Всички знаем, че е безобразно трудно човек да пише за любимите си книги. Когато критикуваш, обикновено е с хъс и достатъчно спортна (или каквато и да е, нали) злоба, че да изпишеш цял роман от хвърчаща бясна пяна. Когато обаче искаш да споделиш защо нещо толкова много ти е харесало… ами трудно си е.
     Останах да пиша след всички колеги за една от най-великолепните книги, които съм чел и след известно количество метафорични хвърляния на смачкани листчета в кошчето, осъзнах, че няма какво толкова повече да кажа от това, което вече имаше написано. Много желаех да споделя някак чувствата си за тази книга, но това е невъзможно... а останалото е мълчание и написаното от другите :P
     Е, в крайна сметка всичко, което исках да напиша, може лесно да се сведе до това – Малки богове е нещо, което е адски невъзможно да не заобичаш. Това е най-забавната и великолепна сериозна книга, която някога изобщо ми е попадала. Най-доброто от творчеството на един гениален автор, най-мъдрото от един вълшебен свят, най-смешното от цялата философия на земята.
     Окей, поувлякох се :) Напълно основателно, разбира се. И така, оставям ви с думите на колегите и с размислите върху това вдига ли, все пак, аджеба, шум проклетото дърво, което пада в гората, без да има кой да го чуе…

Моридин

Роланд

     Мога ли, викам си, да напиша читав евъргрийн за книга, която обичам толкова много? Вероятно ще се наложи. За мен, не знам дали съм го споменавал вече, творчеството на Пратчет се дели на три нива. Първото ниво е абсолютното дъно, а именно – книгите, несвързани с Диска. Като тук включвам дори прехвалената Добри поличби, която просто... ами не ми хареса. Поне в оригинал де, може преводът да я дообогатява :p Та така, второто ниво са книгите от Диска. Едва ли има нужда да обяснявам що за произведение на критичния сарказъм е това, а ако има – в друго списание. Третото и най-високо ниво обаче, толкова над второто, колкото е то над първо, е една едничка книга – Малки богове.
     Всъщност аз дори не мога да си обясня с какво точно тя превъзхожда в такава огромна степен останалите книги от Диска, които се прескачат една друга в гениалността си. Но е факт – за мен Малки богове просто носи нещо повече. Много по-сериозен хумористичен заряд, много повече и по-интересни теми за осмиване (все пак религия, нали), разгледани много по-подробно. Много повече находчивост, много повече ДОРИ сюжетност, ако щете, макар и това никога да не е било силна черта на Пратчет... Просто "много повече". Пък нека да е от същото.
     Историята (за незапознатите – демек току-що кацащите от Плутон) ни запознава с Омнианската религия – един приятен братовчед на нашето мило родно Христианство от най-прекрасния му период – този на инквизицията. Единствената религия на Диска, която признава само един бог – великия Ом. И разбира се най-агресивната и нетолерантната. Обаче има един дребен проблем – никой омнианец не вярва истински в своя бог. А боговете черпят сила и могъщество от вярващите в тях. И историята завихря една трансцедентна костенурка, един искрено вярващ чирак със странно работещ ум и една амбициозна завоевателски настроена религия срещу приятното древногръцко царство Ефеб. А който е чел Пратчет, знае, че след много перипетии и много deus ex machina нещата неминуемо ще се променят изначално :)
     Всъщност в момента не мога да се сетя за нито една отрицателна черта на книгата. Героите са великолепни, всеки със своя специфична дълбочина и характер. Историята и атмосферата се движат плавно и незатормозяващо, всяка страница носи ударна доза хумор и сарказъм. И най-вече, макар и това да важи за всички книги от Диска – написана е интелигентно. Малки богове не е книга за повърхностни типове, които просто искат малко забавление. Не, че и те не биха могли да открият какво да им хареса вътре, но е малко вероятно. В нея просто има твърде много препратки, твърде много подтекст, а и самият хумор е на твърде високо интелектуално ниво. Това не е пародийка или забавна поредица от гегове. Книгата, под целия този пласт сатира и пародийност, е един много сериозен и задълбочен анализ върху лицемерието и сложността на религиозната машина, върху механизмите, които влияят на умовете на вярващите, а също и върху човешката психология и духовното израстване (блааа, колко сериозно прозвуча :р). И ако тя е наред с това и смазващо забавна, то е само бонус :)
     Бонус, но какъв! Писана в средния период от творчеството на Тери Пратчет, наред с бисери като Стражите! Стражите! и Подвижни образи, тя е заредена с наистина смайващ хумористичен заряд. Наистина буквално през страница има нещо, на което да се давиш от смях – дали ще е просто абсурдна ситуация, или поредната злобно-остроумна тирада на Ом, или пък някоя аналогия с реалността, като Ефебските философи, но по един или друг начин Малки богове е може би най-оригиналната и остроумна книга на Пратчет в това отношение. При това не просто с бъзици, както е при първите му книги, нито само с мрачна ирония, както в последните, а с блестяща амалгама от всичко това плюс допълнителни отсенки, характерни само за този му "среден" период, все още неподвластен на Ваймсовата мрачност, но вече надраснал Ринсуиндовата наивност.
     И май нямам какво повече да кажа и като че ли наистина не се получи добре. Но това просто е книга, която се чете и осмисля. За нея няма какво толкова да се каже. Феновете на Пратчет така или иначе са я чели, а тези, които не го харесват, едва ли ще харесат и нея. Така че мога да отправя само един апел към третата група – тези, които просто още не са се докосвали до творчеството му – прочетете я. Знам, тривиално звучи като призив, но Малки богове е книга, която преобръща светогледи. Честна скаутска ;)


