Брой 27 Евъргрийн
Ами, такова, поредната доста известна книга, която аз с доволно количество яд пак не успях да прочета навреме. Хейнският цикъл на Урсула ле Гуин е сочен от мнозина за една от най-класическите поредици (доколкото може да се счита за поредица) за научната фантастика, а доста обществено-експериментаторският й стил всъщност така и не е особено застъпен в последвалите произведения в жанра. Окей, признавам, че почнах да звуча като идиот, така че... "Лявата ръка на мрака" и Урсула ле Гуин.
Моридин
Демандред
Нали не очаквате, че точно аз ще разкритикувам тази книга? :P
За пореден път съм изправен пред мъчителното двоумение как точно да изразя с думи чувствата си към книга, която ценя много и която ме е докоснала по един наистина личен и неизразим начин... изглежда това, че все успявам да набутам любимите си книги в рубриката, не е толкова хубаво, защото критиката на надценени псевдокласики винаги ми е била много по-лесна... А тук, каквото и да напиша, знам, че няма да си го харесам, че няма да е достойно за “Лявата ръка на мрака”... Но стига самосъжаление и излишна скромност...
“Лявата ръка на мрака” е трудночетивна на моменти, с почти липсващ сюжет, дълги описания на планини и ледници, каквито по принцип никак не обичам... и въпреки това ще си остане незабравима и една от най-заслужаващите мястото си в тази рубрика книги. Най-вече защото те пренася в един свят, толкова различен и оригинално замислен, и въпреки това толкова близък до нашия. Начинът, по който е развита идеята за общество, в което няма полово разделение, в което всеки може да бъде баща или майка единствено в зависимост от случайността, в което сексуалните нагони не влияят върху мисленето и поведението на хората, освен през един кратък период в месеца, е изумителен по един ненатрапчив начин. Книгата и светът, пресъздаден в нея, ти стават все по-близки, колкото повече я четеш. Кара те да се замислиш колко огромно е значението на половата принадлежност за всеки от нас, за цялата структура на обществото, дори и в днешните времена на еманципация. Не по-малко интригуващо е и описанието на кархидското общество и граждани, за които безогледния прогрес, който ние сме свикнали да е основна цел, е напълно странен и неестествен. За тях всяка година е Година първа, всичко се променя изключително бавно, живеят в общи линии както са живели преди хиляди години... и това не им пречи. Дори в немалко отношения са по-добре от нас. Те не искат да знаят всички отговори. Дори това, че притежават способността да предсказват бъдещето, не е променила коренно техния начин на живот, който е спокоен, семейно-ориентиран и изпълнен с една топлота и мекота, тотално контрастиращи със суровия климат и вечната зима на планетата.
Изключително ми допада и идеята за включването от време на време на някоя глава, описваща един или друг от митовете на гетенците. Оригинални, поетични и приятно разнообразяващи иначе (трябва да призная) доста мудно движещия се сюжет.
В книгата има някои моменти, които са буквално запечатани в паметта ми: диалогът между Гедли Ай (землянинът-посланик) и Тъкачът Факс, специалист по пророчествата, за безсмислието на предсказването на бъдещето, нещо, което гетенците са овладяли, но почти не използват. Монологът на Естравен за патриотизма и любовта към родината, изключителната глава "Половият въпрос", която навежда на толкова размисъл и т.н. А точно това за мен е нещото, което прави една книга класика и различна от масата. Класика я прави, разбира се, и фактът, че въпросите, поставени в нея, са сериозно разгледани може би за първи път в научната фантастика (издадена е през 1969 г).
Освен това книгата има ужасно поглъщаща атмосфера – трудно може да бъде оставена настрана, веднъж започната. Буквално те пренася в света, пресъздаден в нея. Много малко книги са ме карали да се чувствам като че ли съм там и съпреживявам действията на героите. Тази е една от тях.
