Дзифт
Режисьор: Явор Гърдев
В ролите:Захари Бахаров, Таня Илиева, Владимир Пенев, Михаил Мутафов, Джоко Росич и др.
Автор: Морвен
Дзифт беше най-хваленият и най-амбициозният проект за годината. Взе награда (за "свобода на изразяването и талантливо въплъщение на авторската идея") на кинофестивала в Москва и бе посочен за българското участие за Оскар. Може би по тази причина аз очаквах от него повече, отколкото той ми даде.
Дзифт е историята на Молеца – млад крадец, влязъл в затвора по несправедливо обвинение в убийство. Излиза от затвора по времето на комунизма, след като е бил осъден преди девети септември. Навън го чакат стари врагове, стара любов и основният въпрос къде е диамантът, откраднат при арестуването му.
Едно добро резюме на филма беше представено в Една седмица в София – "Упражнение на тема филм ноар. Успешно". За мен големият проблем на филма е именно в това, че е упражнение. Добре получило се упражнение, но все пак много самоцелно. Има брилянтни диалози, но останалото е запълнено от не особено свързани с действието реплики с единствената идея да са шокиращи заради сексуалната или фекалната си същност (да му се не види, дори прослувутият диамант беше скрит в гигантския, еректирал, отвъртащ се член на стауетка на негър). Има умишлено подражавне на атмосферата на класически черно-бели филми, но това въобще не се връзва с комунистическата действителност. Дзифт страда и от един типичен недостатък на почти всички български филми – театралният дублаж на гласовете. Актьорите говорят така, сякаш са на сцената в Народния и гласът им трябва да достигне до последния ред с полубожествена дълбочина. Хората в истинския живот обаче не говорят така. Това впечатление още повече се подсилва от факта, че има почти постоянен глас на разказвач зад кадър.
За актьорската игра мога да кажа, че е на ниво, въпреки моментите на излишен патос, главно в репликите. Доколкото зная и за Захари Бахаров, и за Таня Илиева това е дебют в киното и те се справят добре с нетрадиционните образи, които трябва да изградят.
Филмът е черно-бял, има препратки към класически ленти и на места изглежда като поредица от кадри, които са самостоятелни произведения на изкуството. Изчистената му черно-бяла визия е един от най-големите му плюсове, като едновременно е в унисон с настроението му и го предпазва от прекалена натуралистичност. Макар от трейлъра да бях останала с обратното впечатление, в Дзифт няма прекалени жестокости. Всъщност са показани доста сцени на насилие, но без твърде много детайли и фокусиране върху тях.
Филмът се опитва да е новаторски по много начини. Да бъде комбинация между Трейнспотинг, Син Сити и соц-реализма. Да бъде мрачен и символичен и едновремнно да разказва класическа история. Лошото е, че тези неща всъщност не се съчетават твърде добре и в отговор го правят нереалистичен. И много насилено фестивален. Звучи като онези приказки с изкуствено добавени поуки накрая. Които може дори да не са лоши сами по себе си, но дразнят с това, че постоянно се повтарят изводите от тях. А в Дзифт са добавени изкуствено символи – очеизбождащи и хиперболизирани, навсякъде виждаш символи. Толкова са много, че им губиш броя и смисъла. Десетте истории с лайна са символи, пенисът със скрития диамант е символ, стъкленото око на един от затворниците е символ, дори главните герои имат символи вместо имена – Молеца и Богомолката (която всъщност се казва Ада, което услужливо ни е пояснено със словосъчеттанието "Ада и Рая” от глас зад кадър).
Въпреки всичко това, всъщност по-скоро препоръчвам филма. Той не е за всеки и не оставя хубав вкус в устата, но най-малкото е шанс да се види нещо различно. Да се усетят добрите и лошите страни на българското кино, защото и двете се чувстват силно. Има смислени моменти, има горчив хумор, имаше един момент, на който аз почти паднах от стола от смях, колкото и несъвместимо с филма да изглежда. Просто за мен това си остават само моменти, които не изграждат едно цяло.
Оценка: 6.5/10 (като за явлението "български филм напоследък" обаче е 9/10)