Интервю с Хал Дънкан

Хал Дънкан е сред най-ярките изгряващи имена в западната фантастика. Дуалогията му Книгата на Всички часове е считана за едно от най-сериозните, нестандартни и иновативни произведения в жанра. Всъщност... в кой точно жанр? Г-н Дънкан бе така добър да отговори на въпросите на ShadowDance и по-надолу можете да прочетете както за жанровете, така и за триизмерното време, писателските работилници, хомофобията, политическата коректност и какво ли още не. А да, и за Визията.

Роланд

ShadowDance: The Book of All Hours определено не е поредица за всеки вкус и изисква отдаване от страна на читателя, което в днешно време не всеки е готов или дори способен да даде. Към каква група бяха насочени двете книги и смятате ли, че те са достигнали целта си?

Хал Дънкан: Това е труден въпрос. Донякъде считам самия себе си за целта, или онзи тесен кръг читатели, които споделят вкусовете ми – онези, които биха схванали всички онези странни и непознати работи, които намирам за готини. Да, това може би означава, че отблъсквам други, които не "схващат" тези неща, но какво от това? Защо да го разводнявам, да изваждам всичко, което считам за интересно, само защото някой може да не го хареса или разбере? Накрая ще се получи нещо лишено от тръпка, лишено от амбиции и в крайна сметка скучно. Какъв е смисълът, мамка му? Така че в някои отношения предполагам, че целевата ми група са просто всички с шашави вкусове като моите, което, подозирам, означава онези, търсещи нещо, как да го кажа... богато и с месце.

НО... има и друга част от мен, която иска да постигне повече от това да проповядва на вярващите. Това е нещо, за което Скот Бакър говори постоянно и аз съм напълно съгласен. Не искам да ограничавам целевата си аудитория до хора, споделящи моя вкус, защото веднага се сещам за, да речем, отхвърления тийнейджър, който расте в някое градче насред пустошта и трябва постоянно да се справя с лайняния си живот. Типът хлапе, което чете фантастика/фентъзи, за да избяга от този свят, понеже ако не го направи, ще си тегли ножа. Този тип хора нямат нужда от някой тежък литературен том, вдъхновен от Джойс и Борхес, а аз искам да достигна до тях и да ги отвея по начина, по който Филип Дик или Дилейни са го правели с мен. Най-хубавото на жанровата литература е, че тя може да направи точно това. И ако пишеш за неща като, да речем, хомофобия, е доста по-важно да достигнеш до онзи отхвърлен тийнейджър, отколкото до някой двадесет и нещо годишен колежанин, който си живее в някоя уютна бохемийка с компания бохемджии около себе си.

Но това ни поставя в кофти ситуация, нали? Как да направиш произведението си достатъчно популистко, така че онова хлапе да го вземе само защото изглежда готино, без да правиш компромис с богатството, с месото; без да го направиш просто поредния блокбъстър? Онова, което мисля, че можеш да направиш, е да пишеш книгите си така, че да работят на много нива – да дадеш на читателите си нещо, на което могат да се насладят, дори и ако не го "схващат" напълно. Идеята е, че ако накараш читателя да ти се довери и просто да се наслаждава, може би той ще се забавлява достатъчно, за да се върне отново и да разбере повече с препрочитане.

И най-хубавото е, че май този план сработи. Получих много позитивни отзиви от хора, от които е нормално да очакваш да са съпричастни – други писатели или читатели на "висока литература"; хора, които знаеш, че ще вложат усилия в разбирането на книга с такава луда амбиция. Но получих и фенски писма от деца, за които романите ми просто са били адски готини. Четиринадесетгодишно момче от Щатите, друго, което каза, че благодарение на тях се е справило с няколко гадни месеца в пансион в Уелс. Онзи ден пък намерих фен арт в интернет! И от такива работи просто онемявам – че ги има тези по-млади читатели, които са взели книгата, търсейки поредния комерсиален блокбъстър, и после са се влюбили в нея. Защото дори да не я схващат напълно – някои от тях си го признават – са я препрочитали отново и отново, откривайки по нещо различно всеки път. А това направо ме разбива.

SD: Детайлното описание на изключително разнообразни исторически/митологични моменти, събития и места е впечатляващо. Как избрахте кои исторически/митологични събития и фигури да използвате в повествованието си и защо? Представляваше ли ви трудност съчетаването на толкова много алтернативни реалности и герои, които заедно да изграждат единна история?

