Брой 28 Евъргрийн



     Ами, с прискърбие – поредната така и непрочетена от мен книга. Обаче ми се въртят много депресарски мисли по тоя въпрос в главата, пък е уж Коледа, така че вместо туй да ви пожелая весел празник и чинно да си прочетете книжката ;) Братя Стругацки – "Трудно е да бъдеш бог".

Моридин




Матрим

     Знаете ли какво? Много е трудно да ви обясня концепцията на "Трудно е да Бъдеш Бог" без адски гадни спойлъри, та викам просто да ми се доверите и да я прочетете, пък после ще си говорим пак, а? Не? Мамка му, тъкмо си викам, че съм намерил на баницата мекото, но щом трябва – ще се пише повечко.
     За какво става въпрос? Човечеството най-накрая е достигнало до етапа на светлото (комунистическо, естествено :)) бъдеще и понеже си нямат проблеми на Земята, хората си търсят белята на други планети. Но поучени от печалния опит на Кортес, Писаро и останалата подобна пасмина, дори и след като намират планета, достигнала етап в развитието си, поразително напомнящ на познатото ни средновековие, изследователите от Института по Експериментална История водят политика на намеса само в краен случай и никакво насаждане на прогрес с огън и меч. Както си му е редът, това – колкото и да е хубаво на теория – на практика означава, че главният герой Антон е принуден да наблюдава почти безучастно как унизяват и избиват хората, които носят някакъв зачатък на напредък, само защото са грамотни или не носят каквито там дрехи трябва, или се къпят, или пък на грубиянинът му се е прищяло да претрепе някого точно днес...
     Стилът, както следва да се очаква от подобна класика, е на невероятно високо ниво, само няколко щриха, две-три подбрани фрази са напълно достатъчни на братя Стругацки, за да опишат такава гадна, тъжна и мрачна средновековна "идилия", каквато, да речем, Мартин, ако ще и 25 тома от "Песен за Огън и Лед" да напише, пак няма да успее да обрисува по този великолепен начин. Но въпросът, който изниква, е – нима сега, когато уж нивото не само на техниката, но и на хуманизма, естетиката и т.н. е несравнимо по-високо, човешката природа не е същата? И стига само да се поогледате наоколо, ще откриете множество нищожества като дон Реба и неговите съратници. И в тази обстановка ние имаме нашия главен герой, взел самоличността дон Румата Анторски, който се бори буквално с вятърни мелници. Измъкне един книжник от инквизиторите – те убиват двадесет други. Откаже от намеренията му един палач (защото, забележете, Антон няма право да убива, такава е политиката на Института, на "боговете") – няколко още по-гадни се появяват на негово място. Може да помага със злато на въстаналите селяни, но не може да ги въоръжи със съвременна техника и още по лошо – дава им напразни надежди.
     Историята трябва да следва естествения си ход, това е доктрината – рано или късно хората в това затънтено кътче ще се усетят и ще последва Ренесанс, индустриализация и прочие. Да оставим настрана този твърде спорен исторически казус за неизбежността на прогреса – самата концепция за почти никаква намеса понамирисва на прословутото измиване на ръцете на Пилат Понтийски. Паралелите с днешния свят не са един и два – какво ги интересува хората по света, че в страната X диктаторът Y коли и беси, без да се церемони? Ами че това са техни вътрешни въпроси, нека да ни продава природните ресурси на страната си и сме първи приятели... Извинявайте, увлякох се, но когато някой има власт (както земляните имат власт върху жителите на неназованата изостанала планета от повестта поради техническото си превъзходство), той трябва много добре да обмисли как да я използва. И двете крайности – както почти пълното въздържане, така и злоупотреба поради прекаляване с мощта – са нежелателни. И въпреки че уж земляните са богоподобни в сравнение с местните, и боговете си имат точка на пречупване, ненамесата става прочетена и изгорена книга, дилемата е с какво точно да се замени и тази дилема е почти нерешима.
     Пълнокръвността на образа на Румата помага много да се разбере неговото почти невъзможно положение. Той така и не успява да се превърне в необходимия на Института безпристрaстен наблюдател. Но също така се проваля и да влезе напълно в ролята на дон Румата Енторски, горд потомък на не-знам-си-колко поколения благородници. Той става симпатичен на читателите именно с това, че не е безличен автомат или "свръхчовек", спазващ указанията до последната буква, а иска да види реални резултати от действията си, не такива в далечното бъдеще. Горещи се, гневи се, бие се... Именно това пречупване на философски размисли (за историческото развитие, човешката природа, ролята на просветата и изкуството в живота и какво ли още не) през призмата не на някой отдалечен от живота академик, а на пълноценно живеещия Антон, е може би най-ценното в книгата. Честите контрасти с така и неописаното подробно общество на земните "комунари" служи за мрачно напомняне на факта, че за идеалното общество е необходима нова порода хора, на които им липсват много от недостатъците на днешните. Но дори и те често не устояват, когато се завърнат сред по-примитивни нрави и добрите им намерения могат да ги отведат по пътя към Ада.
      Отделете няколко часа от живота си и прочетете "Трудно е да Бъдеш Бог". Кой знае, може и да ви хареса :)



