Broy 65 Reviews

[КНИГА НА БРОЯ] Нещо зло се задава (Рей Бредбъри) – Роланд
Златен Кан, том 1,2 & 3 (сборник) – Трип
Мъртви преди мрак (Шарлейн Харис) – Вивиан
Академия за вампири (книга първа) (Ришел Мийд) – Морвен
Белязана (П. С. Каст, Кристин Каст) – Алексис
Дневниците на вампира: Пробуждането, Борбата, Яростта (Л. Дж. Смит) – Роумър
Шампионите (Георги Малинов) – Роланд
Запали свещ на дявола (Янчо Чолаков) – Трип

     Не знам познато ли ви е състоянието, в което години наред не прочитате книга, за която знаете много и която сте пределно наясно, че вероятно ще залибите със страст. На мен ми се е случвало неведнъж и точно такава беше ситуацията с Нещо зло се задава. И както става винаги в подобни случаи, представата, която имах за романа – готическият водевил, инспирирал сериала Карнавал – се оказа дълбоко погрешна поне в по-голямата си част. Защото книгата на Рей Бредбъри всъщност е едно почти детско в насочеността си четиво, посветено на пречистващата сила на духа и примамливостта на злото, както и на тъмнината, скрита в невинността на съкровените желания. Тази безкрайно помпозно звучаща словесна конструкция иде да каже, че Нещо зло се задава е една изключително човешка и невинна книга, без претенции за дълбока философска нишка, но пък написана толкова майсторски и живо, че определени сцени буквално спират дъха.
     Историята ни запознава с две момчета, в чийто малък среднозападен градец пристига странен и злокобен пътуващ цирк. Малко по малко Джим Найтшейд и Уилям Халоуей осъзнават, че невероятните чудеса на Илюстрирания човек и неговите уроди идват със зловеща цена, а способността на новодошлите да разкриват най-съкровената мечта на всеки човек и да я обърнат срещу него, крие смъртоносна опасност за всички в града. Останалото е приключенска история, пълна със смелост, жертвоготовност, сърцераздиращи прояви на героизъм и – както е редно за всяка майсторски написана книга – някой и друг момент на размисъл.

Плюсове:
+ Приказният стил на Бредбъри. Няколко сцени носят толкова интензивна картинност, че буквално спират дъха.
+ Двамата малолетни главни герои са великолепно изградени, ако и преднамерено идеализирани образи на деня и нощта – Уил, който никога не гледа в сянката си, и Джим, който не може да отдели поглед от нея...
+ Историята носи онзи изключителен дух на митологичност и мащаб на духа, присъщ на древните митове. При все малкия си обем, Нещо зло се задава е един колосален роман.

Минуси:
– На определени хора картинността би могла да натежи. Лично аз не съм имал тоя проблем, но други са го имали.
– Некоректно е да го пиша без да съм прочел превода, но предвид историята и особено актуалните преводи на Бард, съмнявам се да са успели да уловят като хората богатството на езика на Бредбъри. А Нещо зло се задава (дори самото заглавие звучи като четири трактора, търкалящи се по склон) е изтъкана от езикова красота. Но пък може и да бъда изненадан, кой знае...

     Или нека го кажа по този начин: Ако ще прочетете само три книги в дадена година, Нещо зло се задава категорично трябва да е една от тях. Мрачната приказка на Рей Бредбъри е пиршество за духа и сетивата и заслужава всяка пресилена хвалба, която може да бъде изказана за нея.

