Broy 54 Reviews

[КНИГА НА БРОЯ] Лъжите на Локи Ламора (Скот Линч) – Трип, Рандъм, Пъгсли, Роланд
Книгата на черепите (Робърт Силвърбърг) – Роланд, Демандред
Вещерът: Последното желание (Анджей Сапковски) – Моридин, Роланд
Троя: Гръмотевичния щит (Дейвид Гемел) – Бенедикт
Телепорт (Стивън Гулд) – Роланд
Нови звезди (сборник разкази) – Трип
Тунели (Родерик Гордън, Брайън Уилямс) – Алексис

     ИнфоДар продължава с добрите си попадения и след брилянтната първа част от трилогията за Троя вече имаме възможност да се насладим и на логичното й продължение – Гръмотевичния щит. За неразбралите, Гемел почина през 2006 година и реално това е последната книга, излязла изцяло под неговото перо, тъй като третата част (Залезът на царете) е довършена от жена му Стела Гемел
     След събитията в Повелителят на сребърния лък войната е неизбежна и царете на Великата зеленина са изправени пред избор коя страна да заемат, от което зависи съдбата на древния свят. А докато паяжината от интриги все повече се заплита, пътят на трима бегълци се пресича към митичния град Троя: жрица на име Пирия, избягала от остров Тера в търсене на любовта и пазеща тайна, способна да погуби стотици; Калиадес, воин с душа на поет, преследван от спомените си; и глуповатият и безгранично смел боец Банокъл. И тримата не подозират за съдбоносната си роля в предстоящите събития, които ще ехтят дълго след тяхната смърт.

Плюсове:
+ Както и в първата част, така и в тази, историята не се представя чрез обичайните заподозрени като Ахил, Хектор, Одисей, Приам и прочее, а чрез по-второстепенни персонажи.
+ Страхотна възстановка на Троянската война. Майсторски са преплетени историята и собствената гледна точка на автора. Истинско удоволствие е за всеки, който поне малко се интересува от този период на античния свят.
+ Лек и приятен стил. Книгата се чете при малко повече свободно време за един ден.
+ Не се забелязва протакане на сюжета, което е доста характерно за средните части от трилогиите. Гръмотевичния щит е на същото високо ниво като първата част.
+ Качествен хумор.

Минуси:
– Появата на няколко пъти на deus ex machina все пак е дразнещо.
– Книгата не е фентъзи, а доста повече си бие на исторически роман. Дано това не развали очакванията на някои от читателите.

     Много приятно съм изненадан от Дейвид Гемел, тъй като това е едва втората ми прочетена книга от него. И определено е ниво над автори като Брукс и Джордан, с които е слаган незнайно защо редом.
     Или, казано вкратце, книгата си заслужа парите и едва ли има нужда да я препоръчвам на вече прочелите първата, а изоставащите се надявам да наваксат.

Оценка: 8.5/10 Бенедикт

Бард са нагли лъжци.

Плюсове:
+ Грифин все пак е в пъти по-интересният герой в тази гняс, поне ако съдим по филма Телепорт. Пък, както се оказва, и историята му е по-динамична.
+ Книгата се чете бързо и държи интереса. Изобщо не съжалявам за трите часа, които ми отне.
+ Стивън Гулд ни поднася и малко информация, която попълва пробойните в логиката на филма Телепорт, като например факта, че паладините са в състояние да усещат телепортите на чисто физическо ниво, когато скачат.

Минуси:
– В случай, че някой все още не е загрял, това не е вярната книга!!! Има новата обложка и официалното преводно заглавие на оригиналната книга Jumper от 1992 г., по която е сниман филмът. Хвалбите на задната корица също се отнасят до нея. Но под тази фасада Бард ни предлагат романа Jumper: Griffin's Story, излязъл 2008 г., за да промотира филма. Което поне според мен е ТОТАЛНА ГАВРА С ЧИТАТЕЛИТЕ! Не, че сигурно и оригиналът е такава дълбока стойност, но да пускаш една книга с корицата и заглавието на друга, е толкова чудовищно непрофесионално, че чак боли. Да не говорим колко е безсмислено точно в този случай.
– Преводът е кошмарен! В цялата книга намерих точно едно "но", с уговорката, че може да съм изпуснал още няколко. Всичко друго е преобладаващо "ама" с някое спорадично "само че" или "ала". Не знам на какъв жаргон се опитва да се прави това, но е толкова дразнещо, че на моменти ме караше да затварям книгата и да скърцам със зъби. Нито това е единственият проблем на превода. Не схващам къде е блял Крум Бъчваров, но може гаврата да е на ниво редактор... Макар че се съмнявам.
– Историята си остава тъпа и елементарна, дори и да е с две-три нива над тази на филма. И след като нямаме оригиналната книга, към която тази е просто добавка, няма как да разберем доколко си струва като такава.