ХД: В началото май изобщо не съм избирал. Искам да кажа, че разполагах с някаква идея за огромна, побъркана, чудовищна история за Книгата на Всички Часове – древен том, съдържащ цялата история и мит, всичко, написано някога, всичко, което някога ще бъде написано. Знаех, че този роман ще има четири части, основани на сезоните и часовете от деня, със структура на митичен цикъл. Но при тази основна идея въпросът не беше толкова какво да сложа, колкото какво да не сложа. И аз просто не знаех. В крайна сметка се отказах от идеята; започвах да се побърквам в опитите си да превърна цялата история и мит в Един Голям Сюжет.

По същото време обаче имах и друга идея – за безродствениците, Напева, гравюрите, Съглашението – всичко това беше начинът да свържа история и мит в едно, но смятах да го използвам само за фон. В този синтезиран набор от митове можех да вкарам колкото поискам индивидуални, но преплитащи се истории, пишейки всяка тогава, когато ми дойде съответната идея; щях да изградя Голямата картина за Войната в Рая посредством тези малки картинки – срещата на Фрийдъм с Метатрон в Слаб сити например.

Бях успял да напиша мащабното количество от две истории в този свят, преди Джак са се появи и просто, ами... да издуха всички тези планове в небитието.

Работата е там, че Джак практически е моята версия на Вечния шампион на Муркок и аз се влюбих в този герой. Така че се оказа, че го използвам във всички тези различни истории – експедицията до Кавказ в Пергаментът, историите от Берлин и Содом в Мастилото, частите с Джак Светкавицата и в двете. Имах множество идеи за истории с Джак и другите герои, които идваха с него – Пък, Рейнард, Джоуи – включително и онази за Бакхус, изигран като Арлекинова пиеса. Нищо от това не бе свързано с митовете около безродствениците или Книгата на Всички часове, но открих, че идеи като Напева или Книгата постоянно се появяват тук и там във всички отделни истории.

Всички те първоначално бяха предвидени като самостоятелни, но тъй като оформяха толкова много връзки помежду си под повърхността, открих, че просто отказват да работят сами, чернова след чернова. Много от нещата бяха преработвани години наред, докато накрая не осъзнах, че историите работят само когато се четат заедно, че има друга, по-голяма история, която се опитвам да разкажа. Дори и тогава обаче реших да използвам четиричастната структура, за да ги свържа в едно и да извадя тази по-голяма история. Все още си мислех повече за колекция от индивидуални произведения, отколкото за диптиха на Пергаментът и Мастилото. Тази по-голяма история си оставаше най-вече на абстрактно ниво.

Чак след като написах частите с Фрийдъм и Томас, които изпълват по-голямата част от първия том, осъзнах с какво си имам работа – тази история за смъртта на Томас и изкуплението на Джак – и че трябва да разбия всичко останало, да го разкъсам на парчета и да го сглобя обратно. Но веднага щом направих това, парчетата щракнаха едно в друго. Всъщност дотогава познавах героите и историите им толкова добре, че да напасна всичко заедно и да изпълня празнините – като цялата част с Финан във втори том – беше като да поставя правилния цвят плочки на правилните места, за да сглобя мозайка, на която вече имам плана в главата си.

Това може би звучи малко побъркано, да третираш книга така, сякаш тя има собствен разум, но с Книгата на Всички часове наистина имам чувството, че историята се написа сама през десетилетието, в което работех над нея. Онова оригинално семенце на идеята просто разпростря корени в работата ми, порасна и доби собствена форма, докато аз бяха в пълно неведение какво се случва, мислейки си, че пиша една или друга история, докато през цялото време всъщност съм сглобявал частите на едно огромно чудовище.

SD: Как възниква идеята за "пренаписването" на старогръцки произведения и обмисляли ли сте някога възможността играта с думи в новополучените им "преводи" да осакати значително преводите на книгите ви на други езици. Смятате ли, че неизбежните загуби на значения при превода на един толкова многопластов текст са от съществено значение за предаването на идеите, които сте вложил в него?

ХД: Всичко започна с шумерските текстове за Спускането на Инана и Съня на Думузи. Исках да преразкажа тези древни истории с Фрийдъм като Инана и Томас вместо Думузи, но митовете бяха много слабо познати и си помислих, добре, ами ако сложа и истинския текст, за да дам на читателя да прочете самия мит, който преразказвам, така че да неси блъзка главата с това кой, мамка му, е Думузи? Не знаете историята за Думузи? Ами ето ви я, дума по дума. Исках да бъде колкото се може по-близка до източника, но разбира се не можех просто да открадна нечий чужд превод, така че си разработих оригинална адаптация. Накрая открих, че предпочитам четивността пред точността, и се гаврих с текста по начин, от който някой академик сигурно би се отвратил. Не мисля обаче, че съм поругал оригинала твърде много. Или поне се надявам.

