Тео е запленен, но недоверчив. Когато обаче в дома ти се появи горско духче, което иска чай, а на задната ти врата тропа зомби-убиец, щеш не щеш почваш да вярваш.
Нашият момък се озовава във Феерия – свят на магически създания, чийто проблеми доста напомнят нашите. Енергийна и икономическа криза, политически заговори и разбира се дежурната готина мацка, чийто баща иска главата ти. Животът на Тео изведнъж се оказва доста интересен...
Плюсове:
+ Интересна и сравнително оригинална история
+ Запомнящи се герои, които са като бонус и доста реалистични
+ Атмосфера, напомняща на смесица между Нийл Геймън и Реймънд Фийст (иде реч за "Faerie Tale")
+ Имаме си даже и секс сцена. Е, доста постничко описана, но пък все пак присъства (Разбрахме и първия път като сподели... Джийз, тва незадоволеността... – бел. Рол)
+ Главният злодей радва, тролът на моста също
Минуси:
– Когато човек прочете написаното на задната корица, остава с впечатлението, че:
а) Книгата е детска.
или
б) Книгата е подобна на Тери Пратчет (Въх! Брадата и с широкопола шапка?! – бел. Рол).
И двете не са верни. Нито е детска, нито е пратчетка.
– Тад Уилямс си е Тад Уилямс, което ще рече, че на няколко места действието е малко по-развлачено, отколкото ми допада.
Приятна изненада, която си струва парите. Можеше да е малко по-бърза като действие, но и така е на много добро ниво.
Оценка: 8.5/10 Ян
Заглавие: Doom #2: Ад на Земята
Автори: Дафид Аб Хю, Брад Линауивър
Издава: ИК Серпис
Ревю: Роланд
Хмм, ми... още от същото. Все така стряскаща комбинация от малоумен стил, некадърно повествование и стряскащо висок коефициент на зарибявка. Книжката започва директно там, където свършва първата – Фобос е прочистен от извънземните нашественици, но Земята е под атака. Наш'те момчета (така де, момче и момиче) – морските пехотинци Флай Тагарт и Арлин Сандърс – трябва да намерят начин да се върнат на родния си свят, където някак да спрат инвазията.
Тъпичко, да. Като сюжет на компютърна игра, да. И пак се чете невероятно бързо и леко. Макар и да ме забавляваше по-малко от първата в определени моменти (все пак зарибявка, зарибявка, ама малоумието си е малоумие), в други пък ми изглеждаше по-добра... Всъщност, ако не идеше реч за толкова лишено от литературна стойност произведение, щях да кажа, че е противоречиво ;)
Плюсове:
+ Гледната точка пак е в първо лице, но този път между главите има и такива от друга гледна точка. Всеки от общо четиримата герои има поне по една-две глави от своя си поглед, но основното пак си е с Флай. Така или иначе разнообразието ми хареса.
+ Наченки на някаква индивидуалност у героите.
+ Тук-таме плах и елементарен, но пък никак нелош опит за философстване.
+ На моменти доста качествена атмосфера, колкото и да е странно.
Минуси:
– Малоумни диалози.
– Малоумен сюжет.
– Никакъв хумор.
– Книгата свършва наникъде, краят е толкова отворен, че си е буквално неразпознаваем. "Чакаме" третата.
– Идиотско съвпадение, но това е втората книга на Серпис този месец, която е бъкана с мормони, а тоя път, за разлика от "Скоростта на Тъмнината" имаме дори възхваляването им... Блаааа.
Изобщо, няма какво толкова да се каже за книжката. На когото е допаднала първата, както на мен, ще си я прочете с кеф, ако е в състояние да филтрира малоумието и безсюжетността й. Който не е харесал "До колене сред трупове" (макар че как бе, братче, с такова заглавие!), тази не бива и да я докосва. А който не я е чел... Ами идиотска е, ама радва, само това мога да кажа :) Пробвайте, може нещо от стария геймър у някои от вас да трепне ;)
Оценка: 5/10 Роланд
Заглавие: Унищожителят на Злото
Автор: Стърлинг Лание
Издава: Орфия
Ревю: Дарк
Винаги съм се чудел как трябва да изглежда един наръчник за писане на фентъзи. Как някой може да ти каже “пиши така и така” и даде универсални правила за това как се получава едно добро фентъзи. По ирония на съдбата на мен се падна късмета да разбера, четейки настоящата книга. Но в случая по-скоро говорим за тема от типа на “как НЕ се пише фентъзи” и бога ми авторът се е справил наистина добре, давайки ни нагледен пример на това “колко зле можем да сме всъщност”.
