Родителите на Спийд се зоват със звучните имена Мама и Тате, а малкият му брат Спрайтъл е неразделен със своето шимпанзе-лайномет Шим-Шим, за когото така и не става ясно дали е свързан кръвно с останалите членове на семейство Рейсър. Те обаче със сигурност са свързани кръвно с едно нещо – автомобилите и автомобилните състезания. В този смисъл, Мама и Тате са поели само умерен риск, кръщавайки момчето си Скорост (тъй де, навярно е имало вероятност да иска да стане офталмолог като порасне), и не са сгрешили.Вървейки по стъпките на трагично загиналия си по-голям брат Рекс – състезателен пилот-суперзвезда – Спийд, тъп, но безумно целеустремен и подпомаган активно от уменията на баща си и помощника му Спарки, както и от палачинките на Мама, се превръща в, ами, състезателен пилот-суперзвезда. Да не говорим, че си хваща за гадже Кристина Ричи.
Успехите на младежа, както си му е редът, привличат вниманието на злия корпоративен хищник г-н Роялтън, който се приземява с хеликоптер в задния двор на семейство Рейсър, изяжда им палачинките и им прави предложение, на което не могат да откажат. Или поне той така си мисли.
Спийд Рейсър притежава фината визуална естетика на боксова ръкавица с подкова в нея и реализма на рисувано филмче отпреди 40 години... на каквото филмът всъщност е адаптация. Замислен като извънредно детски и толкова шарен, че би докарал аневризъм на зрителите с по-чувствителни очи, Спийд Рейсър все пак е правен от братя Уашовски.
Сюжетът е определено елементарен в основата си, но също така е доста усукан и не съм убеден, че част от по-малките зрители ще са съвсем наясно какво се случва в историята. По-големите пък може да имат проблеми, както аз имах на моменти, да установят какво точно се случва на екрана – всеки в света на Спийд Рейсър (под всеки разбирайте и пенсионерите, и погребалните агенции) кара кола в поне 666 цвята, а самите коли, или поне състезателните, могат да правят салта; да се дуелират с мечове и щитове, излизащи от гумите им; да удрят с боздугани; да правят салта, удряйки в същото време с боздугани; да изстрелват ракети и да секат с банциг. И всичко това със средна скорост 500-600 км/ч. При все това филмът е правен от братя Уашовски. Ако и пичовете да си мажат хляба за закуска с крема-сирене "Платон" и да ядат за вечеря вурстчета по Кантски, тук милостиво са ни спестили философията и интелектуализма (в случая са нямали избор, и слава Богу) и са ни дали едно страхотно екшън-зрелище; а наред с екшъна, особено в ръкопашните схватки, периодично и ме срутваха от смях.
За актьорската игра умишлено няма да кажа нищо – естеството на филма е такова – а само ще отбележа, че при все доста нюансираното изпълнение на маймуната и доста убедителното презрение, което изразяваше, замервайки лошите с лайна, се съмнявам някой от актьорите да вземе Оскар.Ефектите са, разбира се, по Уашовскийски изумителни, а ако на места са изглеждали "залепени" или неубедителни, то палитрата, плиснала по екрана, добре е прикрила проблема. Само ще отбележа, че списъкът на отговарящите за спец-ефектите в надписите накрая е приблизително 6 пъти по-дълъг от списъка на всички останали имена. Баси, даже имаше българи!
Съдейки по себе си, смятам, че на някои от вас може би ще им е малко трудно да навлязат в умствената нагласа (на дете под 15-годишна възраст), която е необходима за някои от аспектите на филма – а именно, възторжена радост от блъскащите се една в друга шарени колички по писта, излязла сякаш от игрите ни по площадката, преди да ни пораснат косми по [не се чете].
Успеете ли обаче (айде, няма какво да се лъжем, за повечето филми, взимащи се насериозно напоследък, ни трябва нагласата на енцефалопод със синдрома на Даун, за този поне знаем какво да очакваме), определено няма да се разочаровате.