Така че, когато се стигна до гръцките текстове, фактът, че те са драми, добави още едно измерение. Имаш само диалог, така че можеш да го осъвременяваш, да го преразказваш, да добавиш нови пластове значение. Достатъчно е просто да го сложиш в различен контекст. Това не е кой знае колко нова идея. Баз Лурман го направи с Ромео и Жулиета, но хората са го правили години на ред на сцена, с Шекспировите пиеси или с опери. Всъщност преди доста време хванах една адаптация на Прикованият Прометей по BBC, която бе обвързана с Октомврийската революция. Прометей беше в шинел на руската армия, окован в цимент като някакъв дисидент, изгубил благоразположението на Зевс в ролята на Сталин. Бяха използвали древната пиеса по начин, който я правеше валидна и в контекста на двадесети век. Това оказа голямо влияние върху собствената ми употреба на Прикованият Прометей в Първата световна война, Ред Клайд и т.н. Смятам, че и Бакхус по същия начин има много по-широко значение, отколкото мнозина предполагат. И колкото повече се вгледа човек в сексуалния подтекст, толкова по-извратена и сочна изглежда историята. Арлекиновата пиеса ми позволи да използвам това, да извадя на показ цял нов пласт намеци и подтекст.

И при двете пиеси се оказа, че съм по-свободен с оригиналния текст и си играя с него, за да го направя по-подходящ за "декора". На моменти наистина доста сериозно се гаврих с него. В оригинала Прометей е извлачен от Силата и Насилието, за да бъде прикован от Хефест, например, така че имаме очевидните "преводи" Пауърс, Слотър и Смит¹, които работят чудесно като имена в английския език. Нямаме обаче толкова подходящи названия за Йо или Океан. Накрая открих, че като си малко по-креативен, понякога намираш нови начини на възприемане на текста, за които иначе не би се сетил.

Неизбежно е голяма част от това да се изгуби при преводите на други езици. В някои отношения различните издания в крайна сметка ще се окажат различни книги. Но добрият преводач може би ще е способен да открие вариант, който да работи добре на собствения си език, ако оригиналът не може да се пренесе буквално. И в крайна сметка промяната си е неизбежна, защото аз си играя много с алитерация и ритъм, а подобни неща винаги изчезват при превод. За съжаление нямам представа колко точно се губи, тъй като не мога да прочета превода, но съм работил с преводачи, за които съм си казвал "ако някой може да се справи, това са те". Всъщност винаги ми е била интересна идеята, че добрият преводач понякога е способен дори да добави нещо. И като се има предвид, че книгата разказва за книга, съдържаща много книги, при това в множеството им различни версии, донякъде ми допада идеята, че самата книга съществува в различни въплъщения. Наистина ми допада.

SD: Изглежда десетилетията долнопробно и инфантилно фентъзи най-сетне са приключили. Появяват се все повече и повече сложни истории с дълбоки персонажи като тези на Стивън Ериксън, Скот Бакър и вас самия, които постигат комерсиален успех и печелят стабилни позиции в жанра. Това развитие естествена еволюция ли е, или изненада? Какво мислите за, ако може да го наречем така, новата вълна от "хард-фентъзи" романи?

ХД: Ако трябва да съм честен, мисля, че символичната формулировка все още е голяма част от пазара и ще продължи да бъде. Винаги ще има читатели, които искат "още от същото" и с удоволствие биха погълнали и най-клиширания боклук с безкритична отдаденост. Това пък, разбира се, създава очаквания към издателите, които трябва да им набавят тази детинска плява. Трябва да се има предвид, че фентъзито като жанр се раздели от научната фантастика през седемдесетте, само за да експлоатира пазара от читатели, които са прочели Толкин и искат "още от същото". Съответно не е изненадващо, че десетилетия наред ни залива отровно еднаква каша.

Подозирам, че един от резултатите от това доминиране на пазара е, че авторите предпочитаха да издават книгите си под етикета на научната фантастика. Само погледнете Новата вълна или епохата на Interzone² през осемдесетте, и ще откриете това определение да стои върху книги, които нямат на практика нищо общо с науката, но със същата лекота могат да бъдат определени като фентъзи, ужас или слипстрийм³. Къде е науката в Dhalgren на Дилейни? Какво общо има Хронобандити на Зелазни с каквито и да било научни хипотези? Или Cornelius Quartet на Муркок? Книгата на черепите на Силвърбърг? Израснах с четене на този тип странна литература, развивайки за себе си принципа, че "SF"⁴ всъщност означава "So Fuck"⁵. Така че малко по малко започнах да мисля за себе си като за все още неоформен фантаст. Никога не съм харесвал Толкин, така че не ме интересуваше жанр, който на практика се дефинира от неговите имитатори.