Оценка: 10/10 Роланд

     Започнах това ревю с кратко мнение за всеки от публикуваните разкази и не след дълго осъзнах, че така правя предимно собствения си кеф, който и бездруго нямаше да продължи дълго, понеже писането на критични коментари за разкази като тези бързо писва.
     Преди да подхвана отново горната мисъл, искам да отбележа нещо важно – самият факт, че тези сборници (в множествено число!) съществуват на българския пазар, е удивителен. Удивителни са и мащабите, в които се проведе конкурсът, излъчил разказите в трите тома Златен Кан. Почти половината от тях са чуждестранни. Има дори разкази от Индия и Аржентина. По думите на организаторите пък общото количество получен за оценка текст е било над 7000 страници. Как са били отсявани, как са били оценявани тези разкази, не ми се мисли. Конкурсът Златен Кан е подвиг.
     Резултатите от него са посредствени.
     Знам, че звучи рязко и едносрично, но да четеш почти всеки разказ с оформила се в главата ти ясна молба: "следващия, ако може! моля!, да е поне в нещо добър", е първо – мъчително, и второ – непредразполагащо към това въобще да го започнеш. Нищо в трите сборника не ми хареса от-до. За щастие съм се научил да се радвам на всяка искрица качество в това, което чета. Такива искрици има не една и две, но са малко или много пръснати произволно из приблизително 650-е страници на трите тома. За 650 страници от най-добрите истории в международен конкурс човек би очаквал поне ноемврийски лагерен огън. Вместо това получава основно бръщолевене един през друг сред неприятно димящи клонки и няколко неособено остроумни вица.
     Може да не съм внимавал достатъчно, но ми се стори, че несъразмерно много от отличените творби се крепят или на някоя уж фантастична и може би остроумна идейчица, което ги кара да звучат като – в най-добрия случай – приятни анекдоти, или на някоя уж фантастична и не дотам остроумна шегичка, което ги кара да звучат като – в най-добрия случай – почти смешен виц. Кой знае защо явно много хора са решили, че във фантастиката напъните за остроумие се ценят особено високо и че подобно нещо е лесно за постигане.
     Тъй като обаче и ние провеждаме конкурс, ако и в много по-малък мащаб, зная, че колкото и голям да е изборът привидно, никога не е лесно да се отсее сравнително най-доброто. От прочетеното ми се струва, че този път количеството е било особено измамно.

Плюсове:
+ Както казах, искрици в сборниците има. Ще изброя няколко от тях. Вечното завръщане на Янчо Чолаков например, който не престава да ме изумява с простичкия метод да казва нещо живо и ясно като просто си измисли нужната му дума; Отсичащият сенки на Руна Аруна, единственият разказ, създал ми усещане за фентъзи, ако и поосакатен от превода (вж. минуси); Триптих за юнаци и злодеи на Калин Ненов и Ръцете ми да те на Борея – в първия разказ има повече дидактика, отколкото е по-вкуса ми, а типът лирика не ми допада; от втория, ще отбележа със съжаление, нищо не разбрах. Но и двата са сред творбите, демонстриращи най-ярко наличието на талант за думите. Също така Прекрасната вечер, когато умрях на Геновева Димова, чийто талант е чисто и просто удивителен.

Минуси:
– Недоумявам какво правят там разказите, заели първо и второ място. Победителят представлява една 4-странична анотация, написана добре и завършваща хитроумно-метанаративно. И това е. Първият подгласник пък е сантиментална каша, изобилстваща от лоша научнофантастичност (и да, има разлика между слабо застъпена и лоша научнофантастичност), недоизказани в многоточия сълзеизлияния и удивителни. Не разбирам какво се е случвало в главите на журито, докато са чели, но определено не е било нищо подобно на случващото се в моята.
– Както подсказах в плюсовете, някои разкази са ЗЛЕ преведени. Няма как да ги сравня с оригиналите, но не и нужно.
– Споменатите вече тонове "хумористична" фантастика или такава с "хитра идейка". Първо, този тип творби не са ми от любимите (защото са ужасно трудни за написване и съответно съм чел твърде малко добри), и второ, уморих се почти на всеки разказ да усещам лакътя на автора в ребрата си, да виждам хумористичните му смигания в огледалото и да слушам тихото му хихикане на собствените му тъповати шеги.

     При все това искрено се радвам, че наскоро бе обявено второто издание на конкурса, защото вярвам, че Златен Кан има какво да покаже и ще представлява изключително плодотворно поле за изява в бъдеще. Ако искате в следващите сборници на конкурса да има нещо наистина добро – напишете го и им го пратете!