Как? Ами… представете си един постапокалиптичен свят, където Добрите, ака Организацията за Равноправие на Цветнокожите (ОРЦ), включваща индианци, негри и бобри (предполагам заместват ескимосите), се изправя срещу Лошите ака Белите Рецидивисти (БеРец). Представихте ли си го? Сега добавете малко ужасни мутирали животни, начело с един охлюв с големина колкото ТИР и полиморфия, сложете откраднати оттук-оттам полу-раси, ядрено оръжие, подводници, бронзови мечове, дървени параходи лъкове, арбалети, ножове и подобни тям подръчни средства и картинката е почти готова. Обрисувайте всичко това с най ужасния литературно-жаргонен стил, появявал се някога по българските пазари (всички, които се оплакват от Тучков, просто нямат представа за какво иде реч в “Унищожителят”) и ще се получи… най-смешната книга, която ми е попадала от адски много време. Книга, толкова дебилна по своето същество, че просто не можеш да не се въргаляш по земята, чудейки се дали преводачът е рядко тъп идиот или нечовешки литературен гений, прекарал месеци в превеждане на книгата, така че да те боли корема от смях. Аз лично клоня към първата идея, но кой знае…
Ако трябва да погледна тази книга от литературна гледна точка, тя определено е най лошото нещо, случвало се на българските издатели, откакто аз чета фентъзи (т.е. прилично много време), но погледната от чисто читателска гледна точка, това е едно от най добрите неща, на което съм попадал от много много време. Защото в малоумието си тази книга е толкова смешна, колкото са ми били смешни наистина много малко и все качествени книги.
Плюсове:
+ на някои моменти историята все пак успява да се измъкне от клишетата и е що-годе интересна
+ героите са най-уникално глупаво описаните такива евър :)
+ смях
+ ама много смях
+ съберете предните две точки, вдигнете ги на квадрат и послушайте препоръката ми да четете втората половина на книгата (когато, вместо да се питате “какво аджеба е това”, просто се забавлявате) в легнало положение, по възможност на голямо легло, щото аз от мойто паднах…
Минуси:
– ако очакваш да намериш някакво нормално фентъзи, спести си паричките
– ако очакваш да намериш описания, има да почакаш още малко
– ако предполагаш, че героите трябва да са задълбочени и добре описани типове със сложен характер, погледни секцията плюсове
– ако смяташ, че не можеш да преодолееш първите 100 страници, след които вече всичко ти става смешно, мога просто да те съжалявам
– ако си на мнение, че жаргонният език няма място във фентъзито, то значи няма да успееш да прочетеш първите 100 страници ;)
Оценка: 9/10 Dark Wanderer
Оценка 2 (продиктувана от будната ми професионална съвест): 2/10 (застраховам се ако някой ден излезе нещо по-уникално и от това :))
Заглавие: Блатното войнство
Автори: Стърлинг Лание, Роналд Колд
Издава: ИК Орфия
Ревю: Берик
Книгата се явява продължение на "Пътешествието на Хиеро" и "Унищожителят на злото", които аз за съжаление не съм чел, така че не мога да направя сравнение. Действието се развива на Земята, няколко хиляди години след опустошителна ядрена война. Старите цивилизации са изчезнали, хората са обединени в малки феодални държавици и воюват срещу Черното братство – група от магьосници, въоражени с отдавна изгубени технологии. На този фон се преплитат съдбите на Лучара, принцеса в изгнание; Амибал, наместникът на силите на злото, и Артив – наемник и пълководец, мразен и от двете страни. Накратко – Добрата, Злия и Тъпото копеле :)
Плюсове:
+ Сюжетът, макар че започва малко скучновато и сухо, става доста интересен и увлекателен.
+ Лошите са изключителни пичове и разговорите между тях са пълни с готин черен хумор и нецензурни лафове. Нещо, което мен много ме радва.
+ Стилът е сравнително изчистен от описания и доволно кървав. Битки има на килограм, а от всяка втора страница валят отрязани крайници.
Минуси:
– Типичните за средна книга от поредица. Човек, който не е чел предните, може да се замота малко из дебрите на сюжета, макар че тук там има обяснения за миналото.
– Краят е не просто отворен, а направо разграден. В смисъл, книгата просто спира, а дори не са сложили "очаквайте в следващия епизод".