Но не мисля, че е толкова изненадващо, че сега виждаме по-амбициозни фентъзи-книги, които излизат под светлината на прожекторите. Обединената сфера на "странната литература" – научна фантастика, фентъзи и ужас – винаги е била силно иновативна и експериментална. Жанровете са били невероятно разнообразни още от зачеването си из долнопробните списания. Винаги я е имало онази друга група читатели, които всъщност търсят "нещо различно". И именно това общество от фенове включва издателите на най-големите издателски къщи в Ню Йорк. Те естествено знаят, че ако плеснат един дракон на корицата, ще си вдигнат продажбите с дебилно голям процент, но също така знаят, че има пазар и за амбициозни книги, стига само да направиш връзка с него. И всъщност много повече биха предпочели да издават нещо хубаво, стига да могат. Така че винаги сме имали качествено фентъзи. Просто в продължение на много години ни го предлагаха с етикета "научна фантастика".

През последните две десетилетия обаче етикетите се промениха по интересен начин. На първо място, хората започнаха да говорят за този тип странни книги като за "слипстрийм", вместо научна фантастика. После в Британия Interzone отмести вниманието си от този вид литература, а The Third Alternative⁶ пое основния пазар за нея. В Щатите имаше списания като Lady Churchill's Rosebud Wristlet⁷ и независима преса, издаваща серии антологии като Leviathan и Polyphony⁸. И всички тези пазари бяха много повече свързани с "фентъзито", отколкото с "научната фантастика". Така че мисля, че в момента се намираме в период, в който етикетът за подобна странна литература е "фентъзи", а не "научна фантастика". Ако издадете Хронобандити днес, то тя ще бъде продавана като фентъзи. Книгата на черепите със сигурност също би била. Подозирам, че и Dhalgren. Пергаментът и Мастилото се считат масово за фентъзи, въпреки че цялата далавера с триизмерното време е научнофантастична концепция. По дяволите, дори "магическият език", Напева, в действителност (макар и подмолно) е описан като свързан с термодинамиката. Това не е твърда научна фантастика, но пък и телепортацията на Бестър в Тигър! Тигър! не е. Мисля, че много от това, което виждаме днес, е резултат от факта, че фентъзито е отнело на научната фантастика етикета за книги, които не влизат в никоя конкретна жанрова рамка.

Смята обаче, че и класическото епично фентъзи е започнало да съзрява, с автори като Ериксън и Бакър, или Улф и Мартин, като сме почнали. Аз обаче не съм най-подходящият човек, който да говори за него от този ъгъл, тъй като не чета особено много от жанра. Предпочитам типа фентъзи на Джеф Форд, Джеф Вандермеер, Кели Линк и други подобни автори. Или, ако искам хубаво старомодно екшън-приключение – нещо с дирижабли. Взривяващи се, за предпочитане.

SD: Все повече и повече мейнстрийм автори използват техники и образи от фантастичните жанрове. Всеки знае за навлизанията в научната фантастика на автори като Пинчън, МакКарти и Мураками, както и за все по-нарастващата сложност и "смесване на жанрове" в творибите в самата фантастична сфера. Смятате ли, че тези съчетания са признак за това, в което ще се превърне литературата в бъдеще?

Надявам се. Вече споменах пазара от читатели на "нещо различно" и че този тип странна литература, която наричахме научна фантастика, сега се нарича фентъзи. Мисля, че част от причината жанровете винаги да са били толкова богати в това отношение, е в това, че списанията станаха убежище за автори с по-особени концепции и амбиции в период, когато, поне в Британия и Щатите, имаше сериозен отпор срещу модернизма, а това правеше писането на всичко, различно от съвременен реализъм, много трудно. Постмодернизмът беше едва приемлив, защото беше безопасен, заключен в кула от слонова кост, изградена от дяволитост и ирония, и се демонстрираше просто като игриво интелектуално упражнение. Но ако човек искаше да бъде сериозен, откриваше, че е много по-добре дошъл в жанровото гето. Там можеше да бъдеш толкова странен, колкото си поискаш. По дяволите, всъщност това дори се окуражаваше, особено след Новата вълна.