А сега е време за малко симулация на безпристрастност. Признавам без бой, че сюжетът на книгата не е нищо особено и се движи доста бавно. Абсолютно никакъв “екшън”, затова ако сте хардкор фенове на екшън Sci-Fi с престрелките с лазерите и космическите кораби и по някаква случайност сте прочели този материал дотук (вероятността е около 0,005%, но все пак да се подсигуря :P) – не посягайте към книгата, пораснете първо и пробвайте тогава. На места описанията на местности, ледници и т.н., колкото и добре да са написани и да спомагат за създаването на атмосферата, стават леко тягостни. Но това са бели кахъри. Важното е, че книгата наистина кара читателя да се замисли за много неща и остава в паметта му задълго. Затова и я препоръчвам горещо на всички, независимо дали обичат фантастика по принцип, или не. Тя е много повече от типичната жанрово-ограничена научно фантастична книга.
Роланд
Малко ми е трудно да подхвана настоящото ревю поради простата причина, че книгата... ами честно казано всъщност не ми хареса особено. Ми да, сега, съжалявам. Дали се бях натъпкал с очаквания от хвалбите на колегите, дали не съм бил в подходящо разпределение на планетите... Просто не ми се видя нещо особено. Е да, от добрите образци в жанра е, стилът е прекрасен (тя Ле Гуин и списък за покупки да напише, ще е поетичен и красив, подозирам), а и има нелоши идеи за развитието на различни общества. Обаче ме остави напълно безразличен и даже за съжаление леко досаден.
Предполагам, че историята все се е намерило кой да я поразкаже, затова ще хвърля един поглед на единственото, което ме впечатли малко повече, а именно – обществото на хермафродитите на Гетен. Личи си, че създаването на тази измислена структура, психология и душевност на създания, които през 3/4 от живота си са безполови, а през ежемесечните периоди на кемър (нещо като разгонването при животните) шансът да са мъже или жени е равен, е било основна цела на Ле Гуин и тя е вложила основната част от енергията си в него. И честно казано се е справила изключително добре. Цялата умереност, спокойствие, бавност, а на моменти дори и апатия на общество, лишено както от агресивната си и деструктивна мъжка половина, така и от нежната женска, са толкова реалистични, че чак тръпки могат да те побият. Развитието и прогресът, разчитащи толкова силно на амбициите и войната, тук се движат безкрайно бавно. Друг аспект, оформящ различията на гетенейците спрямо обществото, което ние познаваме, е фактът, че живеят в края на ледниковата епоха на своя свят. Планетата им е толкова негостоприемна към тях, че те са развили всякакви културни, психологически и дори физически защити срещу нея, а и са нагодили цялото си съществуване към почти непрестанната зима.
Интересен е и моментът на сравнение на двете враждуващи страни Кархида и Оргорейн. Докато кралство Кархида е повече или по-малко your average next-door kingdom, където си имаме и луд крал, и коварен главен съветник, комбинирани със солидна обществена свобода и изобщо както трябва да си бъде една качествена монархия :р, Сътрапезничеството Оргорейн с неговия Съвет на Сътрапезниците и вездесъщата тайна полиция, от която дори те не са в безопасност, представлява негов абсолютен антипод. Честно казано Оргорейн беше доста по-реалистичен и плашещ, може би защото ми напомни силно на 1984 на Оруел. Абсолютен контрол над медиите и всички обществени прояви, документи, които ти се искат на всяко кръстовище и без които не можеш дори да излезеш от града си или да си смениш работата, Доброволчески ферми (разбирай концентрационни трудови лагери)... Болно, злокобно и по адски гаден начин реалистично.
На пук на това обаче, а и като изключим твърде човешката и реалистично-земна атмосфера на Оргорейн и Сътрапезничеството, на мен цялаото усещане на Гетен и отношенията на гетенейците ми бяха най-обикновен хомосексуализъм. Да, съзнавам, че може би е донякъде неизбежно, а и имаше две-три изключения, които бяха подчертано женствени, но в общи линии всички останали си бяха малко или много мъже като излъчване. Което леееко скапва а-половата концепция, която Ле Гуин се е опитвала да построи.