Роланд

     Без кой знае какви предисловия, че вдъхновението напоследък хич го няма... "Трудно е да бъдеш бог" не е любимото ми произведение на братя Стругацки, признавам си без бой, но въпреки това е книга с неоспорими качества, като всичко тяхно, което съм чел до момента. Това е една странно... делнична история. Роман, който е всъщност пропит от фантастичност, а оставя усещането за историческо четиво. В това е едновременно причината да не ми хареса чак толкова, когато я четях, и може би най-голямото й достойнство – способността да натрапи ненатрапчиво паралел между измисления свят и нашия. Историята е описана достатъчно добре от останалите, така че аз няма да се спирам на нея. Ще отбележа накратко основните неща, които правят от книгата нещо по-специално от стандартната фантастика.
     Братя Стругацки са колкото фантасти, толкова и носители на доста ценни философски и психологически послания. "Трудно е да бъдеш бог" рисува една черна и може би дори леко пресилена картина на мрачно и безпросветно средновековие. Може би това е изкривеното огледало на онази епоха, показващо нейната крайност. Само с няколко набързо нанесени щрихи (книгата е всъщност доста кратичка) авторите успяват да изрисуват един свят, който не просто се отнася към просветата с агресия, породена от страха от новото и неразбираемото, а искрено мрази интелекта и находчивостта, стъпква различното и смазва опитите за собственото си облагородяване с омраза. Авторите не си правят труда да покажат или дори подскажат причината за тази омраза, но дали продиктувана от специфичността на родилите я извънземни създания, или е нещастен резултат от даден момент от развитието на културата им, тя е без значение.
     Това, което мен най-силно ме впечатли в историята, е именно промяната, която един такъв долен и "ненавиждащ" свят извършва с едно "облагородено" човешко същество. Промяна, която изглежда както лоша и нежелателна, така и неизбежна и донякъде логична. В крайна сметка как може един ангел да полети, ако му отрежат крилата? И какво желание има да опитва, ако са му ги отрязали другите ангели в надменността и отдалечеността си?
     И човек започва да се пита струват ли си наистина усилията да превърнеш калта в диамант, ако първия път, когато някой се изплюе отгоре му, той отново ще приеме предишната си форма? И ако това става толкова лесно, нима естественото състояние на вселената не е всъщност именно тази гнусна, мазна и лепкава кал? Кой се променя в сблъсъка на човека срещу злото и ненавистта? И по-лошо – в сблъсъка на познанието с безпросветността?
     Не толкова интересен за мен въпрос в книгата е социалният. Когато едно общество отхвърля собственото си облагородяване по толкова директен и категоричен начин, логично ли е да се смята, че естественият ход на историята е тъпканите и изгаряни стръкове на познанието все пак накрая да покарат? С какво тази концепция е по-логична от наивната детска вяра, че доброто винаги побеждава? И в един такъв момент ненамесата се превръща от добродетел в обвинение към ненамесващия се. След като не правиш нищо, за да промениш статуквото, а залагаш бъдещето на цял един свят на това доброто у хората да е повече от злото, след като си изпратен да помогнеш, а ти е забранено да използваш единствените средства, които биха имали някакъв смисъл, какво правиш изобщо тук? Имаш ли правото да участваш в съдбата на свят, който не е твоят собствен, ако ролята ти е просто тази на воайор? И ако обвързвайки се с живота му, бавно губиш разсъдъка си и нещата, които единствено имат смисъл в съществуването ти, струва ли си жертвата, след като не променяш нищо?
     Главният герой Антон/Румата бавно достига до собствения си отговор на тези и други доста по-точно и качествено формулирани въпроси, но авторите, както всеки писател с истински усет, оставят читателя да открие за себе си и друг, ако пожелае. При това подобно развитие на усещанията е напълно възможно, защото книгата всъщност не е чак толкова мрачна, колкото я описах по-горе. Надежда за добро и промяна има или може да бъде открита, ако човек я търси. И именно в това е прелестта на книгата – "Трудно е да бъдеш бог" е толкова жив и "действителен", ако мога да го опиша по този начин, роман, че до каквато и истина да ви отведе, няма да имате никакъв проблем да я възприемете като нещо, което се отнася не просто до света, в който живеем ние, но и до нас самите. А ако не видите никакво послание, а просто една интересна и жива история, това също е разбираемо. В крайна сметка, и реалният живот рядко носи поука ;)



