Всеки човек обича значително поне един франчайз; за повечето това е или Междузвездни Войни, или Индиана Джоунс (има ги и подвластните на онзи един пръстен, дето ще ни управлява всички в последно време също). Аз никога не съм залитала по нито един от споменатите, като най-близко до фендъм изживяване, свързано с франчайз, ми е било това към Пришълец и Терминатор. От години се опитвам да разбера защо; вероятно се дължи на факта, че все пак съответните протагонисти са жени, или по-скоро на основната тема и мотив в двете поредици – оцеляването. Така че напълно обяснимо всяко едно докосване до която и да е от тях ми действа от екстатично до тотално втрисащо, с оглед потенциалните резултати.
В много отношения Терминатор Спасение спрямо предходните три части е точно това, което беше и Пришълец 4 – филм, който вероятно ще бъде сърцато оплют от значително количество критици (при все, че е в пъти по-добър от Т3), презрян от най-верните фенове на първите две части, заклеймен като нищо повече от "издънка", частично базирана върху мотиви от старата митология, но ужасно интересен за мен като отделно,
самостоятелно звено. Терминатор Спасение е филм, който хем прави значителен реверанс към "класиките" във франчайза (примерно, съдържа базови култови реплики), хем напълно разчупва представите, като тръгва в посоки, незасягани до този момент. Ако се пробвам да го обясня накратко: да речем, че Терминатор Спасение съдържа основните елементи (като изключим един, но изключително важен такъв) и ги преподрежда по маниер, дълбоко нехарактерен за целия франчайз, което на свой ред дава резултат в нещо ново, недотам асоциирано с всичко останало вътре в самата поредица.Предупреждение към бъдещите зрители: влезте в киносалона без предубеждения или закостенели очаквания. Знам, че е трудно, но се опитайте да се настроите, че ще гледате не Терминатор-филм, а нов екшън, който ползва сюжетни нишки и мотиви от нещо, което ви е познато (но то пък кой в днешно време не заимства от предците си?).
Терминатор Спасение не е фантастичен екшън. Той е военен филм с частици фантастика. Този военен филм ме остави разкъсана между две крайности – от една страна перфектно рационализирам художествените му качества (които, да, не са върхът на сладоледа), от друга – не мога да не споделя, че се оказа едно от най-драматично забавните ми изживявания по доста концентриран начин в киносалона тази година.
Ще гледам да комбинирам негативни с позитивни впечатления, за да се получи в края на материала усещане, напомнящо на онова, с което излязох от киносалона. Това, което на секундата приковава вниманието, е доста категорична визия, която е плътна и драстично различна от онази на Камерън. Това е и едно от нещата, които отчетливо липсваха на Терминатор 3 и от които, според мен, той изгуби по всички параграфи. Терминатор Спасение не се страхува да е заснет различно от първите две части и да пресъздава собствено усещане за пост-апокалиптичен Ел Ей, неповлияно от каквито и кадри по въпроса Камерън да е показвал. Ел Ей на режисьора МакДжи е някаква странна симбиоза между драматичната празнота на Аз съм Легенда, прахта и пясъчните оттенъци на Лудия Макс и сценографията на псевдо-документалния независим тв филм The War Game. Всичко това успява да нацели точните тонове за създаване на общо предусещане за обреченост, разпад, дехуманизация. На този фон, от своя страна, всичко би протекло идеално, ако не бяха значителните проблеми със сценария.
Аз не съм от хората, които ще тръгнат да търсят многопластовост в герои, вмъкнати в летен блокбастър. Напротив – група от полу-развити образи, чиято основна функция е движение на сюжетната нишка, е напълно окей в подобен случай. За да се постигне даден търсен ефект, почти винаги има застъпване на дадени аспекти за сметка на други, а компромисите, които трябва да се правят във филм, предназначен за лятно гледане, са значителни. Дразнещият момент със сценария се корени в три неща: липсата на достойно силен женски образ (при все, че има леки наченки на такъв у героинята, играна от Муун Блъдгууд), което е разочароващо, защото Брайс Далас Хауърд например е актриса, която би се справила с роля, изискваща нещо повече от изричането на 7 реплики и целуването на Бейл.