Оценка: 6/10 Трип

     Нейде из прашясала, влажна, блатна Луизиана е цъфнало китното (фикционно) градче Бон Темпс, обитавано от синеоката Суки Стакхаус. Суки е сравнително секси сервитьорка-телепат, чийто живот се преобръща, когато се запознава с няколкостотингодишния Бил Комптън. В света на Харис вампирите се мотаят в съвремието ни на напълно равностойни начала с хората (само дето са малко по-интересни образи от тях) и ежедневието на двете групи се преплита почти безпроблемно до момента, в който в Бон Темпс не започват да никнат трупове с неизвестен причинител...
     Мъртви преди мрак е първата част от поредицата на Харис за Суки Стакхаус и подобно на други небезизвестни вампирски поредици е разказана от първо лице единствено число. Сюжетният фокус пада върху две основни нишки – криминалната (която е доста прозаична и предвидима) и любовната между Суки и Бил (която е ОЩЕ по-прозаична и скучна). Стилът на Харис не е особено задълбочен и не заслужава специално внимание, а за онези, които са гледали сериала на HBO, си струва да се отбележи, че е подчертано различен от сценария на Алън Бол. При все недотам удовлетворяващата комбинация съдържание/стил, Мъртви преди мрак е произведение, което се чете лесно и някак си струва да бъде изчетено. Също така съдържа в себе си съставка-катализатор да подтикне известно зарибяване у читателя по всички книги в поредицата.

Плюсове:
+ Приличен баланс между съспенс и романтична история.
+ Любопитна перспектива при описанието на американския юг.
+ Наличие на хумор, примесен с опити за социално сатиризиране.
+ Присъствие на палитра от често забавни второстепенни образи.

Минуси:
– Неубедителна главна героиня.
– Много бавно начало на отделните глави.
– Твърде посредствен превод.
– Струпване на клиширани ситуации и реплики малко над средното ниво.

     Дали заради идеята, че е съставно звено от текущата модна вампирска вълна в поп-културата, или в качеството си на средство за убиване (и губене) на времето, Мъртви преди мрак е роман, който все пак май по-скоро бих препоръчала, при все многото му недостатъци. Особено в този сезон.

Оценка: 6/10 Вивиан

     След Здрач издателствата се избиха да издават тийнейджърски книги за вампири. Има причина тази поредица да е толкова успешна и тя не се съдържа само във факта, че е разказ за вампири и тийнейджърска любов. За съжаление много от книгите на пазара изчерпват приликите със сагата на Стефани Майър със споменатите две. Не искам да създавам погрешно впечатление – не смятам, че Здрач е шедьовър, а всяка друга юношеско-вампирска книга е боклук. Но просто разликите сами се натрапват, макар и да не са титанично огромни.
     Та, за самата Академия за вампири. Главните героини в нея са принцеса Лиса Драгомир и Роуз Хатауей. Лиса е морой – това са добрите вампири, които пият кръв, но без да убиват, притежават магически сили и мязат на манекенки. Всеки морой си има пазител, който е дампир (т.е. кръстоска между вампир и човек) като Роуз и го пази от злите стригои. Стригоите пък са лоши вампири, които са изпили нечия кръв докрай. По този начин стават доста по-грозни, но пък безсмъртни (да, мороите са смъртни). Двете названия всъщност произхождат от румънската митология, където са названия за зли духове и вещици. И дампирите-пазители, и мороите-магьосници се обучават в академията "Свети Владимир", откъдето Роуз и Лиса са избягали. Две години по-късно властите (вампирските, разбира се, не ФБР) ги хващат и ги принуждават да се върнат в училището. Там двете продължават обучението си, но започват да се случват необичайни неща. Лиса намира мъртви животни, което я изкарва от релси, а това е опасно, тъй като тя започва да проявява странни способности. Заедно с това и двете си имат проблеми в училище, както заради уроците, така и заради съучениците си. Отгоре на това Роуз започва да се влюбва в красивия си руски учител...

Плюсове:
+ Има доста реалистични описания на проблеми, които човек среща при порастването си – от затрудненото общуване до стремежа към самоунищожение.
+ Има потенциал за появата на сиви герои нататък в поредицата. Всъщност и в тази книга има такива, но са много третостепенни.
+ Чете се леко.