– Преводът е що годе читав, макар че на места има лека инверсия. За сметка на това, по непонятни причини, на всяка страница има по 4-5 правописни грешки, които се набиват на очи дори на такъв неграмотник като мен. За сведение на редакторско-коректорския екип – "четери" се пише с “и” по средата, а "облегчавам" с “к”, както и "пред вид" – слято. Това не е болка за умиране, но разваля добрите впечатления за книгата.
В крайна сметка "Блатното войнство" е една доста добра смесица от пост-апокалиптична фантастика и дарк фентъзи. Най-близкото, с което мога да я сравня, е "Черния Отряд" на Глен Кук.
P.S. Нещо странно ми направи впечатление около тази книга. С "присъщия си професионализъм" се порових малко в нета и открих, че въпросният господин Лание, който е на доста преклонна възраст, е написал само две книги за Хиеро, като последната датира от 85-та. Фактът, че не можах да открия нищо за "Блатното войнство" и Роналд Колд, както и това, че никъде не се появява главният герой на поредицата, ме навежда на полу-еретичната мисъл, че тази книга е писана от някой наш сънародник. Нещо подобно бяха направили “Квазар” и Елена Павлова, когато я законспирираха под псевдонима Илайджа Джауит. Това разбира се е подозрение, но определено си заслужава да се проучи.
Оценка: 7/10 Берик
Заглавие: Наследник на престола 1-2 част
Автор: Дейвид Ко
Издава: ИК Яспис
Ревю: Берик
В крайбрежните земи живеят две раси – хора и куирси. Хората са по-многобройни и логично имат голяма роля в управлението на кралствата. Куирсите от своя страна имат сравнително ограничени магически дарби и са предпочитани за съветници и министри. Недоволни от подчиненото си положение, те организират мащабен заговор, за да установят контрол над крайбрежните земи. Първи том от книгата проследява премеждията на младия благородник Тавис, който е една от жертвите на заговора и е обвинен в убийство, което не е извършил.
Плюсове:
+ Историята е доволно интересна. Има няколко сюжетни линии и на моменти напомня “Песен за огън и лед”. Няма абсолютно зло, героите се водят от ясни мотиви и принципи.
+ Няма излишни описания и разточителства. Действието върви бързо и стегнато и запазва интереса на читателя.
Минуси:
– На първо място книгата е разцепена на две части – порочна практика, с която сме свикнали покрай Прозорец. По-лошото е, че това не става ясно от първата част и аз през цялото време се чудех защо първи том свършва по никое време, а то просто имало още 250 страници.
– Другият голям проблем е в преводът. Всъщност преводачката има добри познания по английски, но българският определено й куца, защото на много места е превеждано буквално по правилата на английската граматика. Това би могло да се оправи, ако редакторът беше свестен, но въпросният човек или е бил непрекъснато пиян, или въобще не е поглеждал книгата, а само се е подписал отдолу. За да не ме обвинят в заяждане, прилагам някои от най-фрапантните примери. "Той затвори очи и легна до нея. Не можеше да постъпи така с нея. Освен това беше уморен, дори повече от нея." Това е от първата част. Не мога да повярвам, че някой е взел пари за тази "редакция". Очевидно все пак са му направили забележка и във втората част нещата са малко по-добре, макар че успях да науча нещо ново за правописа – "отекчено", "оттекчих". Странни производни на думата “тек” :)
В заключение, книгата не е толкова лоша, но просто е осакатена от издателите и не съм сигурен дали си стурва да дадете 17 лева за 700 неграмотни страници.
Оценка: 7/10 (за сюжета) и 1/10(за превода) Берик
Заглавие: StarCraft #3: Скоростта на тъмнината
Автор: Трейси Хикман
Издава: ИК Серпис
Ревю: Ян
Има игри, които са обречени да се превърнат в легенда. Игри, които присъстват на мониторите на десетки, дори може би стотици милиони компютри по света. Игри, чиито сюжет смайва с богатството си и иновативните идеи. Чиито герои те карат да съпреживяваш и трескаво да продължаваш да играеш... Игри като "Minesweeper", които уви са обречени никога да не получат своята трилогия, излязла изпод перото на “титаните” на съвременното фентъзи и фантастика... Надали скоро ще можем да се потопим в безспорно смайващото четиво, което би представлявала една книга за живота и приключенията на младия сапьор. А само си представете напрежението, с което ще отгръщаме всяка страница, тънката струйчица пот, стичаща се по гръбнака ни, докато с ужас очакваме дали лирическият герой няма да направи фаталната грешка... Еех, мечти...