Морвен

     Боговете не би трябвало да се обръщат към хората с "Псст" и "А бе, ти да не си глух?". Боговете не би трябвало да имат по един вярващ. Боговете би трябвало поне да са чували за собствените си завети и пророци. Боговете би трябвало да могат да правят нещо поне малко учудващо. И определено не би трябвало да са еднооки костенурки. Бикове, тъпчещи с копита неверниците – разбира се, орли, разтворили величествени криле – да, а също и красиви лебеди от време на време, макар че е леко немъжествено. Но не и костенурки, още повече еднооки. Е, Великият Бог Ом е успял да стане всичко, което не би трябвало да бъде. Освен това е Малък бог. Единственият му вярващ е Брута – млад послушник с феноменална памет и съизмерима мудност и простодушност. Не че няма хиляди, а може би и милиони хора, изповядващи омнианството – единствената религия във все по-разширяващата се Омния. Но всички тези хора са просто религиозни, а не вярващи. Всъщност ги е страх от Квизицията, която би ги накарала да си признаят всички грехове, ако попаднат в ръцете й. Така че хората предпочитат да коленичат пред бог, в който не вярват, стига в замяна на това да им останат коленете. И когато главата на Квизицията Ворбис, Брута и костенурката, в която по съвместителство се е вселил Великия Бог Ом, потеглят на пътешествие към съседния Ефеб, всеки преследва различни цели. Ворбис търси път за покръстване и завладяване на нови територии, Ом се опитва да умножи вярващите си, т.е. вярващият, а Брута просто е повлечен от събитията. И все пак именно Брута е онзи, който може да промени всичко, осъзнавайки някои истини за света. Знам, че е гадно да свършвам по средата като епизод от сапунена опера, но ако продължа така, ще стане пълно със спойлери резюме на книгата.
     Та, защо именно тази книга стана евъргрийн? Какво е различното между Малки Богове и останалите книги на Пратчет? Лично за мен, докато повечето от другите му книги са забавни с елементи на мъдрост, то това е една мъдра книга, която освен това е и забавна. Основната й тема – разликата между религията и вярата и извращенията, до които религията достига – е колкото смешна, толкова и болезнена. Героите се променят в течение на книгата – от наивен млад пън Брута се превръща в Избран, човек, който се бори за това, в което вярва. Ом пък успява да стане истински бог, а не просто разглезен непукист, който по случайност се е сдобил с ореолче. Омнианството е очевидна пародия на християнството и успява по един забавен и ненатрапчив начин да покаже някои странности на религията. Едни такива дребни подробности на богослужението, с които хората са свикнали, а всъщност са толкова нелогични... Както и степента на задълбаване в подробности, стига те да са споменати от, който е там по ред на номерата, пророк. Докато накрая водят до нещо, което има твърде малко общо с вярата. Ефеб, който е реплика на древна Гърция, също е малко странен с купищата си философи, на които им се налага да си наемат платени слушатели, и със свободния пазар на "нови аксиоми всеки ден". И все пак той е странен по един малко по-симпатичен и човешки начин. Докато в Ефеб хората се подчиняват на собствените си малки лудости, в Омния те са подчинени на общата лудост на църквата. И разликите са твърде осезаеми. Допълнително преимущество за книгата е краят. Нали знаете как една голяма част от книгите завършват с унищожаването на Главния Лош. Е, и тук става така тридесетина страници преди края. Обаче злото твърде рядко се корени само в един човек и именно затова и смъртта му не оправя нещата. Трябва още доста усилия, докато хората осъзнаят почти атеистичното послание, което им отправят боговете им – "Това не е игра. Тук и сега ти си жив."
     Освен сюжета, разбира се, има и прекрасен стил. Докато в някои книги се намират идейни пасажи, то тази просто е сглобена от такива. На практика почти няма "пълнеж", който да изпитваш желание просто да прескочиш. А първата и последната сцени са си направо съвременни притчи. Има и философия, и хуманност, и хумор, и сарказъм, смесени така че нито едно от тях да не бъде грубо размахвано пред очите на читателя.
     В заключение мога само да кажа, че Пратчет е един от малкото запомнящо се добри писатели, а Малки богове е една от най-добрите му книги. Мисля, че това я качва доста високо.