Завършвам с апел: НЕ КУПУВАЙТЕ ТАЗИ КНИГА! НЕКА НЕ ПОДКРЕПЯМЕ ЯВНАТА ПОДИГРАВКА С ЧИТАТЕЛИТЕ И ДА ДАДЕМ НА СКАПАНИТЕ БГ-ИЗДАТЕЛИ ДА РАЗБЕРАТ, ЧЕ НЕ МОГАТ ДА СИ ПРАВЯТ КАКВОТО ИСКАТ НАПЪЛНО БЕЗНАКАЗАНО!

Оценка: 4/10 Роланд

     В Нови звезди ще се срещнете с най-добрите разкази от първия конкурс за фантастика на Квазар, провел се през 2003 г. От една страна този сборник е една чудесна инициатива, която се надявам да намери продължение и с последвалите конкурси на издателството, при все мнението ми за съдържанието му. От друга, резюмето е, как да го кажа, малко приповдигнато. Разбирам нуждата от подобен тон – трябва да се продава книгата все пак. Обаче:

     "В журито бяха поканени специалисти... от фенове през търговци до професионални критици, редактори и издатели." ?

     "Разкази, които грабнаха журито и обраха овациите на взискателните професионалисти." ??

     "И в същото време бяха високо оценени дори от най-претенциозните читатели." ???

     Ако последното е вярно, не смея да си мисля какъв читател трябва да съм аз тогава. Снобарията явно така се лее от порите ми, че и гол насред хоро на бели мечки пред тюленова дупка си стоя запотен. Всъщност, това беше почти сериозно. Възможно е според мнозина, прочели това ревю, да съм смотан педант или нещо друго, започващо с "педа". А може би Вселената е съгласна с тях. Кой знае? Не и аз, затова ще си карам нататък, пък каквото стане. Разказите са подредени по ред на класирането си в конкурса.

     Сломени криле – Кира Валери
     Единият от двамата първенци в конкурса според мен не заслужава напълно позицията си. Разказът е кратък, чете се леко, но е развален от непостоянство в стила – разказвачът постоянно сменя селски с не особено успешен квазипоетичен изказ, а някои фрази имаха за мен неумишлено комичен ефект. Странни са и споменаванията на попове, литургии, ад, рай и присъствието на определено нашенародни битови елементи рамо до рамо с имена като Кел, Хана, Лен и град Хал-Амрат. Цялата драматична ситуация също така ми се стори малко попресилена, а кулминационната сцена – описанието на двамата свирещи главни герои, ми въздейства единствено объркващо.
     Оценка: 5.5/10

     Тя е камък – Йоан Владимир
     Другият първенец определено стои много над всичко около него. Йоан Владимир доказва, че мотивите от балканската митология и фолклор са способни на страхотно внушение в тази история за две момчета – полузмей и син на върколак, които намират в скрита пещера малка верени (това е нещо като дракон, ама на 10 на 9-та степен). Авторката ме порази с размаха на въображението си в легендата за верените (страхотно име между другото, не знам дали е реално или измислено (смята се, че това е прабългарската дума за дракон – бел. Моридин); друго любимо ми е именшегор – свръхестествените атове на Конниците, които гонят двамата пакостници, за да върнат верени), а въпреки относителната простота на сюжета, някои сцени, като размах и въздействие, са от класата на Стивън Ериксън и Скот Бакър. Леко ме подразниха единствено "народното" начало в първите страница-две (малко ми е антипатичен този стил на писане), поприповдигнатият и преситен с епитети тон при полетите на Секул с верени и описанията на някои от героите, които можеха да са малко по-разчупени. Ако Йоан Владимир напише в този свят нещо с по-голям размах и епичност (като сюжет), определено ще го прочета с удоволствие.
     Оценка: 8.5/10