Струва ми се, че сега сме свидетели на смъртта на този отпор. Писателите и читателите се отърсват от оковите на съвременния реализъм. Може би причината е в това, че всички романи за посредственяци от средната класа, които имат проблеми на средната възраст демонстрираха колко кухи са претенциите на съвременния реализъм за смисленост. А може би просто ограниченият спектър на този тип романи означава, че има и ограничен брой травми и апотеози, които можеш да използваш, преди историята да стане толкова позната, че е банална. А може би хората започнаха да осъзнават, че всъщност можеш да имаш и персонажи, и сюжет. Не зная. Магическият реализъм през осемдесетте и деветдесетте може и да е помогнал да се докаже колко по-добра би могла да бъде странната литература от лишената от странност. В крайна сметка Среднощни деца спечели наградата Booker of Bookers¹⁰. А може би просто на преден план излиза поколение от автори, за които "жанровете от списанията" са част от културата, с която за израснали. Писатели, които са се изхранвали с комикси за супергерои, видео-игри, филми като Беглец по острието и сериали като Бъфи. Каквато и да е причината, изглежда наистина има промяна по вълните.

Нямам представа как ще се отрази това на фантастичните жанрове. Аз съм силен застъпник на кръстосаното опрашване и мисля, че жанровите етикети са просто кухи разграничения за едно голямо клокочещо гърне, пълно със странна литература, голяма част от която е всичко друго, но не и "жанрова", така че изобщо не се вълнувам от териториалните кавги за граничните нахлувания на онези нахални мейнстрийм автори. Нито ме вълнува особено какво се съдържа в този или онзи жанр. Подобни глупости само ме карат да се тревожа, че добри писатели дотолкова ще се отвратят от тези караници, че ще се махнат от фантастичните жанрове и ще се върнат обратно в мейнстрийма. А ако той се отваря за фантастиката, защо да си губим времето с жанрови динозаври, които държат цялата научна фантастика или цялото фентъзи да си трамбова във все същия изморен коловоз?

И все пак енергичността на сцената, създадена от независимата преса, ме изпълва с надежда. Мисля, че ако нашата жанрова сфера е толкова готова да се променя заедно с новите тенденции, колкото тази сцена подсказва, може и да излезем от целия хаос с подновени сили и много повече уважение, отколкото сме имали някога. В крайна сметка Кели Линк влезе в списъка "Топ 5 Книги на Годината" на списание Time едва миналата година. Това не може да не е добър знак.

SD: Кой от героите в романите ви беше най-труден за описване? Защо? Включвал ли сте се в собствените си книги като персонаж?

ХД: Не бих казал, че някой от персонажите ми е бил по-труден за описване в сравнение с друг. Гласът обикновено е най-лесното нещо за постигане и стига да разбера накъде съм тръгнал с историята на ниво структура, нямам проблем с него. Открил съм, че вляза ли веднъж в гласа, постигам и нужната гледна точка, която ме вкарва в света и ми позволява да си представя действието и декорите. При всичките ми герои е имало моменти, когато не съм можел да намеря гласа, разбира се, но причината за това обикновено е, че не съм имал правилната мисловна нагласа в този момент, или защото е имало нещо нередно в текста, на ниво структура или стил, за което подсъзнанието ми е вдигало аларма. Така че на моменти историята на Финан в Пергаментът беше трудна за писане, но това беше защото й трябваше основен ремонт, за да добие правилната форма.

Подозирам, че причината за това се корени във факта, че множеството персонажи в двете книги съм аз, или поне част от мен, в една или друга форма. В Пергаментът и Мастилото има нещо като Юнгиански модел. Джак е Ид, Томас е Аз, Рейнард е Персона, Фрийдъм е Анима, Джоуи е Сянка, Финан е Его, а Дон – Мана или Сенекс. Това са архетипи или поне моята лична представа за архетипите, които всички имаме в главите си. И като такива, е въпрос на това само да си представиш архетипа и да го изведеш на страницата.

SD: В The Book of All Hours вие не си поставяте табута на тема хомосексуализъм. Нещо повече, описвате някои подобни сцени с конкретика и емоция, каквито читателите на сериозно фентъзи не са свикнали да откриват в книгите си. Опитвахте ли се да кажете нещо с подобно разчупване на табутата и поставяйки връзката между двама мъже като централна сюжетна линия?

ХД: Не зная. "Послание" го кара да звучи морализаторско и поучително, сякаш съм тръгнал да просвещавам необразованите по важния въпрос за хомосексуалността и как хомофобията е нещо лошо, деца, защото гейовете също са хора и също толкова заслужават уважение, и как религията не е много добра, ако я използвате, за да ги преследвате, a нравите като цяло, всъщност, също могат да са много лоши, защото биха могли да накарат хората да се срамуват или да са нещастни, или дори да лъжат сами себе си за това какво са, тъй като не могат да го приемат. Човек може да прочете всичко това в Пергаментът и Мастилото, ако пожелае, но собственото ми отношение е по-скоро такова – е, те са обратни. Оправяйте се.