Джаар

     "There’s a good eating on one of those things", провиква се някой от тълпата, имайки предвид поредната История от Света на диска. И безПорно (защото Великият Бог Ом вижда всичко!!) е прав. Според мен Тери Пратчет вече се е превърнал в "класик на съвременната литература", продължавайки да претворява своите идеи в сатиричния свят, носен на гърба на А’Туин. Но нека се върнем назад, към по-ранния му период, когато е бил още "зелен"... (Нали за такива неща си говорим тук, както името на рубриката подсказва :)
     ... и проследим израстването на един наивен идиот до мъдър пророк, въплътил божествените ценности. И прочетем историята за една костенурка, станала бог; бог, приел духовния облик на обикновено човешко същество – с всички негови пороци, слабости и заблуди на съзнанието.
     Действието се развива в Омния – страна, безмилостно управлявана от Църквата и нейната Квизиция. Явен е паралелът със средновековното християнство, идеален фон за описания конфликт на ценностни системи, на ренесансов хуманизъм и средновековна религиозност, сравнима с "доброто начало" на днешната демокрация.
     Отскачаме и до древна "Гърция" с нейните философи, които допълнително внасят светлина във фундаменталното понятие "истина". Сблъскваме се със сатирично поднесен преговор на гръцкия пантеон и митология.
     Книгата разисква въпроса за принципите, прогреса, фанатизма, мърдащия шербет, марулите... "А къде останаха Боговете?", ще попитате вие. Те са малки. И са в пустинята. Заглавието на книгата всъщност е основа на цялостната идея на автора, вплетена в повествованието. А именно, че вярата, а не религията или богът, съдържа в себе си силата. Какво тогава е Бог? И какви са отнощенията между светлата му личност и простосмъртния човек? Ще ви оставя сами да откриете отговорите, защото не искам да развалям удоволствието от четенето.
     Малки богове е първата книга на Пратчет, която чета в оригинал, и останах наистина впечатлен от лекотата на езика – изказът на нито едно място не е затормозяващ, стилът е изчистен... Всъщност стилът вече се е превърнал в запазена марка на автора, която въпреки множеството опити, все още остава ненадмината.
     Не мога да се въздържа и да не спомена за едно от любимите ми тълкувания в книгата, което лесно може да остане незабелязано, тъй като е по-скоро встрани от идейния сюжет. А именно смъртта и реалната представа за нея, която авторът обрисува някак по между другото... Не става дума за Смърт, а за обикновената, "простичка" смърт, очакваща всеки човек. Или както е в случая – всеки бог.
     Представени са триумфът и падението на един "болен" мозък, на стремежа към едно "по-светло бъдеще", който има своята цена. И въпреки вечността си, изкуплението, както и книгата, имат своя край. Неговият стряскащ реализъм буди размисли за хуманизма. Хуманизмът като личностна характеристика на всеки човек.
     Това, за което няма да прочетете в учебниците – защото Малки богове е цитирана в учебници по философия – е невероятното чувство за хумор и майсторство на сатирата, които Пратчет притежава и щедро използва в тази книга.
     "But there's still so much to be done…" YES. THERE ALWAYS IS. Така и с четенето. Но Малки богове си заслужава отделените часове, дори и за повторен прочит.


