Здравейте. Тазмесечното издание на рубриката отново е посветено на Хайнлайн и една от може би най-известните му книги. Веднъж заради недвусмислената си социално-политическа ориентация, втори път заради хипер-нашумелия и според запознати нямащ нищо общо с романа едноименен филм. В мненията по-надолу наблюдаваме доста различни гледни точки, но ще ви оставя да видите сами. И така, Звездните рейнджъри.
Моридин
Матрим
Звездните рейнджъри – кой не знае тази книга, кой не е чувал за нея? Е, повечето хора сигурно са го сторили покрай филма, но това е друга тема. Да си призная, от доста време се бях "наточил" да оплюя книгата надълго и нашироко. Само че взех, че я препрочетох и... ми се видя толкова жалка и явна боза, че реших, че просто не си струва усилието. Струва ми се, че ако ще и цял роман да напиша, пак няма да мога да убедя никой фен на Рейнджърите, щом не е забелязал очевадното, докато я е чел. Но все пак ще пробвам да дам храна за размисъл на поклонниците на Звездните рейнджъри, като предварително се извинявам за доста хапливите нападки към "светинята". Защото вместо стандартното ревю следват куп причини да не прочетете книгата. Или пък да я прочете, ако сте мазохисти.
Героите са плоски. Дори и за разказвача, за когото
все пак се очаква да е малко от малко развит, няма и помен от такова нещо.
Нашият е такъв Пич, че смъртта на най-добрия му приятел и неговата собствена слабичка реакция е спомената буквално на два реда, докато фактът, че момичето, с което излиза на среща, си е обръснало главата, го поразява. Съвсем сериозно си признавам – започнах да подозирам, че на Хайнлайн са му платили да прави пропаганда на американската армия, а той нарочно е направил нещата толкова явно нелепи, че хем да прибере кинтите, хем да провали мероприятието.
Бащата на разказвача от своя страна е дотолкова Пич, че се записва в армията не за да отмъсти за жена си, а защото видите ли почнал да завижда на сина си за това, че пръв се е престрашил.
Общественият строй, който Хайнлайн описва, е чисто и просто една утопия, но въпреки това в книгата са вкарани тонове "дискусии" (да се чете пропаганда), според които тя е не само съвсем постижима, ами едва ли не на една ръка разстояние. Как пък не се намери един човек в тая книга, който да не примира от кеф, че живее в такава система?
Цялата тази пропаганда бива изнасяна с един снизходителен и нравоучителен тон и за всичко са показвани прости решения. Не искате престъпност? Бийте децата си по-често. Искате стабилно управление? Дайте само на служилите в армията или в някаква алтернативна служба към нея право на глас. Дори и да няма война, това автоматично и без съмнение ги прави невероятни алтруисти, достойни да решават съдбините на тъпчовците, които не са помирисвали казарма. Смятам, че няма нужда да обяснявам тоталната абсурдност на тази неподкрепена с каквито и да е исторически факти (и Хитлер има медали за храброст от Първата Световна Война, но някак си не е пример за алтруистичен демократ) или философска обосновка система на управление. Ако не друго, дори и да приемем, че военната служба прави хората алтруисти, подготвени да гласуват отговорно, това по никакъв начин не би следвало да ги спира да се дърлят постоянно и да правят преврати, хунти и т.н., просто защото имат кардинални несъгласия и военна подготовка.
Цялата армия е съставена от Готини Пичове, някои от които са и Мъдри и Безпогрешни Наставници. Флотът пък е пълен със Супер Яки Мацки. Нищо, ама абсолютно нищо отрицателно няма в описването на живота в Мобилната Пехота. Нито има тъпи селяндури, тормозещи новобранците, нито побъркани командири или не дай си боже съмнения, че командирите може и да грешат. В частта на Джони, момчетата толкова се кефят на лейтенанта си, че ако беше гей, щяха да се бият кой пръв да му скочи в леглото, нищо, че всички изглежда са толкова хетеро, та чак дрънкат.
Битките са редки и доволно посредствени, а обосновката защо, в името на Ом, се използва пехота, а не атомни бомби или нещо още по-разрушително, е твърде изсмукана от пръстите.
Книгата е адски суховата и, как да се изразя, безжизнена. При все купищата лекции, ние не научаваме почти нищо за цивилния живот в бъдещия свят, описван от Хайнлайн. Причината вероятно е фактът, че ако беше описан по-подробно, въпросният свят щеше да лъсне още по-ясно като една жалка и скучна утопия. Характерният за доста други книги на автора хумор тотално липсва, което отново ме навежда на мисълта, че цялата книга е един голям майтап.
