Награди:
Специалната награда, наградата за женска роля на Невена Коканова
Наградата "Сребърен филигран" от Комитета на българските жени на Невена Коканова
Фестивал на българския игрален филм Варна'73

     Сигурно много от нас понякога си казват по едно "Ех..." за хубавите стари български филми, което бива последвано от дежурното "Ох!" при мисълта за новите. Е днес ще си говорим за старите, за онези времена на тихи жилищни кооперации, където във всеки дом има шкаф с кутия бонбони "Черноморец" и "Лимонови резенки", за годините, когато по улиците нямаше толкова коли и поне на филм животът беше спокоен. Това е то – романтиката на българското тоталитарно минало, пресъздадено и идеализирано на големия екран.
     Най-добрият човек, когото познавам се радва на много сериозен актьорски състав в лицето на Невена Коканова, Петър Слабаков, Григор Вачков и Пепа Николова, макар че по онова време така наречените "народни артисти" са играели в по-голямата част от продукциите на родното кино. Същото е валидно в голяма степен и в наши дни, само дето заменихме изкуството с изкуственото и сделката определено не си струваше.
     Филмът има прекрасно въведение – плавно, ненатрапващо се, през погледа на нежната Невена Коканова (другарката Георгиева), която винаги е въплъщавала, по своему, идеала за българската жена: емоционална, с меки черти, добра, понякога тя сякаш живее в свой собствен свят. Има някакво спокойствие в тази актриса. Често тя води безмълвен диалог с останалите герои. Те говорят на глас, а Георгиева им отвръща с поглед и за тях това е напълно достатъчно, нищо че е учителка по български език и литература – тя е овладяла един от най-трудните езици, този на сърцето, и намира сродни души точно там, където човек най-малко би очаквал, а именно сред хора, работещи в заводи и мини, хора прехранващи се с тежък физически труд. И зрителят вижда изненадата в големите й очи, когато открива заедно с нея, че в този свят на груби мъже с похабени ръце все пак живеят хора с големи сърца.
     И наистина, кой е най-добрият човек, когото познаваме? Дали това са хората, дали ни живот и обич и готови винаги да ни подкрепят, дали приятелите, с които сме преживяли толкова много заедно, дали човекът до нас, който ни приема и обича с всичките ни качества и недостатъци. Сякаш няма еднозначен отговор на този въпрос, но едно е ясно – на този свят има много хора, които заслужават да ги обичаме и да бъдем добри ако не заради себе си, то поне заради тях. Така разсъждават и учениците във вечерното училище на другарката Георгиева, когато разкриват пред нея своя малък свят на любими неща и близки хора и ние, зрителите, преживяваме заедно с нея.
     Съзнателно пропуснах да ви разкажа за комунистическите нотки в Най-добрият човек, когото познавам, но дори и тук режисьорът акцентира много повече върху личните преживявания на своите ученици на средна възраст. За него комунизмът е просто среда, в която трябва да разположи действието, а не водещ елемент при развитието му. Така, когато другарят Семо Влъчков ни разказва за миналото си и виждаме как погледът му светва от гордост при мисълта, че е бил и все още е достоен комунист, аз не го приемам като чиста пропаганда, а като една човешка история, защото колкото и въпросната идеология да е заредена с негативи, това не прави животът на хората, за които тя е била важна, по-малко значим, по-малко наситен с емоции. В крайна сметка всеки има своята житейска драма.
      И гледайки филма, опознавайки тези ученици на средна възраст, човек се убеждава, че децата винаги ще си бъдат деца, дори след като годините оставят своя отпечатък върху телата ни. Достатъчно е да влезем в класната стая, за да си припомним какво значи да си играеш безгрижно и една усмивка ще ни каже всичко – щастието е наистина нещо малко, щастието е приятел да те почерпи с кутия лимонови резенки.
     

Оценка, съжалявам, но не мога да поставя. Харесайте филма, както ви се иска.