Демандред

     Може би няма да повярвате, но аз обожавам книгите на Тери Пратчет и Светът на Диска. След това шокиращо и изненадващо признание трябва също да отбележа, че Mалки богове не ми се струва толкова добра, колкото останалите от поредицата. Просто тя е още по-добра :P
     Защо смятам така – просто за мен това е романът от поредицата, в който авторът е постигнал най-доброто съчетание на великолепен хумор, интригуващ сюжет, оригинални и интересни герои и идеи, които наистина те карат да се замислиш. Да, знам, горното изречение прилича твърде много на копирано от някоя реклама на книгата, но пък този път като никога е наистина така. Първото набиващо се в очи нещо в нея е, че е ужасно смешна, дори и по изключително високите Пратчетови стандарти. Смял съм се с глас и на 25-тото препрoчитане на най-забавните пасажи (нещо, което правя най-вече, когато ме мързи да почвам нова книга, а с моя мързел това е доста често, затова и съм запомнил доста лафове наизуст). Моят особено любим герой Великият бог Ом (временно във формата на костенурка) е източникът на повечето от култовите реплики. Дори и те да бяха единственото ценно нещо в книгата, тя пак щеше определено да си струва парите. Бог Ом е, поне за мен, един от най-свежите и забавни персонажи, на които въобще съм попадал в литературата. Безсилен да действа, както е свикнал отпреди с божествена мощ, той раздава жлъчни коментари и кълне хората наляво-надясно. Въобще откъм забавност трудно може да се критикува Малки богове (е, все ще се намерят някои, според които изобщо не е смешна, но отсега им казвам, че нямат чувство за хумор и да си мълчат засрамено в ъгъла :P). Най-впечатляващото е, че това е съчетано с напълно сериозен сюжет и идеи, свързани със същността на вярата и организираната религия, без от това да пострадат нито хуморът, нито сериозните елементи.
     Сюжетът е свързан със съдбата на великата теократична империя Омния и нейния велик (отвсякъде и безапелационно, казвам ви) бог Ом. Империята става все по-силна и деспотична, но пък богът й изведнъж се оказва само с един наистина вярващ в него, а не в църковната система или от страх от Квизицията, човек. Поради това той губи силите си и се оказва в тялото на костенурка. В този си вид Ом се среща с единствения си вярващ – наивния Брута, надарен с безпогрешна памет, и оттам се почват разнообразни перипетии, свързани с войни, скитане из пустини, орли, философи, тирани, вани, тайнствени дребнички чистачи, инквизитори, ексквизитори и какво ли не още. Не е особено изненадващо, че накрая всичко се нарежда както трябва, макар и този път да не е спасен светът, а само част от него. Но сюжетът не е, както понякога при Пратчет, почти само извинение за смешките, а е достатъчно увлекателен и сам по себе си. Разбира се, никой няма да препрочита книгата 25 пъти заради него (тази чест е запазена само за бог Ом :P), но определено е на ниво. Развръзката е учебникарски пример за deus ex machina, но имайки предвид начина, по който е осъществена, а и цялостната тематика на книгата, е съвсем на място, а и е изключително забавна. Освежаващ за сериозните фенове на поредицата е факта, че сме далеч от повтръсналия ни Анкх-Морпорк и опознаваме интригуващи места като Омния и Ефеб.
     Героите са на нивото на останалото в книгата. Освен вездесъщото присъствие на ужасно забавния бог Ом, си имаме цяла галерия чешити и интересни образи. Брута, който започва като полуидиот и постепенно израства все повече, Ворбис, наистина запомнящ се злодей, философът Дидактилос, чиято основна теза е, че светът в основата си е смахнат и пиенето все не стига... И, разбира се, любимия на всички, чели Крадец на време, Лу-Тце, който е с много малка, но ключова роля тук.
     Идеите на книгата са може би най-силната й страна. Основната постановка е, че богоете в света на Диска се нуждаят от вяра, за да добият сила и могъщество и да не са само едни бледи духове в пустинята. Колкото повече вярващи, толкова по-могъщ е богът. Но има и уловка – не може да са формално вярващите поради навик, удобство, страх от преследване или вярващите само в църковната организация и догми. Това довежда до абсурди като разгледания в книгата, че в цялата теократична омнианска империя, където всичко се върши в името на бог Ом, е останал само един човек с истинска вяра. Разбира се, това е нереалистична крайност, но е чудесна прегледна илюстрация от наблюдавания многократно в историята процес на формализиране на първоначалната истинска и силна вяра и заменянето й с почитане по инерция на догми и традиции, налагани от организираните религии. Какви трябва да са отношенията на човек с бог и не е ли логично той да дава нещо на хората в замяна на вярата, вместо да си стои недостижим в небесата? И що за безотговорен бог е този, допускащ църковната организация да изкривява както си иска думите му и да тъне в корупция? Като споменахме организираните религии, книгата е пълна със елегантно саркастични атаки на крайностите, до които те могат да стигат, и смятам, че ще допаднат на хора, които не са християнски/мюсюлмански/омниански фундаменталисти. Има добре развити и други идеи – примерно доколко благородна цел като революция за сваляне на деспотично-корумпираната си струва жертвите или за цената на техническия прогрес, поднесени с помощта на познатия хаплив хумор на автора.
     За финал – това, заедно с писаната в съавторство с Геймън Добри поличби, ми е любимата книга на Тери Пратчет. Определено смятам, че трябва да се прочете от всеки и с минимален интерес към умно написаното фентъзи и въобще добрата литература. Най-добре поне 3-4 пъти да се извърши това действие. И да му мислите, ако не ме послушате. Велигият бог Ом бди и ще накаже неверниците, където и да са!


