Testing the Limits of Rock: The Birth of Art Rock
& The Velvet Undergdound
Автор: Гаро
"That's the way we like it"
Рокът, намерил корените си в негърската музика от 50-те години на миналия век, добива популярност с изпълнители като Elvis Presley, Bob Dylan, The Beatles, The Rolling Stones и Led Zeppelin. На фона на това, към средата на 60-те години паралелно във Великобритания и САЩ се заражда едно ново движение, което отказва да се съобразява с граници и стандарти и е решено да изрази себе си, така както намери за добре. Стилът се нарича "арт-рок", а групите пионери са Pink Floyd на Острова и Velvet Underground отвъд Океана.
Арт-рок, това е обединение на музиката с всички останали клонове на изкуството за постигане от една страна на цялостно въздействие върху зрителя-слушател, а от друга за максимално пълно изразяване вътрешния свят на изпълнителя.
Какво е новото? Пълна свобода на изразните средства, били то музикални, текстови или визуални.
Що се отнася до инструменти и звук, на практика веднъж разрушили бариерите на традицията, групите разполагат с една доста богата палитра и за несвикналото ухо от онова време е било трудно да нарече готовия продукт "музика". В най-пълния си блясък това се вижда при изпълнения на живо, когато музикантите буквално се гмурват в експериментални търсения и създават уникална атмосфера. Прибавете към това наркотици като ЛСД и спийд, и ще получите една що годе добра картина за арт-рок сцената от средата на 60-те години на миналия век.
За арт-рока темата за любовта, сериозно употребявана от популярните по това време захаросани групи, има доста изкривен образ. По-скоро ще чуете истории за травестити,
луди и садомазохисти, за света през очите на интроверта. Първият сингъл на Pink Floyd на име Arnold Layne разказва историята на травестит, който краде женско бельо от просторите. Въпреки безумната за времето си тема, песента влиза в топ 20 на Великобритания, което е сериозен успех за дебютираща група. Виновник за текстовете на Pink Floyd е вокалистът на групата Сид Барет (1946 – 2006), когото дори останалите членове смятат за доста чалнат. Виденията на натровеното с ЛСД съзнание на Барет ще изстрелят Pink Floyd към звездите, макар по пътя останалите членове да го заменят с Дейвид Гилмор, който определено има по-сериозно отношение към музиката. Но проблемът тук е и друг, Барет никога не е искал да става популярен, а Pink Floyd с твърда крачка вървят точно в тази посока. Разочарован, той все по-често намира утеха в мистичния свят на ЛСД и за останалите се превръща във воденичен камък. Само няколко години след раздялата с Барет, албумът Dark side of the moon ще направи Pink Floyd звезди от световна величина.
За арт-рок групите няма нищо по нормално от това да смесят иновативния си звук с експериментална визия. Първоначално става дума за чисто светлинно шоу, смесено с прожектиране на филми. Впоследствие един англичанин на име Дейвид Бауи ще промени всичко това и ще мутира в същество, носещо името Зиги Стардъст.
Комбинацията от горните три елемента създава едно специфично усещане сякаш присъстваш на чаено парти с Лудия шапкар, Мартенския заек и Алиса. Практически можеш да очакваш всичко и почти винаги в крайна сметка ще бъдеш изненадан. Рокът се превръща в театрален спектакъл, което за времето си е равно на музикално земетресение.
Дейвид Бауи е силно повлиян както от Pink Floyd, така и от Velvet Underground. Нарича ги най-великите групи, които някога е чувал. Все пак той ще прекара 10 години в търсене на себе си, минавайки през куп образи, докато открие формулата на успеха: албумът Ziggy Stardust and the Spiders from Mars и по-специално песента Starman ще го направят звезда. Дейвид Бауи впечатлява с оригиналната си визия, включваща постоянно променящи се грим, прическа и дрехи. От агресивно пънкарско облекло до образа на травестит, Бауи не спира да изненадва публиката.