Минуси:
– Въпреки, че жанрът на Академия за вампири е фентъзи, това някак е само опаковката му, иначе е трилър за подрастващи.
– Цялата мешавица от различни видове вампири, пазители, училища за вампири и т.н. твърде много излиза от канона на вампирските истории, за да може да се преглътне наведнъж.
– На места действието е шито с дебели вълнени бели конци.
– Изключително дразнещия подход "И тогава Роуз си спомни какво ги беше накарало да избягат, спомни си своя страх и твърдата решителност двете да се махнат от академията, но сега ще сложим точка на изречението и няма да споменем събитието в следващите 50 страници."

     По-долу ще видите една почти средна оценка. Изразена с думи, тя иска да каже, че книгата няма да ви даде нищо ново и няма да е нещо, което ще остави отпечатък у вас, ако не сте в подходящата възраст или не ви е първа от този жанр. Също така няма и да осакати литературната ви душевност и няма да ви научи точно как не се пише книга. Просто имайте предвид, че през последните три години Ришел Мийд е публикувала 10 книги и това е една от тях. Тоест авторката не е някаква прохождаща дилетантка, но пък и не отделя много време и внимание на всяка книга.

Оценка: 4.5/10 Морвен

     Белязана е първата книга от поредната ърбан-фентъзи многология за вампири. И също като вече популярните й у нас предшественици, не е нищо особено. Сюжетът е доста стандартен и предвидим – Зоуи е типичната тийнейджърка с очакваните проблеми като гаджета, родители и домашни, докато един ден насред даскалото не се появява странен пич, който я белязва като потенциален вампир. Тя трябва да отиде в специално училище за бъдещи вампири и да се надява, че ще преживее трансформацията. И понеже това не е достатъчно, за да я бележи като по-специална, лично богинята Никс (на нощта и вампирите) я маркира като по-специална. И приключението започва.
     Мда, ако сте очаквали нещо крайно оригинално и наситено с тръпка, богат литературен стил или дълбоко психологическо развитие на героите, да бяхте спрели да четете това ревю още на първото изречение. Ако трябва някак да опиша впечатленията си в една фраза, тя би била – хапваш нещо, гълташ нищо – също като при царевичните пръчици, много въздух и малко консистенция.
     Болно очевидно е, че книгата е писана с цел да се хареса на средния американски тийн, тъй като ясно се фокусира именно върху типичните проблеми на тази възрастова група, които познаваме от множество други книги и сериали. Но въпреки това книгата не е нечетивна или скучна, напротив. Белязана върви много леко и докато човек се усети, тя вземе, че свърши. Героинята макар и клиширана и предвидима до болка, е точно типът, който лесно се харесва – самоуверена, с жилка на несигурност, красива, няма проблеми с мъжете (и не се спъва, та все някой да я спасява от собствената и некадърност), популярна, с Много Добро и Състрадателно Сърце™ и т.н.
     Преводът е съвсем приемлив, като се отчете колко много типични американизми и местни фрази трябва да се адаптират за нашите читатели. Преводачът се е справил доста добре на повечето места, макар да има някои, които стоят странно ако не си наясно за какво иде реч. Като цяло получава по-скоро палец нагоре, отколкото надолу.

Плюсове:
+ Героинята е доста поносима (на фона на Бела Суон е просто невероятен литературен герой, но пък аз си мразя образа на Бела).
+ Върви леко и неусетно.

Минуси:
– Болно предвидима и то от самото начало.
– Прекалено елементарен език, наситен с местен тийн жаргон.
– Клиширани образи.
– Една от многото, не се отличава с абсолютно нищо.

     Реално, макар вероятно да не си личи от казаното дотук, Белязана ми допадна и я изчетох бързо и с кеф. Дори започнах следващата. Така че, ако нямате какво да правите докато се лашкате в (между)градския транспорт, това е вашата книга.