Марфа

     Всяка от една от книгите, описващи Светът на Диска на Тери Пратчет, има свое собствено лице. Всяка е уникална, всяка носи свое послание, всяка буди различни чувства. И всяка дава храна за размисъл. Ако има гладни де.
     Малки богове е от самостоятелните книги в поредицата и подобно на Пирамиди и Истината не е пряко свързана с останалите сюжетни линии. И е много, ама много еретична. Толкова еретична, че стотина години по-рано да беше писана, можеше и да предизвика прецедент за изгаряне на клада в началото на най-модерните времена от историческото ни развитие.
     Редно е да кажа няколко думи за поредицата като цяло, въпреки че всички други преди и след мен със сигурност са го направили и ще го направят и може да ви доскучее, но просто няма как. Налага се.
     Очевидно Пратчет започва Светът на Диска с една много ясна идея – да направи пародия на модерните по това време фентъзи-епоси като Конан Варварина и да създаде свят, напълно противоположен на този, който ни обгръща със своята прегазваща героика от страниците на книги като Червената Соня да кажем. Постепенно обаче историите, които той пише, еволюират до неподправен сарказъм, до остра ирония, насочена към нашето поведение на "разумни" същества, като си играе с умовете ни, пародирайки несменящата се с времето действителност.

     И се случи тъй, че по това време Великият Бог Ом продума на Брута, Избраника:
­      – Псст!