Тук искам да вмъкна нещо много важно, цялото това визуално предизвикателство към зрителя далеч не значи, че самата музика е останала на заден план. Напротив, всички групи, които споменавам, са пионери в това, което правят, и са положили основите на доста от модерните музикални стилове. Освен Дейвид Бауи, две групи уверено ще поемат английската щафета в арт-рока. Това са Roxy Music и водените от Питър Гейбриъл Genesis. И двете са достойни конкуренти на Бауи, както по отношение на визия, така и в експериментаторския звук.
И докато в Англия движението арт-рок вече дава първите си плодове, то в САЩ цялата тежест пада върху една група и един артист: Velvet Underground и Анди Уорхол.
Анди Уорхол (1928–1987), наричан още "Кръстникът на американския поп арт", е централна фигура в американското авангардно изкуство от втората половина на миналия век. Днес, 20 години след смъртта му, човек лесно може да се убеди в нестихващата му популярност. Негови произведения са изложени в най-големите световни музеи, като "Тисен-Борнемиса" в Мадрид, където негов портрет стои редом с тези на Ван Гог, Пикасо и Сезан. "Уорхол отваря вратите на портретното изкуство към епохата на постмодернизма, където произведенията вече не се отнасят към реалността, а я предхождат," пише за него в музея "Тисен-Борнемиса". Специфичното при Уорхол е, че освен да се занимава с рисуване, фотография и снимане на филми, той създава около себе си един кръг от артисти, в който всеки има свободата да изразява себе си с различните похвати на изкуството. Място за срещи е студиото на Уорхол, наречено "Фабриката". Точно от покровителството на подобен човек се нуждаят Velvet Underground и Анди ги взима под крилото си, с което им осигурява така нужната свобода да запишат първия си албум.
Но да се върнем леко назад във времето. Годината е 1964, а градът Ню Йорк. Певецът и композитор Лу Рийд среща цигуларя и пианист Джон Кейл. Двамата са обединени от желанието да експериментират и заедно с китариста Стърлинг Морисън (1942–1995) и барабанистката Морийн "Мо" Тъкър сформират Velvet Underground (името е взето от заглавие на книга за садомазохизъм). Така създадената група репетира и свири по клубове, когато е забелязана от Анди Уорхол. Той решава да ги включи в мултимедийното си шоу и става техен продуцент, което им носи първия звукозаписен договор.
По "препоръка" на Уорхол в групата се включва още едно момиче. Това е Кристина Пафген (1938–1988), приела артистичния псевдоним Нико. Освен певица, тя е актриса, модел, свири на клавири, пише песни. След мимолетни връзки с Лу Рийд и Джон Кейл, Нико напуска групата само след един албум и продължава солова кариера. През 1988 година, след 20 години в прегръдката на хероина, Нико умира от масивен мозъчен кръвоизлив. Любопитното при нея е, че през 1963 година ражда дете, за което твърди, че е от френския актьор Ален Делон. Въпреки, че самият Делон отхвърля подобна версия, момчето е отгледано от неговите родители (спирам с клюките).
Основната задача на барабанистката Мо Тъкър е да създава ритъм, на чиято база останалите от Велвет да реализират музикалните си идеи, а те като за новосъздадена група никак не са малко. С благодетелството на Уорхол идва първият официален концерт на групата, който за добро или за лошо се състои по време на годишната сбирка на Нюйоркското общество на клиничните психиатри, където Анди е поканен да изнесе лекция. Вместо лекция той им дава Velvet Underground. По-късно присъствалите описват събитието като "шокова терапия".
В края на 1966-та година, само за два дни, Velvet Underground записват първия си албум, по-известен като "The Banana Album" (сами можете да видите защо). Обложката, разбира се, е дело на Уорхол, а с малки букви горе до банана пише: "Peel slowly and see". Осмелилите се да махнат банановото фолио намират под него... един обелен розов банан навяващ доста специфични асоциации. Албумът носи заглавието "The Velvet Underground and Nico", макар че от обложката трудно бихте се досетили за това, защото там виждаме единствено името на Анди Уорхол. Важното за Лу Рийд е свободата групата да запише, каквото иска. "Нямахме проблеми с песните, защото хората от звукозаписната компания не можеха да понасят това, което свирим, и не го и слушаха. Продуцентите отказаха да работят с нас и наричаха песните ни боклук," казва Лу.