Искам да кажа, че из книгите има конкретни коментари относно обратните. Използването на историята на Матю Шепърд не е точно завоалирано. То е яростно и се конфронтира: ето ти го безопасният и уютен фентъзи свят с елфите и цялата плява. А сега ето го и бруталното разпъване на кръст на някой, чието единствено престъпление е хомосексуален секс. Това е реалността. А в Мастилото има един момент, където исках да наблегна на нещо конкретно в една секс сцена, където Джак поема пасивната роля. Исках да променя стереотипа, според който той би трябвало да е активният, а Томас – пасивният. Но това са части от по-голямата тема за идентичността. В по-широк план читателите са обратни защото няма смислена причина да не са. Понеже са ни залипсвали хетеро герои, нали?

Всъщност, ако в книгите ми изобщо има някакво послание, то е в тази позиция, но не е насочено толкова към читателите като цяло, колкото към онова хлапе в града насред нищото, в лайняния свят, което се оказва гей. Знам, че когато аз бях това хлапе, щях с огромна радост да прочета книга с неподправен хомосексуален екшън герой, който взривява разни глупости, спасява вселената и се натиска с някой готин млад пич. За мен би си струвало, ако едно подобно хлапе получи персонаж, на когото може да бъде съпричастен – обратен, който не е превзето клише.

SD: Тенденцията към политическа коректност винаги е била неизбежна в обществото. Днес тя е особено силна. Как смятате, че се отнася това към литературата, особено при толкова експериментални произведения като вашето? Какви мислите, че ще е ефектът й към изкуството по принцип в бъдеще?

ХД: Не си падам по този израз, защото това е измишльотина на крайно десните, измислен основно с цел да набеди като долнопробна догма нещо, което всъщност се свежда до "не бъди гадняр". Това да не си расист, означава да не бъдеш гадняр. Да не си сексист, означава да не бъдеш гадняр. Същото се отнася и до сексуалността, физическите недъзи и така нататък. Да, съгласен съм, че се стига до идиотщини, в които хората се преобръщат наопаки, само и само да не обидят някого, и стават смешни. И понякога тези идиотщини са моторен рефлекс, който се използва с тотално убеждение и пълна липса на логика. На това аз му викам нрави. Нравите са точно обратното на етичната преценка – те са фундаменталната основа на най-дясната идеология (ако не и цялата дясна идеология) и за съжаление, да, левите либерали също страдат от тях.

Аз обаче нямам време за нрави, от която и посока да идват. В странния случай, когато някой морален императив всъщност има смисъл, защото е ослепително очевиден – като например преобладава мнението, че не е морално да убиеш някого – той обикновено е напълно опроверган от някой друг – преобладава мнението, че е морално да убиеш някого, ако той е вражески войник. През повечето време нравите са толкова сбъркани, че онези, които живеят живота си според тях, могат просто да си избират този, който оправдава собствените им невротични/психопатски импулси. Убийството е лошо? Да, но той е негър, който е преспал с бяло момиче, а това е грешно!

За съжаление ми се струва, че тези идиотщини са част от начина, по който функционират хората. Конкретиката на нравите идва и си отива, но винаги има тълпа кретени и страхливци, неспособни или нежелаещи да взимат сами етични решения. И те разчитат на получена наготово мъдрост от права и условности относно това кое е правилно и кое – грешно. За щастие, поне в моя опит, в литературата те са по-малко. Подозирам, че причината е в това, че толкова голяма част от нея се занимава със сложността на етиката. И колкото по-експериментална е, струва ми се, толкова по-малко вероятно е читателите й да са толкова прости, че да я съдят на базата на грубите си морални императиви, политически коректни или не. Обикновено само когато нещо е достатъчно значимо, за да се появи на радара на политическите и религиозни организации, тези идиоти изпълзяват от горите, за да заклеймят моралния нарушител.

Но не виждам как това ще се промени в бъдещето, по един или друг начин.

SD: Ако е така обаче, какво ще кажете за Black Man (Вариант 13) на Ричард Морган, кяото бе преименувана от Del Rey в Щатите и така и не бе номинирана за Хюго или Небюла, въпреки че всички я определяха за една от най-добрите фантастики на годината? Или за слуха, че някои хора са искали да се промени заглавието на втория филм от Властелинът на пръстените, защото Двете кули не било "подходящо" след 9/11?