Вторият ужасно зле подбран момент при развитието на сценария е боравенето със съспенс. Това, което
имам предвид, е че бикът е хванат за рогата още в самото начало – екшън има в изобилие и темпото е надграждащо се, докато в един момент... просто идва краят на филма. Някак си това, което е оставено за заключение, е твърде неудовлетворяващо на фона на подготовката за него. Все едно да имаме военен филм без заключителната битка или поне без драматичното разрешение на ситуацията. Битка (целяща да е решаваща) има, факт; също има и драматична кулминация (която е изкопана от Мисия Невъзможна 3 или Далеч, Далеч и леко нескопосана за военния нюанс на продукцията), но те като че ли са мостчето към глобалното голямо нещо, което просто трябва да съществува след точно тази подготовка. Имайки предвид как изглежда един от работните варианти на края (който ще бъде вмъкнат в БлуРей версията, поне по първоначални данни), мисля, че студиото е допуснало значителна грешка, като не се е спряло на него, тъй като мелодраматичният му заряд щеше да освободи повече от набраното за два часа. Просто щеше да работи повече.Третият зъл аспект от сценария е наличието на леко посъшиване с бели конци на някои моменти. Има го съвсем финото наличие на дребни случки, такива че след като изгледате филма повече от веднъж, ще породят въпроси в главата ви, на които може да се опитате да отговорите, а може и дори да е успешно, но самият факт, че изобщо си ги задавате, е красноречив. Сега, сценарий, написан от екипа, който създаде Жената котка, мисля предвещава празноглавие отвсякъде и дори Джонатан Нолън не би успял да преработи литературата им по такъв начин, че да не съдържа някои нелепости отвреме-навреме. Хубавото е, че Нолън е успял да вкара достатъчна доза на неяснота и е извадил драстична доза буквални обяснения, повечето от които бяха в леко противоречие (имах удоволствието, или по-скоро неудоволствието да изчета ранен драфт-вариант, неоправен от Нолън) и така е оставил вратички за възприемането на дадените ситуации. Всичко това е частично евтино измъкване, но работи. При първо гледането почти няма да усетите масивно неприятни несъответствия на сценарно ниво.
Така и така сме започнали със сценария – значителна част от репликите на героите са схематични и невъзмутимо опростени. Разграничаваща речева характеристика почти липсва (не, че е нещо задължително в екшън, но когато го има, е хубаво), но за сметка на това е пълно с намигвания към доста култови научно-фантастични филми. Тук не говоря само за предходните части, а за Лудия Макс, Метрополис, Блейд Рънър, един 80-тарски руски филм Писмата на мъртвия човек, късометражния A Boy and His Dog. Е, когато ги има тези препратки към такова разнообразие от други филми, това радва и някак си кара зрителя да прости малко за качеството на р
епликите. Освен това, почти всеки сценарий, ползващ за гръбнак идеята "Какво ни прави хора" (в случая дори има една такава реплика, избълвана от Бейловия Конър) има шанс да ме спечели, колкото и удачно/неудачно да е развита. В случая смятам, че е развита средностатистически, без да има натрупване или нищене на морални дилеми.Помня, че с обявяването на МакДжи като режисьор на Терминатор Спасение очакванията ми към филма спаднаха с около 50%. Отвращаващото не беше в самата концепция, че това е Боже-мой-оня-дето-режисира-Ангелите-на-Чарли!!!, а предимно в способностите, които показа с Ангелите на Чарли на ниво визия и доставянето й на публиката, която в случая беше от сорта спускане на MTV видео-клипче. Да речем, че се опасявах, че Терминатор Спасение би демонстрирал по мърляв и мързелив начин същата MTV хаотична визия, но този път по-скъпа.
Ами, сгреших. Както казах по-горе, човекът явно си е написал домашното. Талантът му е все на същото ниво, демек някаква отчетлива смазваща оригиналност не може да се очаква, но именно внимателният му подход и предварителната подготовка преди снимките този път са дали пълнеж, плътност и фокусираност, която за мен напомня доста на стила на Крис Маркер във филма La Jetee (или казано иначе, филмът, който Тери Гилиъм използва, за да направи 12 Маймуни). Все едно човекът е изчел всички онези критики към режисьорската си персона и вече осъзнал потенциала си, е решил да използва само и единствено онова, което има, като поработи над него максимално по пътя на малките стъпки. Та при МакДжи онова, дето го има, е боравенето с подредба на елементи, съставляващи екшън сикуънс и граденето на приличен, стегнат съспенс на фон, който е внимателно разработен и въздействащ. Доставянето на тези неща става по буквален, незавоалиран начин, но тъй като самото съдържание е непретенциозно, това не е и минус.