На този етап просто ще трябва да се задоволим с третия "StarCraft", който се оказа изключително приятна книжка. Все пак автор е Трейси Хикман, познат на родния читател от съвместния проект с Маргарет Вайс “Хроники на Драконовото копие”. От друга страна бързам да предупредя, че приятна не значи шедьовър. “Скоростта на тъмнината” в много отношения напомня на "Звездните рейнджъри" – малко пехотинци, много буболечки, много екшън. Книгата върви адски бързо (отне ми точно 1 час и 45 минути, докато пътувах за Пловдив) и като цяло почти успява да надскочи обичайното ниво на книгите, писани по игри. За съжаление обаче си има и слабите страни – Трейси Хикман е мормон, при това явно доста набожен, защото в почти всяка глава се сблъскваме с духовните терзания на младия Ардо Мелников (ОК, и името на главния герой е тъпо, ама какво да се прави). В началото се търпи, но после става доста досадно. Не, че нещо ви пречи да прескачате тези прочувствени моменти.
От гърба на корицата: Съкровените мечти на младия Ардо Мелников са съвсем прости – да създаде семейство и да се отдаде на мирен живот сред плодородните поля на колониалния свят Баунтифул. Ала свирепата орда на зергите има съвсем различни планове. Хищният им рояк превзема планетата, избивайки всички, изпречили се на пътя им.
Един от малцината оцелели, изгубил своите близки и любимата си, Ардо не вижда друг начин да отмъсти за погубеното си бъдеще, освен да постъпи в редиците на пехотата, предопределена да брани световете на хората от бруталната реалност на една галактика, разкъсвана от война. Но за да изпълни своята мисия, младежът първо трябва се пребори с призраците от миналото и да се изправи лице в лице с ужасяващи разкрития, от които може би зависи цялото му бъдеще.
Плюсове:
+ Добър превод
+ Прилична история
+ Доста екшън
Минуси:
– Книга по игра с всички възможни негативи: малък обем, героите просто нямат шанса да се развият, няма как да вкараш някоя свежа идея...
– Споменатите вече мормонски проповеди
Приятно четиво, задължително за феновете на играта. Останалите също могат да го пробват, кой знае може пък да ги заинтригува.
Оценка: 7/10 Ян
Заглавие: Термопили в пламъци
Автор: Стивън Пресфийлд
Издава: ИК Ера
Ревю: Рандъм
От корицата: При скалистия проход Термопили в Северна Гърция триста спартанци будят възхищение и страх. Мисията им е самоубийствена – да спрат настъпващата двумилионна персийска армия. Ден след ден устояват яростните атаки на врага, докато гръцките полиси организират обединението си. Триста воини – полубогове или обикновени хора? Възпитани с философията за постигане на хармония в отношението към живота и смъртта. Подвигът на спартанците остава като символ на войнска чест и достойнство.
Макар да ми липсват задълбочени познания по антична история, винаги съм се интересувал живо от времената на римляни, перси, египтяни и гърци. Затова и грабнах книгата на Пресфийлд без много размисли. Трудно е да определя настроението си по отношение на романа; стори ми се някак непълен и неподреден, което обаче не му попречи да ме зaрадва неимоверно. Всъщност едва последните стотина страници описват битката при Термопили. Преди тази кулминация на повествованието разказът се върти около житейския път на персийския пленник Ксеон, единствен оцелял от спартанската армия и натоварен със свещената задача да предаде в думи великия подвиг на елините. Описаното от младия грък е един интересен поглед върху елинската и най-вече спартанската философия и психология. Пред читателя се разгръща един жив и правдоподобен свят, твърде различен от нашия и все пак близък до човешкото сърце. Спартанските добротели, страхове и мечти струят от огромното количество герои, които са като че ли смъртни проявления на боговете, но с човешки недостатъци и странности. За няма и 400 страници ставаме свидетели на много действие, диалози и емоционални ситуации. Ако копнеете да се докоснете до един по-чист свят, свят на себеотрицание, гордост, храброст, любов и приятелство, горещо ви препоръчвам книгата.
Плюсове:
+ Представянето на спартанските ценности, което не знам дали е правдоподобно, но е най-малкото затрогващо.
+ Битките. Пресфийлд показва завидно майсторство в литературното им пресъздаване. За всеки почитател на баталните сцени би било огромно удоволствие да проследи сблъсъка между елинската фаланга и персийските пълчища.
+ Солидното количество информация, което човек би могъл да извлече относно Спарта и поданиците й.
