Въпреки че не е еталонът за фантастичен автор, Майкъл Крайтън току-що успя да направи втора поява в тази рубрика. Факт, който, да бях знаЯл по-рано какво ще ми предложи книгата, трудно бих допуснал! Но ето на, стореното няма как да бъде раз-сторено и затуй ви оставям насаме с мен, Алексис и Щамът Андромеда. Тройка, на която човек трудно може да устои!

Моридин

     Изборът за Евъргрийн в този брой е бил на ръба на научната фантастика по време на написването си, докато сега изглежда като история, която никой не би се изненадал да прочете във вестника или да чуе във вечерните новини.
     Сонда на тайна американска космическа програма за събиране на извънземни микроорганизми се отклонява от орбита и пада в близост до неизвестно градче. Когато екипът, изпратен да я прибере, стига до града, открива жителите му мъртви и забелязва само един жив човек. Уви, преди да могат да направят повече, и те умират.
     Обявена е тревога и петима специално избрани учени и лекари са привикани, за да започнат изследване на новооткрития микроорганизъм в специално конструирана за целта супер съвременна лаборатория.
     Сюжетът изглежда простоват. И той всъщност е такъв. Силата на книгата е не в сложни интриги или големи обрати, а в почти плашещата реалистичност на написаното.
     Представянето на историята е от гледната точка на човек, вече преживял цялото събитие, видял всички грешки, разбрал собствените си пропуски и извадил си поуки от тях. Нещо повече, дори в момента на допускане на тези грешки, авторът ни казва за тях, ако и да не казва кое именно прави дадено решение грешно.
     Погледната от такава гледна точка, може да се каже, че част от интригата е в голяма степен отнета, но всъщност не е така, защото за човек е двойно по-интересно, знаейки че героят греши, да помисли къде е сбъркал и какво е можело да направи, за да избегне грешката.
     Странно е, че не мога да си спомня кога прочетох тази книга за първи път. Помня само, че много я харесах. За сметка на това ясно си спомням второто четене – на изпит по математика, на който се отказах, а не ме пуснаха да си изляза и аз два часа я четох, докато колегите се потяха над задачите.
     Книгата е написана на изключително високо ниво, което не е изненадващо, предвид че авторът е медик и пише в сфера, която му е добре позната, но пък Крайтън е доказал, че и в много други области може да се справи отлично. Признавам, че на някои хора, част от детайлите може да им убягнат или да им се сторят странни, дори скучни, аз самата не можех да ги оценя предишните пъти. Сега препрочитайки тази книга, я видях по съвсем друг начин. И е удивително как използвайки значително по-скромните познания по биохимия и генетика от края на 60-те години, авторът е създал история, която и сега не звучи остаряла и наивна. Да, част от показаните неща сега се считат за опасни, за безсмислени или са заменени с по-ефективни и бързи методи за получаване на резултати, но въпреки това книгата не губи от очарованието си.
     Героите са интересни, всеки от тях получава описание и характер, има мотивация, причини да греши, причини да действа или бездейства. Дори уменията им да работят в екип или напротив, неумението им да се сработят са обосновани и убедителни.
     Смятам, че това е една от книгите, които определено си струва да се прочетат, и може би единствената от тези на Крайтън (макар да не съм чела цялото му творчество), за която си струва да се и препрочете.