     Мисия "Команч" – Ивайло П. Иванов
     Голямото Разочарование. Определено очаквах... нещо... от класирания на второ място разказ. Не получих нищо. Плоската военна история, ако се филмира, би се излъчвала единствено в сутрешния филмов блок на Диема+, вероятно с Лу Даймънд Филипс в ролята на смелия пилот и Джеф Фейхи в ролята на злия полковник. Като начало, фантастичният елемент е до болка клиширан и предвидим едва ли не още от заглавието. После, първият намек за фантастичност всъщност се появява на двадесетата страница, сиреч на половината на разказа. Нещата не спират до там – през дупките в логиката на текста може да прелети цял "Команч", а прозата е неикономична, мързелива и на места почти тотално объркваща. Един вид, очаквах нещо повече.
     Оценка:4/10

     Талисман на борда – Николай Теллалов
     Лек приключенски разказ, зареден с енергия и настроение – група британски пирати прибират неочакван пленник. На няколко места се задавих от смях, докато четях попържните на капитана, а гласът на разказвача е много свеж и определено поддържаше интереса ми към историята. С положителните страни на Талисман на борда обаче, според мен, са свързани и проблемите – струва ми се, че г-н Теллалов е стрелял малко напосоки; и докато в немалко случаи е уцелил десятката, в също толкова други малко попрекалява с речевите маймунджилъци. Завръзката пък се крепи почти изцяло на един силно нелогичен (и доста дълъг) момент, в който разказвачът успява да убеди пиратите да не убият пленника. Краят ми се стори малко рязък и поприбързан.
     Оценка:7/10

     Теранският начин – Елена Павлова
     Доста дълъг и клиширано безинтересен разказ тип "Премеждия във Военната Академия", сред чиито най-живо описани сцени е тази, в която двамата главни герои ядат някакво подобие на хамбургер. Точните взаимоотношения между единия от тях и негов висшестоящ офицер пък бяха твърде неясно изведени, от което загубих логиката на завършека. Иначе – тотално необяснимо (и неоснователно) половината пряка реч в разказа завършва с удивителни знаци, а кажи-речи във всяко второ изречение има поне по една-две излишни думи.
     Оценка: 5/10

     Крайпътна кръчма – Кирил Добрев
Този разказ няма да го оценя, защото подозирам, че е по-скоро tribute към починалия през 2004 г. Агоп Мелконян. Иначе просто в него няма достатъчно, за да се нарече "разказ" – по-скоро е описание на една случка, написано всъщност много добре.

     Бай, бабо! – Ивайло Г. Иванов
     Разказ за премеждията на една селска девойка (има намесена магьосница), написан във Възрожденско-Елинпелинов-Чудомиров стил. Както вече писах, изпитвам антипатия към имитацията на подобен тип проза в съвременно произведение, най-вече защото обикновено е сравнително нескопосана имитация. Тук авторът се е справил донякъде прилично, макар на немалко места стилът му да се пропуква от съвременизми. Самата история е праволинейна, на места забавна, макар да минава с лека ръка покрай някои моменти, които ми се сториха важни за логиката на текста. Струва ми се и че авторът малко необосновано подскачаше от глава в глава в някои моменти.
     Оценка: 5.5/10

     Земята на хората – Мирослав Пенков
     Хората са роби на машините, които ги карат да работят в черни и зли, и ужасяващи мини. И черни. И зли. И ужасяващи. Но някъде съществува и друг свят. Земята на хората, изпълнена с нежнествени красотии, зеленотревна чудесност и чуруликащ смях на пияни от грудкова ракия бухали....
     Съжалявам.
     Подозирам, че авторът е вложил доста емоция в разказа си, докато е писал, затова се извинявам. За съжаление се е получила една много излишно сантиментална история, където емоцията, която трябва да изпитаме сами, постоянно ни се тъпче в гърлото с големия черпак. Земята на хората е пълен с излишни гръмки епитети и приповдигната реторика дори в пряката реч на умиращата сестричка на почти напълно безинициативния главен герой, която се предполага почти да не може да си поеме дъх. Самият свят, където се развива историята, е пълен с логически дупки, а краят е абсурден отвъд думи.
     Оценка: 3.5/10