Какъв е изводът? Ако искате добра книга за космически
битки с пехотинци, която не е написана като за малки деца или пълни наивници,
пробвайте Вечната война. Или поне стойте надалеч от Звездните
рейнджъри.
Демандред
Вероятно знаете, че това е една от книгите, предизвикали най-остри спорове в историята на научнофантастичния жанр. Тя е била възхвалявана от мнозина за идеите си и заклеймявана от не по-малко други като твърде милитаристична, наивна, пропагандна и дори фашистка творба.
Сюжетът, доколкото го има, е съвсем прост – главният герой Джони Рико се записва в армията, попада в мобилната пехота (МП), преминава успешно обучението и участва във войната на Земната федерация срещу извънземни насекоми, наречени Дървеници. От описанието човек може да си помисли, че основното в книгата е екшънът, но това далеч не е така. Бойните сцени заемат само 2-3 глави. Целта на Хайнлайн очевидно не е била да развива сложен сюжет или да впечатлява с нонстоп екшън читателя, а да изложи идеите си в две основни насоки: изграждането на идеално общество и на перфектна армия.
По първия параграф имаме една от най-открито пропагандните книги, които са ми попадали някога. Идеите на автора не се разкриват на читателя ненатрапчиво и постепенно в хода на повествованието, какъвто е нормалният процес в художествената литература. Хайнлайн просто изнася отявлени лекции с нетърпящ възражение тон. Никъде не се среща и най-малкото колебание, че тези идеи може да не са правилни, няма случай, в който да е казано, че има други реални алтернативи за решение на основните морални и политически проблеми, с които се сблъсква едно общество – всяка дискусия завършва с нетърпящ възражение извод, който всички герои приемат за безспорен и абсолютен. На няколко пъти дори ни се казва, че съществуват неоспорими математически доказателства защо политическата система на пресъздаденото в романа общество е възможно най-добрата.
Изложените по-горе проблеми, свързани с начина на поднасяне на посланията на Хайнлайн, биха били по-лесни за приемане, ако поне самите идеи си струваха. Резюмирани накратко, те са следните – правото за гласуване и да бъдеш избиран на политически пост се дава само на хора, отслужили поне 2 години в Федералната Служба. т.е. армията плюс свързаните с нея научно-развойни звена, трудоваци и т.н. Другата основна разлика между това общество и съвременното е, че законодателството предвижда много по-строги наказания – например смъртна присъда за отвличане, сериозно бичуване за дребни провинения, и т.н. В следствие на тези промени обществото се радва на небивал просперитет и стабилност, управляващите имат почти безрезервното одобрение на обикновените граждани, престъпността е на много ниско ниво, данъците са ниски и въобще утопията е пълна. Не знам за вас, но поне на мен тази картина ми се струва твърде нереалистична. Не виждам как една проста промяна в критерия за право на гласуване би повишила многократно ефективността и справедливостта на управлението. Основният аргумент на Хайнлайн е, че чрез доброволната служба в армията се доказва, че даден индивид поставя интересите на обществото пред своите собствени, и следователно той ще бъде много по-отговорен гласоподавател или политик от средностатистическия човек. Интересна обосновка, но силно проблематична по ред причини.
Добър пример за проблемите на логиката, която Хайнлайн използва, за да защити идеите си, е налице при дискусията за необходимостта от боя при възпитанието на децата и за по-сериозни наказания за непълнолетните закононарушители. Той използва аналогия с това как се дресира едно куче, така че да не върши пакости – то трябва да бъде наплясквано, когато направи беля. Следователно единственият начин да възпиташ правилно едно дете е като го биеш, когато извърши сериозно провинение. Ако не само семейството, но и държавата следва този метод (като бичува сериозно непълнолетните престъпници за техните закононарушения), според Хайнлайн престъпността ще бъде сведена до минимум. Логиката е желязна – щом работи при кучето, безспорно ще е единственият работещ метод и при човека (за единствен не знам, ама и аз мисля, че би сработил – бел. Рол).
Всички тези дискусии и идеи си остават чисто теоретични, защото това утопично общество всъщност не ни се показва. През почти цялото време действието се развива във военни бази, бойни кораби и т.н. и ние не виждаме почти нищо от това как функционира цивилното общество. Общо взето единственият плюс по този параграф е, че идеите на Хайнлайн са сравнително оригинални за жанра и успяха да ме накарат да се замисля върху някои от тях.
Другата основна тема на Звездните рейнджъри
е описанието в детайли на структурата и начина на функциониране на
перфектната армия – МП. Тук идеите на Хайнлайн звучат далеч по-разумно и убедително
и са определено интригуващи. Проблемът обаче е, че абсолютно всички офицери
и войници са идеализирани в максимална степен, а с такива кадри е лесно да се
изгради перфектна бойна част. Далеч по-интересно поне за мен щеше да е да се
види как системата, предлагана от Хайнлайн, ще се справи примерно с егоистични
командири, мислещи основно за кариерата си и нехаещи за войниците си, които
са неизбежни във всяка реална армия. Но за съжаление той е твърде зает да повтаря
колко велика е МП и как всички други армии от миналото не могат да се мерят
с гениалното му изобретение, за да се занимава с такива "подробности".