Оценка: 7/10 Алексис

     Дневниците на вампира разказва историята на едно момиче, което се влюбва във вампир, и усложненията в нейния живот и живота на семейството и приятелите й, които произтичат от това. История, която сме виждали и друг път, в други книги и други филми, но тук дори е разказана общо-взето добре.
     Цялата работа се върти около Елена, красива ученичка в гимназия в малко градче, която е свикнала да получава всичко, което поиска. Е, не е съвсем разглезена, не смята, че целият свят се върти само и единствено около нея, но все пак на моменти се изненадва, когато нещата не се случват точно така, както ги мисли. Една от големите изненади в началото на учебната година се оказва порасналото влияние на Каролайн, уж нейна добра приятелка, през летните месеци, докато Елена е била в чужбина; Каролайн дори си позволява да говори за оспорване на позицията на кралица на училището! След това пък се появява нов ученик, който изглежда съвършено, държи се изключително добре възпитано, показва култура и знания – и си позволява напълно да игнорира главната героиня! А след това започват загадъчните случки, убийствата, тревогата, сближаването, несигурността – и малкото градче Фелс Чърч се оказва по-разбунено, отколкото е било от двеста-триста години насам.
     Всичко това – животът в малкото градче, оплетените гимназиални отношения, преплетените любовни истории, внезапно появилият се брат, все още горящите следи върху душата от ярката любовна история преди стотици години на друг континент – са елементи на кажи-речи всеки от нашумелите напоследък вампирски романи за тийнейджъри. И все пак Дневниците на вампира е сравнително добра, и като изложение на събитията, и като описание на характерите на героите, и като липса на твърде дразнещи повторения на описанията на идеалните вампири и несигурните обикновени хора, а дори и, колкото и да е трудно за вярване, в някои сюжетни обрати. Тук всеки герой има своите силни и слаби страни и те са описани добре за главните герои и повече от загатнати за някои от второстепенните. Вампирите не са съвсем всемогъщи, макар че рядко срещат трудности, а противоречията и терзанията в душите им са сведени до почти човешко ниво. Поредицата стана известна в последните месеци отчасти заради излъчването на телевизионен сериал, който горе-долу се придържа към основните идеи, макар и да има много големи разминавания и във вида и поведението на героите, и в някои от важните събития, но книгите си имат своите достойнства и сами по себе си.

Плюсове:
+ Добро вплитане на тази версия на вампирите (превръщане, начин на живот, неща, от които трябва да се пазят) в средата на малкото градче.
+ Ярки образи на героите.
+ Главни герои, в които тийнейджърите биха се стремели да се превърнат, а не просто да се разпознават с примирение.
+ Няколко действително неочаквани (поне за мен) дребни и не толкова дребни извъртания на сюжета.
+ Добър подбор на думи и изрази и в оригинала, и в превода.

Минуси:
– Все пак сюжетът не е кой знае колко дълбок, макар че това би могло да се очаква от такъв тип литература.
– Отклоненията от стереотиопа за вампир не са много и не са твърде оригинални.
– Отклоненията от стереотипа за тийнейджърска любовно-животоописваща история не са много и не са твърде оригинални.

     Като цяло се чете леко и лесно, макар и да не оставя повече от две-три ярки сцени като спомен.