     Ще ги спрат ли бодлите на розите? – Владимир Христов
     Постапокалиптична история за уморено и гаснещо човечество. С "уморена" и "угаснала" бих могъл да окачествя и самата нея. Изключително постен разказ, в който не се случва абсолютно нищо; тотално неактивен по никакъв начин главен герой и някакви други персонажи, които се появяват за по две-три изречения и се стопяват в общата сивота. Някои дразнещи нелогичности в ситуацията и тавтология след тавтология, излишна дума след излишна дума. Ще ги спрат ли бодлите на розите? спокойно можеше да е два пъти по-къс без никаква загуба на информация.
     Оценка: 4/10

     Истинският ИИ
     Детективска история с Изкуствени Интелекти. Разказът е къс и ненатоварващ, написан е добре и непретенциозно откъм език, но в основната ситуация има две-три неща, които ми звучаха много нелогично и ми развалиха впечатлението.
     Оценка:6/10

     В заключение ще съм кратък – след старателен размисъл все пак реших да нарека Нови звезди "посредствен", като махна думичката "много", която стоеше отпред. Но решението не беше лесно.

Оценка: 5/10 Трип

     Когато реших да поема ревюто на тази книга, това беше, защото имах нужда от нещо леко и неангажиращо, макар и клиширано. Аз рядко имам проблеми с клишетата, стига да са добре направени. Тази книга, обаче, не беше това, което очаквах. И то в лошия смисъл на думата. Но да караме подред.
     Семейство Бъроуз се състои от странни екземпляри. Баща и син обичат да се ровят под земята в търсене на Нещо. Бъроуз–старши – своята отдавна приключила кариера, а синът му Уил просто обича да копае. Мама Бъроуз живее от сериал до сериал, а Ребека трябва да се грижи да неадекватните си роднини.
     Напълно случайно и поотделно един от друг, баща и син попадат на Нещо. Нещото всъщност е поредица от тунели, които оформят цял един свят точно под Лондон. И така започва всичко.
     Както казах, клише, но пък много автори пишат клишета и хората ги четат с удоволствие.

     По принцип, аз като пиша ревюта, започвам с плюсовете, но да си кажа, за тази книга много дълго се чудех дали изобщо ще мога да измисля плюс, та затова да започнем с минусите.

Минуси:
– Има бавно начало и бавно начало. Но да ме въвеждат в историята в рамките на 190 страници от общо 490, не е добър начин да ме грабнат. Особено ако в тези 190 страници се случват неща, който могат да се опишат на 30. И ако те са последвани от още 170 бавно, славно повествование, което ме караше да мразя мисълта, че имам да чета тази книга.
– Неадекватен избор на гледни точки, от които да се поднася историята. На практика повествованието започва с един главен герой и неговата гледна точка. След това главният герой се сменя. Има няколко случая, в които за по 2-3 страници получаваме гледните точки на абсолютно безсмислени герои, които повече не виждаме.
– Описанията. Всеки, чел Джордан, знае за роклите и шивачките им в Рандланд повече, отколкото някога е искал. Е тук пък човек е залят от описания върху описания на покъщнина. От резбовани столове и стари очукани мебели, през прашни рафтове и всякакви други дреболии. И ако това не стига, авторите са попрекалили с живописните сравнения. Разбирам, че са искали да направят света по-ярък и близък на читателя, но всъщност ме караха да скърцам със зъби, докато стигна до някакво събитие.
– Героите. Има три начина един герой да бъде развит и представен на читателя: чрез неговите действия, мисли или чрез диалог. Уви, явно заети с описанието на мебели и видове глина, авторите са забравили и трите похвата. В резултат, на мен никак не ми пукаше за героите или тяхната съдба. Тъжно.

     След всичко това, все пак имаше и някаква светлина в тунела и като никога, не от влака насреща.

Плюсове:

+ Последните 130 страници са всъщност това, което трябваше да е цялата книга – динамични; героите най-накрая правеха нещо, говореха и дори от време на време мислеха. О, да, най-накрая това, което кара хората да четат.
+ Финалът. Не очаквах много от книгата, дори когато тя най-накрая набра скорост, но определено бях приятно изненадана от избора на финал. Беше доста подходящ, макар изпълнението да не беше за пълно отличие. Но беше много добре замислен.

     Та, в заключение. Тази книга не я препоръчвам, освен ако не сте останали без нищо друго за четене или ако не сте решили сами да се убедите в думите ми. Става и за мазохисти, предполагам.