При все негативизма ми обаче, книгата е завладяваща по някакъв сив начин. Не бих могъл да я препрочета по никой начин, но ме придържаше към себе си и не ми беше скучна през повечето време, като изключим безкрайното прекосяване на една ледена шапка, обхващащо цяла една четвърт от нея. А и случайните реплики, свързани с Вселенския Съюз, другите светове и особено първия свят Хейн, телепатията и прочее несвързани с Гетен неща, ми бяха достатъчна мотивация да зачета и други книги от Хейнския цикъл.
Вкратце, че и без това с толкова насилие над себе си никога не съм писал, книгата е ценна за жанра и предлага някои много интересни концепции и примерни постановки на едно несъществуващо, но напълно реално изглеждащо общество, но не е кой знае колко повече от това и поне на мен не ми остави кой знае какви спомени.
Матрим
За да ми олекне по-бързо, ще започна със срамното признание, че прословутата “Землемория” никак не ми допада и изтърпях само две от четирите й части преди да хвърля кърпата (книгата всъщност :P). След това травмиращо изживяване, в продължение на година и нещо устоявах на опитите на брат ми да ме накара да прочета още нещо от Ле Гуин. Но аз нали съм си тъп и упорит, отказвах. Фактът, обаче, че беше решено “Лявата Ръка на Мрака” да бъде евъргрийн в този брой, се оказа малкото камъче, което обърна колата и вашият покорен слуга чинно се зае с задачата си.
Сюжета няма да ви преразказвам, защото разчитам на колегите, а и честно казано той не е особено вълнуващ сам по себе си. Какво е забележителното в тази книга? На първо място изграждането на света – на някакви си 250 страници авторката е постигнала създаването на едни жив, дишащ, пълноценен свят със всичките му там особености, география, народи, легенди, системи на управление и т.н. Цялата книга е пропита с една особена, извънземна ако щете атмосфера. Някои писатели описват зелени човечета така, че те изглеждат като хора намацани с зелена боя, а Ле Гуин описва жителите на Winter (понеже четох оригинала, ще използвам английските имена, ще ме прощавате), като перфектната смесица между познато и мистериозно, човешко и не съвсем. Просто безупречен опит за отговор на въпроса – “Какво би станало ако хората бяха само с един пол” (или без точно определен пол, зависи как ще го погледнем).
Предполагам, че пак ще прозвуча като пълен невежа, но лично аз не намирам стила на авторката за нещо велико. Да, добър е, но след всички хвалби, които бях чувал, очаквах доста повече. Безкрайните изреждания ми идваха малко в повече, особено в началото, когато имах чувството, че Ле Гуин гони световния рекорд по най-много запетайки :P.
Героите са сравнително добре развити, като за такава кратка книга, като особено приятелството между Естравен и Ай е показано по един доста разчувстващ (в добрия смисъл на думата) начин. Всичките им пътувания са главно пътувания към самите тях и към взаимното разбиране, развитието е повече от видимо. Winter променя пратеника от космоса Ай, точно както и той променя живота на планетата.
Философската насоченост на книгата естествено е главно в контраста между обществата – нашето и това на далчената планета. С лекота авторката поставя интересни въпроси – доколко двата пола при човека са отговорни за нашите безкрайни войни, стремеж към прогрес, надмощие, делене на групировки и т.н.? Равносилен ли е патриотизмът на готовност за водене на война? Доколко самата тъкан на нашето общество се основава на сложните взаимотношения между двата пола? Оправдава ли стремежът към прогрес, безскрупулната тирания, чрез която се постига този напредък? Стига ви толкова, ако ви интересно прочетете книгата. :)
Както стана дума, сюжетът както и да го въртим, както и да го сучем, едва ли ще спечели някакви особени овации. Но пък щом дори и вечен мърморко на тази тема като мен го намира за поносим, и най-важното – за перфектното платно, на което да изпъкне по значимото в книгата – значи си е постигнал целта.
Не знак как да си обясня факта, че уж книгата не ми хареса чак толкова, а гледам, че бая хвалби изписах, а никакви минуси не ми идват наум. Само се опитва да я замерям с някакви критики, но те отскачат като снаряди от бронята танк “Тигър”. Е, от мен да мине – този път без явни минуси. Който както иска да го разбира това. Важното е, че книгата си заслужава.