Оценка: 6.5/10 Роумър

     Тъй като сблъсъците ми с родната фантастика рядко водят до нещо наистина добро, стимулът да я чета дори само за да съм информиран, става все по-нефелен и тих. В резултат често пропускам книги, които много хора хвалят, просто защото изпитвам инстинктивно недоверие към българското фантастично авторско войнство. Съответно навремето така и не прочетох Орфеус слиза в Ада на Жоро Малинов, при все позитивните отзиви, включително от хора, на които имам голямо доверие.
     Е, излезе нов негов роман, тоя път тъничък, викам си дай хем да се запозная с един добър автор, хем да допринеса и аз малко за ревютата в коледния брой. С прискърбие трябва да призная, че макар и да допринесох малко за ревютата в коледния брой, определено не се запознах с един добър автор. Вместо това се запознах с един автор, който за пореден път затвърди всички онези без друго твърде силни негативни усещания, които имам към бг-фантастиката.
     На първо място Шампионите не е роман. Той просто няма структурата на такъв. Вместо това книгата представлява един разказ, при това от тия самодоволно-идейните, дето се въртят около някаква хрумка, която авторът е счел за безкрайно оригинална и гледа да ти набие в главата със Звезда на смъртта. В случая – "Вижте колко оригинален сблъсък на хората с извънземни измислих!" Не е оригинален. Досаден е. Но както и да е, този разказ е разтеглен посредством досадни отклонения, убийствено количество повторения и плямпащо празнословие до убийствените 109 страници, в резултат на което Шампионите ЕДВАМ СЕ ТРАЕ, КЪЛНА СЕ! При приемливия шрифт на книгата подобно количество текст би трябвало да се прочете за една вечер, а на мен ми отне седмица.
     Второто безкрайно изнервящо свойство на "романа" е факторът "фантастичност". Такъв отсъства. Да, на теория фантастичен елемент има. На практика, ако изключим буквално последните две страници, авторът не просто прави всичко възможно за извънземния му герой и неговите обстоятелства да не научим нищо, но и малкото, което все пак трябва да ни каже, да е до такава степен изградено от чисто човешки елементи, че нищо да не те кара да усещаш дори бегла фантастичност.
     Което ме води към оплакване номер три, което ме изнервяше и най-силно – българският мутренски тарикатлък. Шампионите лъхат на гнила раннодеветдесетарска българска реалия, на мутри и престъпност, интересчийство и печалбарство. Всички герои носят тези черти – американският негър, който слуша само "човеконенавистен" рап, незавършилия "дори един клас" японец, италианецът-любовчия, британецът-търгаш и извънземният-анти-търгаш. Те са напълно унифицирано НЕИСТОВО ПРОСТИ, ТЪПИ И НЕОБРАЗОВАНИ, еднакво по балкански тарикатеещи, печалбари, интересчии и мизерници. Структурите, които ги преследват, са също толкова унифицирано страдащи от тежък балкански манталитет, а където не страдат от тежък балкански манталитет, страдат от тежка клиширана стереотипност.
     С оплакванията мога да продължавам още, но за да не се повтарям в плюсовете и минусите, ще скоча направо на тях.

Плюсове:
+ На моменти Малинов демонстрира доста жив усет към езика.
+ Книгата се чете бързо.
+ За запълване на обем има добавени два разказа след края на романа, при това на доста по-високо ниво от самия него. Вижда се, че силата на автора е в кратката форма.
+ Кратка е...

Минуси:
– Стресираща повтаряемост. Малинов си е хванал няколко полу-остроумни словосъчетания и ги повтаря до изнемогване. На челно място е манията му да нарича манталитета и мисленето "операционна система" и да си играе с тази асоциация минимум по два пъти на страница. Понякога и по-често.
– Липсата на какъвто и да било сюжет, който да оправдае тоя обем. Същата история, леко опростена, може да се разкаже в ПЕТ страници. Вместо това разтеглянето е разтеглено, повторенията – повторени, а празнословията – празнословни.
– Вбесяващото постсоц-българизиране на вся и всьо в романа. Съжалявам, наистина ми се повръща вече от автори, които не са излезли от деветдесетте години на миналия век.
– Пълното обезличаване, маргинализиране и оделничаване на и без това беглия фантастичен елемент. При все, че на него почива нефелната основна идея на Шампионите, той пулсира от излишност.
– Основната идея е нефелна.
– Героите са лишени от индивидуалност, интелигентност и каквито и да било реални разлики помежду си.
– За пореден път всичко лежи на някаква "остроумна" "идея", сякаш българските фантастични автори умират от ужас пред мисълта да разкажат качествена ЧОВЕШКА история, пък била тя и небликаща от неистова дебелашко-хумористична оригиналност.

     Каквото и да е искал да каже Георги Малинов с Шампионите, определено не успя да го каже на мен или аз не успях да го разбера. Това, което успях, е за пореден път неимоверно много да се издразня на факта, че и в най-непретенциозните си проявления бг-фантастиката е неизразимо претенциозна, че издаването на въпросната е напълно лишено от всякакъв отсяващ елемент, и че същите тия хора, дето бучат срещу гнилия запад и липсата на нови, дълбоки или оригинални идеи в него, творят с пълна сила мутренски бг-реализъм с дълбочината на салфетка и фантастичността на позахабена възглавница.
     Да, гаден съм. Но съм гаден, защото съм разочарован. Писна ми, мамка му!