Гибли

     Трудно е... да говориш за любимите си неща. Не мога да обясня защо точно "Трудно е да бъдеш бог" е на първо място в списъка на книгите, които си препрочитам, когато изпадна в подходящото носталгично настроение. За мен тя се приближава толкова близо до съвършенството, колкото е възможно... с един-единствен "недостатък": наивна е по един обезоръжаващ начин, защото въпреки всичко вярва в Човека, в неговото бъдеще, в доброто, и презира всичко долно, подло, мръсно, "тъпата сивота". Една интелигентна, едновременно светла и отчайваща книга. Светла е, защото, както казах, вярва във всичко това. А е отчайваща, защото вярва "въпреки всичко", защото успява да създаде толкова правдива картина на най-долното у човешките същества, че подобна вяра започва да изглежда безумие.
     Тази книга задава много въпроси и те оставя сам да намериш отговорите. Със сигурност те променя. Финалът с въздействието си ми напомня за – извинявам се за филмовото сравнение, но ми се струва много на място – "Догвил" (Добре е човек да гледа "Догвил", ако има възможност). Кара те да решаваш какъв човек си ти самият, кара те да съчувстваш, да обичаш и да мразиш – ето, това е, затова я ценя толкова. Малко са онези книги, които са така живи за мен, в които съм потъвала по този начин.
     Всъщност е лесно да се потопиш в нея. "Трудно е да бъдеш бог" създава свой собствен уникален свят още с първото си изречение. Това, което е по същността си фантастика, е потопено в истинска фентъзи атмосфера. Може би не съвсем фентъзи, защото е... реална – би могло да бъде описание на някое кътче от нашата история. И все пак усещането за приказка си остава. С детайлите се създава свят на светлинни години от клишетата, плътен, при все че е рехаво описан (не, не е толкова странно), населен с герои, привлекателни или отблъскващи, но живи...
     ... а те са ми слабост. Особено положителните. И особено главният герой, човекът от бъдещето Антон, подвизаващ се като дон Румата Есторски, млад благородник, дуелист и развейпрах от метрополията на служба в кралския двор на Арканар, провинция на един свят, където обществото е векове назад в развитието си... Двете самоличности – на цивилизования човек и на благородника, който по определение трябва да се държи като добиче, са съчетани великолепно. Погледът на Антон, през който виждаме събитията, би трябвало да е безпристрастен, но с времето става все по-отвратен, все по-циничен, запазвайки само частица от благостта, която уж трябва да е присъща на по-развития в отношението му към тези, които са по-долу от него. Трудно е да бъдеш бог, наистина. Обземат те съмнения, и се оказва, че боговете могат да бъдат излишно горди и самонадеяни...
     Много психология има, което при Стругацки винаги радва. Стилът е типичният за тях – много изчистен, с остроумен хумор в диалозите и ситуациите, преплетени философия, напрежение, драма... Може би трябва да се отбележи нещото, което би подразнило някои хора – 3-4 пъти Антон е наречен "комунар". Но намекът за бъдния строй спокойно може да бъде игнориран, защото "Трудно е да бъдеш бог" е толкова далеч от средностатистическата пропаганда, колкото е възможно изобщо.      Това са отчасти моите причини да харесвам тази книга. Носи идеи, задава въпроси, забавлява... и не е просто книга. За мен беше и си остава прекрасно изживяване.