В чисто литературно отношение Звездните
рейнджъри също разочарова. Понеже всички важни герои са бивши или настоящи
членове на МП, те са практически перфектни. Умни, безкрайно отдадени на професията
си, лоялни до смърт, грижещи се за подчинените или възпитаниците си като за
семейство и без нито един недостатък. Те са като роботи, напълно лишени от нормални
чувства и слабости и толкова далеч от истински хора, колкото изобщо е възможно.
Показателно е, че главният герой се трогва много повече от смъртта на лейтенанта,
командващ неговата част (в която е служил по-малко от 6 месеца до този момент),
отколкото от смъртта на най-добрия си приятел, с който са били неразделни през
почти целия си живот
Споменах вече, че сюжет почти няма. Финалът издиша – книгата просто свършва, без да е постигнат особено логичен сюжетен завършек. Почти напълно липсва и хумор, по принцип една от най-силните черти на Хайнлайн. Въпреки че през повечето време е лесно четивна и увлекателна творба, това впечатление се разваля от скучните и мудни бойни сцени. Като цяло е една от най-разочароващите фантастични класики, които някога съм чел – и в чисто литературно отношение, и като идеи.
Трип
Звездните рейнджъри се оказа не това, което очаквах. И заглавието, и филмът от 1997-ма година, и незнайно как изградената в съзнанието ми репутация на книгата предполагаха бесен военен екшън срещу зли насекомоподобни извънземни и някоя любовна история за цвят, както и свежия стил на Хайнлайн. Като изключим свежия стил обаче, Звездните рейнджъри представлява доста тежичка на места псевдо-автобиография на главния герой, простия войник Джони Рико. В по-общ план книгата е и представител на един много рядък и уникален жанр, а именно този на чистите утопии и антиутопии. В научната фантастика обикновено подобни светове не са нищо необичайно, но най-често служат за фон на сюжета, докато в Звездните рейнджъри светът е основният фокус. Ако трябва да дам точно жанрово определение на книгата, то би било "военна почти-утопия".
Тъй като подобен род книги са доста необичайни като структура, много от вас, които не знаят точно какво да очакват, или са се подвели по някакви популярни представи, може да се разочароват. Разбира се, много от вас може така и така да се разочароват, но благодарение на това ревю се надявам поне да сте предупредени.
Та, животът на Рико е в общи линии просто рамка,
в която Хайнлайн да постави размишленията си относно политиката, философията
и начина на живот на измисленото от него военно съсловие и на обществото, където
то функционира. Героите,
включително и Рико, са типични представители на определен типаж. През по-голямата
част от романа останалите персонажи просто "подминават" главния герой,
като мимоходом споделят с него допълнителна информация за света, която Хайнлайн
желае да знаем. За сюжет не може да става дума, по-голямата част от повествованието
включва описание на войнишкия живот на нашия човек и откъслечни случки от войната
с "Дървениците". Тук са и някои от доста досадничките моменти в книгата.
Почти се изкуших да прескоча предългите описания на живота на Рико на борда
на най-различните космически кораби, пълни с лъскане на бронекостюми, каски,
ядене и решаване на задачи по математика. Всъщност почти съжалих горкото копеле
за това последното – мога да си представя как се е мъчил даже само като чета
за математика.
Всички наглед излишности обаче демонстрират брилянтната работа, която Хайнлайн върши в екстраполациите на най-различните аспекти на войнишкия живот в своето бъдеще – хем изключително подобни на сегашните, хем леко различни, при това точно по начина, по който подпомагат цялостната идея на книгата.
Самата идея е много оригинална, доколкото не съм сигурен дали има друг автор опитал толкова старателно да опише една работеща почти-утопия, основаваща се на войната и военната машина. А тя наистина работи – в рамката, която Хайнлайн е създал, всичко е убедително и чудесно обосновано, а на някои от идеите човек може определено да симпатизира. Книгата е почти чиста дидактика, но Хайнлайн е достатъчно голям майстор, за да не звучи книгата като такава, поне в по-голямата си част. Стилът е типично Хайнлайнов – свеж и забавен – а почти разговорният тон пасва чудесно на характера на Джони Рико.
Звездните рейнджъри е чудесен пример за мислеща и провокативна научна фантастика и определено би си струвала за онези, които подходят с правилна нагласа и желаят да възприемат тежичката й форма.