Когато обсъждам актьорските изпълнения, отново ще мрънкам за Брайс Далас Хауърд. Още по-зле – ще мрънкам и за Крисчън Бейл. Химията между двамата я има, те изглеждат неземно идеална двойка, но... почти не комуникират помежду си. Личи си, че неналичието на съвместен обмен от реплики някак си ги кара да се чувстват конфузно в общите сцени. Извън тях Брайс я няма никаква, защото тя просто няма соло-сцени. Изпълнението на Бейл няма нищо общо с предходните Джон Конъровци, старанието му поне леко да вметне нещо от Стал или Фърлонг е нулево. Подходът му е, че той е почнал наново и всичко, което е инвестирал, е... доста викане (и някаква супер-идеална физика, мега-убийствено присвиване на очите и неподправена ръбатост, което уви допринася само и единствено за разни женски фантазии какво евентуално може да ти причини върху кухненския под, а не до разбиране на героя). Вкратце – Джон Конър нивга не е бил толкова едноизмерен и невдъхновен, колкото е Бейловият (никога не е бил и толкова секси, но това е друга тема).
Еднакво ръбат, но малко по-пластичен на актьорско ниво, е свежото попълнение в Холивуд – Сам Уъртингтън, когото ще видим по Коледа в Джеймс Камеръновия Аватар, където ще изпълнява главната роля. Изключая по-приятното изпълнение, дразнещ елемент при Уъртингтън за мен беше константното му люлеене между родния австралийски и наложения му американски акцент и по едно време наистина изглеждаше тъй, сякаш две природи се борят дълбоко в него (ма не вярвам това с акцентите да е бил съзнателно търсен ефект...). Пропускайки Блъдгууд, която е в ролята на ай-кендито за мъжката аудитория,
и малкото негърче, което е там, за да... има и дете! сред оцеляващите, мисля да се спра на Антон Йелчин. Причината да се спра на него е съвсем ясна – той е най-доброто и внимателно актьорско изпълнение в Терминатор Спасение. Сцените му не изобилстват, но освен, че е идиотски сладък по неестествен начин, той всъщност демонстрира разбиране към героя и прави публиката съпричастна. Той е и единственият от актьорския екип, който се е постарал внимателно да наблюдава изпълнението на предшественика си и да заимства дребни жестове и детайли в своята собствена интерпретация, за което шапка му свалям, защото го прави по ужасно лек начин.Пост-продукционните аспекти на Терминатор Спасение (а именно, монтаж, звук, музика и визуални ефекти) мога да разделя в две категории: ужасно страхотни и невъзможно безлично посредствени. За щастие, само един от изброените попада в последната категория, а именно музиката на Дани Елфман. Принципно не си падам по музикалните творения на Елфман, защото като цяло той разполага с около две-три мелодии, дето върти нон-стоп в разнообразни вариации. Тук обаче е ударил дъното с толкова отвратно безлична музика, в която отвреме-навреме се среща някой друг тон от музиката на Черния рицар, че ме кара да се съмнявам, че въобще му се е занимавало, като е сядал да твори. Монтажът, звукът и визуалните ефекти са си в първата категория и на тях е разчитано доста за изграждане на художествен ефект, като да – това го правят предимно недотам сериозни филми (в повечето случаи), но мини моторизираните терминаторчета и присъствието на удивително яки експлозии действа очарователно и енергизиращо.
В заключение, Терминатор Спасение е мрачен и извънредно шумен военен екшън, който е напълно самостоятелна единица и все пак интегрална част от франчайза (като имаме култовия Конър, Кайл Рийс, Арни, Скайнет и "I'll be back", каквото и да си говорим, нещото вече принадлежи към иконата Терминатор). При все недотам спазване на каноните и недотам изящно придържане към изпипване на съставните части, съвкупността от тях, поднесена на голям екран, действа безоткатно и предлага нещо много повече от Терминатор 3 – разчупване на стереотипи, наченки на стремеж към иновативност в сюжетно отношение, поемане на леки рискове, което може би има надежда да еволюира в нещо доста по-любопитно в следващата част. Сравненията с Камеръновите Терминатори неизменно ще са в ущърб на Спасение (най-вече ако се сравнява с Т2), но индивидуалността и суровата съсредоточеност на Спасение е доста спечелваща. Вероятно съм и леко пристрастна с оценката, която давам, вероятно съм леко все още твърде много под чара на продукцията, но се съмнявам да преосмисля драстично.