ХД: Виждам за какво говорите, но мисля, че трябва да сме наясно какво наричаме "политическа коректност". Това е пейоративен израз с определена цел, използван от десните, за да се подиграват на опитите да се избягва език, който може да се смята за дискриминационен или обиден. Това е израз, който съществува, за да се обезсмисли реакцията на предразсъдъците. Например говорейки за "афро-американци", а не за "негра", целта ни е да избягваме второто, защото то се свързва с робство, сегрегация и векове на расизъм. Ноза десните това е просто "политическа коректност". Казваме "хомосексуалисти" или "гейове", вместо "обратни" или "содомити", за да не сме директно осъдителни, но за десните това са просто "политически коректни глупости". Но винаги, когато те започнат да се подиграват на политически коректните, можем да сме сигурни, че ще използват някой абсурдно екстремен пример, като "вертикално обременен", вместо "нисък". Защото тази стратегия е предвидена да тривиализира либералните притеснения относно дискриминацията. По дяволите, веднъж дори чух един американски сенатор по радиото, който защитаваше думата "негро" като "абсолютно приемлива", напълно неспособен да види кое й е обидното. През цялото време я произнасяше с южняшкото си заваляне като "нигръ", което е толкова близо до "нигър"¹¹, че беше почти неразличимо. Пълен идиот.

Разбира се това не е двупосочно. Ако нещо е обидно за десните, те никога не мислят за собствените си възражения към политическата коректност. Вместо това те ще го нарекат "светотатство", "сквернословие" или просто "лош вкус". А всъщност, като писател, който е по-вероятно да се сблъска именно с тази реакция, който е по-вероятно да обиди и чийто редактори ще се безпокоят повече за реакциите на консервативния читател, ако аз трябваше да се справям с издателско натоварване да си меря приказките, да не обидя някое морално мнозинство, нямаше да мисля за този товар като за политическа коректност. Щях да го възприемам като превзета страхливост.

Искам да кажа, че този тип безгръбначна свръх-предпазливост не е нещо ново и обикновено изобщо не е политическа. Например по отношение на слуха за Двете кули, не мисля, че е имало проблем с политическата коректност, защото той няма нищо общо с либерални тревоги за чувствителността на някое маргинализирано малцинство. Това са просто продуценти-идиоти, които се безпокоят за парите, които може да изгубят, ако някоя група дебили получат епилептичен пристъп от "лошия вкус" на заглавието. Какъв е бил проблемът? Че пострадалите от 9/11 ще са възмутени от съвпадението на две думи в комбинация? Че либералите ще го мислят за нечувствително? Или че консерваторите няма да го харесат? Нем исля, че проблемът дори е бил рационален. Било е просто истерия, която, съвсем логично, е била приета за такава. Момент на паника. И това при условие, че слухът изобщо е оправдан.

Ако трябва да съм честен, не съм чел Вариант 13, но от това, което чувам за нея и което знам за работата на Морган по принцип, мисля, че той има проблем с реакционисткото дясно крило, а не някакви "шантави леви". Така че се чудя доколко това, за което говорите, е политическа коректност, доколко е консерватизъм и каква част е просто липса на кураж. Ако Del Rey са мислели, че могат да обидят афро-американците, то тогава да, това звучи точно като свръхчувствителността, която подхранва оплакванията на дясното крило срещу политическата коректност. И дори Морган да казва, че промяната не му пречи, винаги ще има хора, които да подозират, че просто не иска да дразни издателя си, като се оплаква. Аз обаче бих приел думата му за чиста монета. Подозирам, че за него това просто не е кой знае какъв проблем, стига самият текст да не е пипан.

Вече, ако липсата на номинация за Хюго или Небюла за Вариант 13 наистина е причинена от конфронтационния подход към американските социални несправедливости, това е вече друга работа. Ако случаят е такъв – и това е едно голямо "ако" – проблемът тук със сигурност би бил повече в консерватизма на читателите, които не се чувстват добре с директен ляв подход срещу сексуална и расова политика. Това не би било твърде изненадващо в страна, където за мнозина думата "либерал" е синоним на "комунист-инфилтратор". И не би било никак изненадващо, ако издателят се колебае дали да рекламира подобна книга на група – хората, четящи за близкото бъдеще, милитаристични технотрилъри и т.н. – която може би е по-консервативна от тази на, да речем, нелинеарни кубистични фентъзита с главни герои гейове. Но политическата коректност не е проблем тук. Всъщност е точно обратното – нежелание да се направи нещо, което реакционерите да сметнат за нередно.

А това е стара история що се отнася до литературата. Десните винаги са били много по-обсесивни и потискащи, що се отнася до "обидни" автори, отколкото някога би могъл да бъде един ляв.

