Спийд Рейсър са името и фамилията на главния герой. Баща му има малка фирма за конструиране на коли и от малък Спийд е обсебено от колите аутистче. Това обаче му помага да стане един от най-добрите пилоти, след като пораства. Тогава големите корпорации насочват вниманието си към Спийд. Когато се среща с шефа на корпорацията Роялтън, Спийд разбира, че състезанията са мръсен бизнес, чрез който компаниите регулират цената на акциите си. (Което щеше да е много силен момент ако цялата сцена не беше един инфодъмп, поднесен от шефа на компанията с патос и маниакален пламък в очите.) След отказа на Спийд да приеме сътрудничеството с Роялтън, младият състезател се оказва с много врагове на пистата, а фирмата на баща му е дискредитирана.Но надеждата се връща в дома на Рейсърови заедно с мистериозния Рейсър Х и инспектор Детектор (не, не се майтапя), които се опитват да разобличат мафията в автомобилните състезания. За да получат важна информация, те трябва да помогнат на отбора Токоган да спечели ралито Каза Кристо, в което някога е загинал и братът на Спийд - Рекс. От там започва екшъна и бясното надбягване с коли.
Бясното надбягване с коли, разбира се, не е просто бясно надбягване с коли. Самите писти се извиват като серпентини, имат препятствия и скокове, а ралито минава през ледени пещери ("малтийски ледени пещери", между другото). А колите освен стандартните си части имат и такива, които им позволяват да скачат, да пускат остри предмети и т.н.
Големият проблем на филма е, че следва доста плътно анимето. А то може да е било голямо събитие 67-68 година, когато е правено, но дори тогава е било детско. Има купища клишета, патос и наивност. Да, сигурна са нарочни. Но от един момент нататък, колкото и да си повтаряш "ей тук той нарочно каза точно тая клиширано плоска реплика", това не я прави по-малко клиширано плоска. Може би тук-таме има ирония към клишето, но тя се губи в морето от такива.По актьорската игра не виждам какво може да се отбележи (добро или лошо), с този сценарий - толкова. Филмът нито изисква титанично актьорско майсторство, нито такова би било на място вътре.
Раздвоена съм за визията. От една страна интересно и сполучливо са предадени типичните пейзажи за анимето - яркото небе, цъфтящите дървета, свръхтехнологичния град... От друга са ми доста абсурдни моментите тип "игрален Астерикс" с въртене на хора във въздуха, антифизични удари и т.н. И под антифизични удари нямам предвид такива тип Матрицата, а тип анимационен филм от зората на телевизията. Въобще това да направиш анимация на игрален филм по мои впечатления винаги е било рисковано начинание, от което най-често игралният филм губи.
Хубавите неща във филма са няколко места със свеж хумор и финалът, който е много надъхващ и единствен успя да ме накара да забравя останалите кусури на филма.
Един приятел много сполучливо обобщи впечатленията си за филма с "Ако успееш да си оставиш мозъка на входа на залата, можеш да му се изкефиш максимално." Спийд Рейсър е точно това - филм за безмозъчно кефене. Разчита най-вече на визия и хаотичен екшън, докато всичко останало е някаква стандартна, конвейрна рамка, която да го поддържа.