Самият албум е толкова разнообразен в музикално отношение, че само желанието да не прекаля с обема на текста ми пречи да се спра на всяка песен поотделно. Все пак откриващата Sunday Morning е сложена там сякаш за отваряне на сетивата към това, което ще последва. А то е музика, повлияна от Ню Йорк и нощния му живот, с много енергия, малко хаос, тук-таме нежния глас на Нико; една седем минутна доза Heroin
(Heroin, be the death of me, Heroin, it's my wife and its my lifе), една анти-любовна песен There she goes again, прекрасната I'll be your mirror (I'll be your mirror, reflect what you are, in case you don't know, I'll be the wind, the rain and the sunset, the light on your door to show that you're home), садомазохистичната "Venus in furs" (Taste the whip, in love not given lightly, Taste the whip, now plead for me). Общо песните са 11 и искрено ги препоръчвам на всеки. Стилен, разнообразен дебют, с право наричан днес "класика". За съжаление албумът не се продава добре, но легендата гласи, че почти всеки, който си го е купил, след това е създал собствена група, вдъхновен от идеите на Лу и компания.
След излизането на банановия албум Velvet Underground тръгват на турне с групата на Уорхол, наречена The exploding plastic inevitable. По време на концертите върху изпълнителите от няколко различни камери се прожектират и наслагват различни образи от светлини и сенки, а по средата огряна от светлина стои Нико. Изпълненията се превръщат в дълги импровизации, а песните продължават над 20 минути. Мултимедиен спектакъл, какъвто светът до този момент не е виждал.
Слабите продажби и втвърдяването на звука разделят Velvet с Анди Уорхол и Нико. Следващият албум White Light/White Heat (1968) демонстрира освобождаване от мелодичните нотки на дебюта и много повече експерименти в комбинациите от звуци и потенциала на използваните инструменти. Обложката, на пръв поглед стилистично черна, всъщност представлява обработена снимка на татуиран череп. За човешкото око, обаче, е почти невъзможно да различи контурите на черепа, поради което през 1996-та година е издадена версия на албума с по-ясна корица. Впоследствие мнозина наричат точно този албум за основно вдъхновение за пънк вълната. Едноименната песен White light/white heat идва от усещането след употреба на наркотика спийд и излагане на силна слънчева светлина. Lady Godiva's Operation описва транссексуална операция, която по погрешка лекарят превръща в лоботомия. Интересна е и песента The Gift – история, написана от Лу Рийд по време на студентските му години и разказана (да не се бърка с изпята) на фона на музика. Става дума за момче на име Уолдо и приятелката му Марша, които са разделени по време на лятната ваканция в колежа. Притеснен дали тя ще му остане вярна, Уолдо решава да я изненада за рождения й ден. Понеже няма пари да отиде на гости, той решава да се самоизпрати под формата на голям колет. Марша от своя страна вече му е изневерила, но остава очарована от огромния пакет доставен от пощенските служби. След дълга и неуспешна борба с опаковката тя взима метална ножица за хартия и пробива кашона, като едновременно с това я забива в главата на Уолдо... "which split slightly and caused little rhythmic arcs of red to pulsate gently in the morning sun."
Още по време на записите на албума стават ясни непримиримите противоречия между двата двигателя на групата: Рийд и Кейл. Първият е за по-конвенционален и достъпен стил на звучене, докато вторият държи на посоката от White light/White heat, а именно повече експерименти. В крайна сметка Кейл е заменен от Дъг Юл, който свири в една от подгряващите Velvet групи.