+ Някои доста дълбоки разсъждения относно живота и истински важните неща.
Минуси:
– Леко разхвърляното действие. Разказът на Ксеон скача от детството му към зрелостта и обратно. Пресфийлд явно се е старал хем да ни потопи в спартанския начин на живот, хем да ни трогне със самото сражение при Термопили, но имам чувството, че и двете му цели са постигнати половинчато, оставяйки известни празнини.
– Липсата на мистицизъм. Пак споменавам, че не съм достатъчно запознат с елинската религия и култура, но култовете и обредите към божествата за мен са част от чара на Античния свят, а в книгата са игнорирани доста грубо.
– Героите ми се сториха някак недовършени. Всички са интригуващи и правдоподобни, но като че ли са по-скоро проводник на спартанските идеали, отколкото пълнокръвни герои.
Много добра книга, изпълнена със силни емоции, интересна философия и невероятни битки. Леко накуцваща тук-таме, но пък компенсира със смразяващите кръвта баталии и мирогледа на спартанците.
Оценка: 8/10 Рандъм
Заглавие: Кръгът
Автор: Коджи Сузуки
Издател: Прозорец
Ревю: Гибли
Япония, наши дни. Журналистът Асакава и приятелят му Рюджи трябва да разплетат загадката на една видеокасета, в противен случай след седем дни ги чака особено неприятна смърт. Разследването им ги отвежда до нещо овратително и свръхестествено, както си е обичай в пододбни случаи, само дето този път е наистина ужасно...
За “Кръгът” трябва да се започне отдалеч, а именно от древната 2002 година, когато по кината излиза “The Ring”, преведено у нас кой знае защо като “Предизвестена смърт”. Доста сносният хорър (оксиморонът настрана) с Наоми Уотс в главната роля си има японски оригинал, който бил много по-страховит и пред него въпросният филм бледнеел като девица пред... но да не се отклонявам. Доколкото японците са в някои отношения много особени хора, това можеше и да е вярно. И ето, излиза на български книжка с интересното заглавие “Кръгът”, първоизточникът на всичко това...
...която, разбира се, изобщо не ми беше страшна, защото вече знаех всичко. Това е основният проблем на този иначе приличен трилър/хорър – екранизацията е почти буквална и след филма книгата "Кръгът" няма с какво толкова да изненада. Освен това, след неижбежното сравнение стигнах до извода, че поне в този случай психарските и стряскащи моменти изглеждат по-добре на кино. Книгата все пак е ценна сама по себе си с различното усещане, което създава. Малко по-човешкият поглед върху смъртта, психологическите детайли и характерите, които са някак по-необичайни, или може би са просто японски, обстановката...
“Кръгът” си има достойнства. Спестени са гнусните описания и подробности и повечето от ужаса е оставен на въображението. Героите са достатъчно живи, а фонът на действието дава релефна (ако и не изчерпателна) представа за съвременна Япония – от природните картини до семейните отношения. Пътуването на двамата мъже към смъртта е интересно в психологически план, а сцените на ужас са си впечатляващи, макар и не колкото на кино. Но за съжаление нямам какво толкова да кажа за книгата, освен че става. От позицията на филмовия фен я оцених като интересна, но при четенето не я харесах в нужната степен, въпреки че беше увлекателна. Освен че знаех какво ще стане, което си е смърт за всеки трилър, стилът ми се видя твърде сух и на места направо ме дразнеше. Имаше по някой ненадеен поетичен изблик, но по-скоро като изключение. Не успях да оценя мрежата от уловки и подсказки, които постепенно насочват към търсения отговор – в един момент логиката отстъпва на чистия късмет, а това вече не е забавно.
От друга страна, някои моменти, особено краят, си струват четенето и наистина носят удоволствие. Развръзката се случва в приятната атмосфера на пълна лудост, а неизбежното заключение на финала плаши. Странното е, че колкото повече мисля за "Кръгът" сега, толкова по-ценни започват да ми се струват идеите – а идеи, пропуснах да кажа, има. Само да бях харесала всичко това, докато го четях, а не впоследствие.
Плюсове:
+ увлекателна и със силна атмосфера
+ идеята си струва
Минуси:
– ако сте гледали филма, удоволствието от книгата се намалява в значителна степен
– стилът, както вече отбелязах, е далеч от изяществото
Заключение: идеална е за убиване на няколко часа, а същевременно хората, склонни към търсене на смисъла в такива неща, има върху какво да се замислят.
Оценка: 6.5/10 Гибли