Оценка на романа: 3/10
Оценка на разказите: 7.5/10
Обща оценка: 4.5/10 Роланд

     Колкото повече отлежава Запали свещ на дявола в главата ми, толкова по-трудно ми е да говоря за нея, но пък ми хрумват по-смислени неща. Ето първото – фрагментарността, играта, литературната изобретателност на тази книга ме объркаха.
     После пък се питам, не е ли това търсено в книга, пълна с коси препратки и неочаквани и неочаквано дълги словесни импровизации? По-скоро да.
     Вербалната изобретателност на Янчо Чолаков и, следователно, уникалната му позиция в българската фантастика според мен трябва да получат подобаващо внимание, а Запали свещ на дявола е най-голямата витрина на неговия тип талант. Няма друг български фантаст, който да отдава такова внимание на творбите си като кули от думи, а не само и просто от идеи. Това внимание си личи още в началото на книгата, където главният герой, крайно негероичният "воин-поет" Ян Бездомни, споделя, че всичко, което ще прочетем от първата до последната страница, е историята, която "някои разказват". "Неистинността" на тази история постепенно се превръща в неин стремеж, а не обратното, а логиката й постепенно се прояснява и от логика на историческо повествование се превръща в логика на съня. За какво всъщност става дума?
     В една опустошена територия, някога позната като България, Ян пътува заедно с брат си, Онзи, който не става за нищо, към Сливен, където да се погрижат за втория. А той не става за нищо в поне два смисъла – безполезен е и нищо не може да го събуди и да го накара да стане от носилката, в която Ян го мъкне цяла книга. Пътуването ги среща с много герои, от странни по-странни и гротескни, като Ешерихия Коли, чиито ръце представляват сърп и чук, а името му е име на бактерия, причиняваща диария – Чолаков, разбира се, не е пропуснал да причини диария на героя си; Дете Големеше, бебе с неимоверен умствен капацитет и едрокалибрен револвер; Петров Рентгеновото Око (циклопоподобен индивид с рентгеново-микроскопско зрение) и жена му, класическа деветдесетарска мурва; бандата на кукерите и т.н., и т.н.
     Някъде по средата (без да издавам подробности) пътешествието към изцеление се превръща в пътешествие към отмъщение. Сюжетните детайли на Запали свещ на дявола са амалгама от класически юнашки подвизи и български фолкорни елементи, изкарани от контекста им и набутани в едно изкривено времепространство, което нито е една възможна България от близкото бъдеще – липсва й каквато и да било правдоподобност, нито е една невъзможна, сатирична такава – липсва й каквато и да било логическа подреденост. Вместо това, територията, наричана някога България, е като подсъзнателно омешано бойно поле на всякакви елементи, препращащи към общото смислово обобщение "България". Нищо не е пощадено – история, манталитет, обичаи, природа. Всичко е превърнато в гориво за нескончаемата игра на многосмислия, асоциации и буквализирани метафори, която според чичко Фройд в едно от по-проникновените му наблюдения за човешкото съзнание, е в основата на сънуващия ум.
     И да, звучи объркано. И е объркващо. Но привикне ли човек, малко в тази книга не е истински триумф на значещия нещо хаос – с ударение на първата дума.

Плюсове:
+ Основно и преди всичко, блестящото боравене с езика. Чолаков прави с българския това, което автори като Зелазни правят с английския – вкарва поезия и пращяща енергия в разговорните, неформални ритми на родния си език и не се свени да го показва.
+ Потенциалът за смисъл на този роман е огромен. За мен рамката на сънната логика е нещо, в което мога да интерпретирам Запали свещ на дявола без да ми експлодира главата – съзнавам също така, че това е леко измъкване от моя страна, понеже е възможно липсата ми на начетеност в много отношения да ме спира да възприема и друга страна на романа. Но открих, че е трудно човек да е по-ерудиран от Чолаков, така че се успокоявам с това, че няма да съм единствен.

Минуси:
– Шегите и остроумието на Чолаков понякога не попадат в целта, но предвид картечарския му подход към нещата в това отношение, този ефект не е неразбираем.