Промяната е съществена още в следващия албум на групата, носещ едноименното заглавие The Velvet Underground (1969). Звукът е белязан от доста мелодични елементи и показва музикалната линия на бъдещата солова кариера на Лу Рийд. Не че албумът е лош, съвсем хубав си е. Просто вече не говорим за експерименталния звук от предишните два. Candy says разказва за Candy Darling, която също е част от артистите в кръга на Анди Уорхол. Специфичното при тази "госпожица" е, че тя всъщност е травестит, който поглъща голямо количество хормони, за да изглежда по-женствен (на 29 години тя/той умира от левкемия – страничен ефект на приеманите хормони, чиято дълготрайна употреба не е била проучена) . Учудващо обаче самата песен е доста нежна и по-скоро разказва за обърканото съзнание на човек, който не знае какъв е (Candy says I've come to hate my body... What do you think I'd see if I could walk away from mе); Pale Blue Eyes е най-лиричната песен в албума; особена е The Murder Mystery, в която четиримата от групата, разделени на двойки, рецитират едновременно текста на отделни писти. Резултатът е меко казано странен и неразбираем, а самият текст е няколкостранично безумие от разпокъсани изречения, които не се наемам да разконспирирам. На мен поне песента ми действа доста изнервящо, защото се състои от деветминутен брътвеж. И след това изненадващо албумът завършва с песен, изпята от Мо Тъкър в търсене на обич и разбиране: "If you close the door, the night could last forever, leave the wine glass out and drink a toast to never. Oh, someday I know someone will look into my eyes and say hello – you're my very special one – But if you close the door, I'd never have to see the day again."
За съжаление Лу Рийд е решил да "затвори вратата", защото напуска още преди края на записите на следващия албум Loaded (1970). Причините за това са както слабият успех на групата, така и натиска от продуцентите, които не позволяват на Лу свободно да създава музика. Казват, че когато няколко седмици по-късно Loaded излиза на пазара, Лу е искрено изненадан от факта, защото е смятал групата за разпадната. При всички случаи обаче албумът е още по-лек, направо лигав и "зареден" с хитове, които обаче не постигат особен комерсиален успех. Като изключим Rock And Roll, повечето песни са тотално бягство от идеите, с които групата започва преди пет години.
По време на турнетата в промоция на албума напуска Мо Тъкър, а Сърлинг Морисън е заменен от Уили Александър. Така не остава нито един от първоначалните членове на Velvet Underground, макар за феновете групата да е мъртва още с напускането на Рийд. С Ян Пейс (да, този от Дийп Пърпъл) зад барабаните и Дъг Юл на микрофона, Velvet Underground влизат в студио и записва последния си албум Squeeze (1973). Той е посрещнат на нож от фенове и критика, най-вече заради името на групата и неизбежните сравнения с предишните записи. Всичко това идва в повече на Дъг Юл и той слага край на Velvet Underground.
Следват години, в които бял свят виждат куп бутлези, компилации, неиздавани песни и т.н., сред които най-значима е Peel Slowly and See, която включва пет диска, събрали всички песни на групата (без тези от злополучния Squeeze), както и много редки песни, репетиции и всякакви бонуси за феновете. Междувременно групата прави няколко събирания за отделни концерти, последният от които през 1996-та година, когато Лу Рийд, Джон Кейл и Мо Тъкър свирят по повод включването на Velvet Underground в Rock and Roll Hall of Fame. Години по-късно групата най-сетне е оценена достойно от критиката и списание Rolling Stones поставя Velvet Underground на 19-то място в списъка от 100-те най-велики артисти за всички времена. Както казват: "По-добре късно, отколкото никога".
Да описваш музика е като да описваш картина на сляп. Чуйте Velvet, за да ги усетите по вашия начин. Определено има за всекиго по нещо, а моите впечатления тук са само думи. Нужни са ви четири албума, за да се запознаете с Velvet Underground и да ги харесате. За добро или лошо, те наистина са пример за това как можеш да бъдеш един от големите, без реално да станеш популярен. А какво се случи с Лу Рийд, след като напусна Velvet Underground, ще разкажа някой друг път.