     Особеното в Малки богове обаче не е точно огледалната действителност. Да, забавна е донякъде идеята за Църква, за която светът е кълбо, докато еретиците и/или философите са открили Истината, тоест че всъщност светът е плосък като тепсия и се носи през пространството на гърба на гигантска костенурка. Само дето не това точно е важното. На мен например ми е особено любопитно дали Пратчет съвсем съзнателно е внедрил вътре идеите, които аз откривам, или ефектът е съвсем случаен.
     Така или иначе, тук освен традиционната дисекция на масовото съзнание и открития урок по анатомия на обществото, който присъства повече или по-малко във всяка от книгите на този автор, особено в по-късните, се описват доста начини, посредством които човек може да завладее и да проконтролира мислите, че и чувствата на себеподобните си. Или евентуално може да си даде сметка колко лесно самият той се поддава на манипулации. Може би точно тази беше книгата, която напълно затвърди в мен хаотично витаещото в ума ми убеждение, че хората са еднакви, без разлика не само на пол, възраст или раса, но и на време и място когато и където живеят.
     Ето, да вземем например бабата на Брута – "...Беше от онези жени сред паството, които вдъхват ужас у всеки поп. Онези, които знаят всички псалми и литургии...". Е, който не е виждал "църковните" бабички, които припяват на отчето по време на богослужението и живеят, за да служат (разбирай да правят забележки на околните, като жертвите много често са и самите отчета), които дебнат дали всяка част от неразбираемите черковнославянски откровения, леещи се от амвона, е казана както и когато трябва, които залягат ничком на пода, оглеждайки се да видят кой от околните не е последвал примера им, значи нищо не е виждал. Бре, това явление не било ендемично! Но не ми е думата да се подигравам на тези женици, да са живи и здрави! Всеки си има нужда от Вяра, всеки избира как да си я персонифицира и как и дали изобщо да я прояви.
     Пратчет обаче реже със скалпела твърде надълбоко, задълбавайки в полета, които всеки уважаващ себе си теолог докосва по допирателната откак свят светува. Божественото, всемогъществото, изначалното, необратимото, единственото. Кое е било първо – Богът, или този, който вярва в него? Кой кого е създал? И доколко едното проявление е в състояние да съществува без другото? Кой от кого има по-голяма нужда – Богът от Човека, или Човекът от Бога? Че човек има нужда ако не от Бог, то поне от вяра, по това, надявам се, спор няма. Просто иначе нямаше да съществуват безбройните видове религии и религиозни системи, които си се размножават на воля във всяка човешка общност още от зората на цивилизацията.
     Човекът е едно безпомощно същество. Върви напред, без да знае нито откъде е тръгнал, нито къде отива, без да знае какво го чака, без да помни какво е преживял. Животът му е кратък, а за периода, който следва след това е получил мъгляви обещания, които обаче ще се изпълнят ако спазва предписанията, които разни хора, озарени свише, са получили някога. Иначе казано, когато Съдбата те нарита с цялата си злоба и не остави здраво място по теб, тогава имаш отчайваща нужда от помощ. И когато не можеш да я получиш по конвенционален път, се обръщаш към метафизиката. И едно от неизменните следствия в човешката история е упоритата Вяра, много често въпреки крайния резултат.
     Това, което Пратчет натъртва, е че ние сме тези, които даваме живот на боговете. А те, от своя страна, ако не искат да изпаднат в забвение, да станат действително викащи в пустинята гласове, би трябвало от време навреме да поглеждат и към нас. Странна идея за симбиоза между човек и божество. Единият не може без другия – човекът има нужда от помощ за нещата, с които не може да се справи, а ако го няма, няма и да има кой да възхвалява всемогъществото Божие...
     Като стана дума за "Викащия в пустинята" – старозаветният Мойсей получава своето откровение именно в пустошта. Откровение, получено от Единния, Истинския, Изначалния Бог. Пратчетовата пустиня обаче е нещо коренно различно – там чуваш гласовете единствено на забравените, изчезналите и отмрелите божества. На малките богове, които вече дори не са и спомен, а някои от тях никога и няма да бъдат. Думите им са неразбираеми, а обещанията им са подмамващи и лъжовни... Брута оцелява точно защото не слуша тези гласове, а в нас би следвало да възникне въпросът чий глас точно е чул Мойсей... И не можем да не се запитаме – какво всъщност е Вярата? Защото Брута оцелява точно заради Вярата си, която въпреки реалността е вяра във Всемогъщия Ом, а не в малката и безпомощна костенурка. Въпреки че очевидно Ом Всемогъщи е по стечение на обстоятелствата точно малка и безпомощна костенурка...
     Значи, в какво точно вярват вярващите? В Бога или в Институцията? В Господ или в Църквата? Между другото, и в Кредото и във Веруюто няма как да не се натрапи текстът "Вярвам в една света вселенска и апостолска/католическа Църква...". Намира се веднага след декларациите за вяра в Троицата във всичките й проявления. След тая книга човек няма как да не се запита за какво всъщност е всичкият този тамян, а пък екзотичната идея за легион божества, дебнещи (метафорично казано) в храстите за вярващи, създава едно такова особено чувство, плашещо някак.
     Мога да пиша много по темата, но ще спра, за да оставя и на другите материал :) Като заключение ще кажа само, че ако умът ви напоследък се чувства гладен, тази книга е един наистина добър начин да го нахраните. Ако не сте я чели – поправете грешката си. А ако вече сте я прочели – един втори поглед ще ви е само от полза :)