     Ще започна малко директно. Фактът, че един и същи човек е написал както Щамът Андромеда, така и интелигентен свръхестествен трилър като Сфера, е странен и донякъде смущаващ. Брутално потресаващ обаче е фактът, че този.. този.. аргх! е считан за класика! За научнофантастична класика! Бога ми, на какво отгоре??? Това трудно може да се класифицира дори като роман, по-скоро е рандъм подборка от лекции по популярна биология, които за последно може би са били актуални някъде в края на 70-те, но СЕГА ТЕЗИ НЕЩА ГИ УЧИМ В УЧИЛИЩЕ ВСЕ ПАК, БЛАГОДАРЯ. И между другото, на мен лично са ми били обяснявани по-кадърно навремето.
     Кхм. Та в Щамът Андромеда, значи, се разказва за една космическа капсула, изстреляна в орбита от американците, която обира някаква случайна бактерийка оттам, счупва се и пада в едно градче, където почти мигновено изтребва всичко по странен начин. Група учени за бързо реагиране в подобни случаи са призовани да се справят с опасността.
     Тези две изречения, които в една по-нормална ситуация биха били лекинко въведение в сюжета на книгата, тук уви я разказват дословно цялата. Да, не се бъзикам. В 237 страници роман в моето издание, около 40 са реално действие, като повечето от него е накрая. Другото са някакви безобразни инфодъмпове. Всъщност да ги наричаме инфодъмпове е малко щедро, понеже повечето снасят информация, релевантна може би за интересите на автора и за образователните цели на медицинската и военната общности в Щатите, но определено нямащи каквато и да е причинно-следствена връзка с действието. Например цели дълги абзаци са посветени на това кога бил въведен в употреба еди какъв си самолет с еди какви си екстри. Въпросните абзаци са въведени мимоходом от това, че един от героите се вози в самолет и няма място да чете папка с материали. Искам да кажа – ??????????
     Като споменах герои, такива няма. Петимата учени и няколкото военни, които участват в повествованието, се различават горе-долу по цвета на косата си и по случайно зададените им научни специалности. Всички си имат някакъв проблем, всички са уморени, всички са големи специалисти... за 237 страници запомних единствено този, дето организира цялата група, и хирурга, но само защото Крайтън е наблъскал най-дълги пасажи покрай тях. "Индивидуалност" е понятие, абсолютно екзотично за този класически научнофантастичен роман.
     И това не е твърде чудно, защото всичко литературно всъщност е минало покрай него от доста далеч. Крайтън е предпочел да запълни творбата си с лекции на тема какво е ДНК, какво са вирусите, за какво служат различните части от тялото и – вече за напреднали – как действа този или онзи газ върху обмяната на веществата. Представете си епизод на д-р Хаус, само че без д-р Хаус. Т.е. без всичко, което го прави готино. Остава един лекичък медицински съспенс, но той се задълбочава и разрешава съвсем, съвсем накрая, където ОМГ ДОРИ СЕ СЛУЧВА НЯКАКЪВ ЕКШЪН (в последните 4 страници). Не че нещо, но цялата тази история реално би трябвало да представлява най-много кратка второстепенна сюжетна линия в един истински роман. Самата медицинска загадка също не е много хардкор. Гореспоменатият д-р Хаус ги решаваше къде-къде по-забутани.
     От време на време някоя идейка плахо, едва-едва се опитва да се промъкне за поне изречение екранно време, но бързо бива смазана от лекционния апаратус на автора. А най-забавното е, че през цялото време няма грам усещане за заплаха за човечеството! Няма никакъв бактериален апокалипсис, нищо смазващо и тежко, за което аз поне съм чувал като асоциация с този роман. Ретроспективните обяснения за грешките при изследването на микроорганизмите убиват и малкото съспенс, да не говорим, че повечето така и не се свързват с действието в романа (например така и никой реално не направи предположение откъде се е взел щамът "Андромеда", въпреки че в авторова реч се твърдеше, че този въпрос ще бъде разрешен).
     Но млъкни, сърце, и стига си се заяждало на дребно. Има това-онова ценно все пак в романа, а към края, както казах, дори става интересен. Уви, това трудно се класира като убедителен атестат за качество и в заключение няма как да се съглася с казаното от колежката, че Щамът Андромеда е пример за висококласна литература. Доколкото изобщо тази книга е пример за каквато и да е художествена литература, то за мен тя изцяло се проваля откъм стил и откъм история. Отдавам популярността й единствено и само на американската параноя от извънземни заплахи.