Всъщност, нека се върнем на Двете кули. Ако политическата коректност наистина беше проблем тук, бих очаквал някой да попита Питър Джаксън за всички тези съмнителни Орки с черната им кожа, широките носове и "племенна" украса. Някой да го отведе малко встрани и да каже "ъм, Питър, не мислиш ли, че тези приличат малко на некоректните картинки на африкански "диваци" от 19-ти век?" Или например да погледнем новия Кинг Конг, където жителите на Острова на черепите са дори по-зле! Мамка му, те са класическият расистки стереотип за "дегенериралата раса негра", изваден направо от тридесетарския пълп. Канибалите от втория Карибски пирати не са по-добри, те са просто комедиен елемент, вместо да ужасяват.

Не мисля, че политическата коректност е имала съществен ефект тук.

SD: Книгите ви са стилово сложни. Смятате ли, че това е най-голямата ви сила като писател и ако да, каква е основната ви слабост? Имате ли изобщо такава? :)

Това е малко опасен въпрос, предвид това колко често се счита, че стилът си пречи със съдържанието. Бих казал, че една от най-силните ми страни е гласът – стилът като съдържание. Предполагам, че мога да суча красиви фрази, но това е в името на гласа на историята, опит да се улови някакъв дух. Някои от произведенията ми, като Пергаментът и Мастилото, са по-забележимо сложни просто защото има множество гледни точки и всяка има собствен глас. Различните персонажи имат нужда от различни гласове. Не обичам да оставям тромави изречения – правя всичко възможно да съм сигурен, че ритъмът тече, да го превърна в нещо, което ще звучи добре, ако се прочете на глас – но това не означава, че прозата трябва да е пълна с цветенца. С някои персонажи може да поискаш гласът ти да е прост и агресивен, оголен до кости.

Стилът ми може би изглежда по-сложен в Книгата на Всички часове, защото един от най-важните гласове там е гласът на микрочастиците, който исках да бъде наистина ярък. Това е групов разум, който е наполовина магически и наполовина механичен, така че исках да бъде наистина чужд, наистина изкуствен. И на моменти той има функцията на Гръцки хор, така че му е нужно да е дяволски поетичен. Трябва да се чете така, сякаш самият език, Напева, е оживял. Резултатът няма да изглежда точно като Хемингуей. Имам няколко разказа, които също използват микрочастиците, и там прозата е още по-сгъстена.

Сигурен съм, че дори аз да смятам това за сила, много читатели го приемат за слабост. На места би могло да изглежда прекомерно символично, непроницаемо и неясно. Ако не работи за читателя, си абсолютно прецакан. Историята губи смисъл за него. Всъщност същото се отнася и до други аспекти на писането ми. Често използвам много абстрактен подход към структурата, нещо като кубизъм, с разпокъсан диалог, секции, разположени спрямо темата и звученето. За мен всичко е въпрос на баланс и форма. Там има и много ред, като в картина от кубизма. Нужно е само да се отдръпнеш достатъчно от платното, за да го видиш. Но ако не сработи за теб, ще възприемеш само пълния хаос. Така че отново – там, където аз виждам сила, други виждат слабост.

Или нека отново поговорим за персонажите. Триизмерният времеви модел, който използвам в Книгата на Всички часове, предполага различни версии на един и същ герой – митологични, архетипни, исторически и реалистични. Онова, което се опитвам да постигна, е да дам на персонажа многоизмерността, която носят всички тези различни светове – герой в един от тях, но злодей в друг. Това е начин да покажеш комплексност в измененията. И искам да им дам звученето на мита, но в същото време да осигуря на мита дълбоката основа на реалността, така че да можеш да си съпричастен на героя и да му симпатизираш. Наистина се гордея с Финан, например. В Пергаментът наистина имах чувството, че това е жив персонаж, че подходът ми се е изплатил.

Но някои читатели бяха отблъснати от него. Ако персонажът съществува в множество реалности, смятат те, смъртта му в една от тях е маловажна. Или пък те просто не харесват архетипния аспект – изглежда им повърхностен и карикатурен. Виждат Джак Светкавицата и го възприемат като анимационен герой или такъв от комикс. Според мен те не разбират основното, но няма никакво значение какво мисля аз. Що се отнася до този читател, способността ми да градя персонажи не работи.

Така че, предполагам, че именно отхвърлянето на конвенциите е основната ми сила и най-голямата ми слабост. Това отношение влияе на писането ми на всички нива – глас, структура, персонажи, сюжет – и то е или сила, или слабост, в зависимост от гледната ви точка.

SD: Имало ли е момент, в който да се колебаете дали да спрете да пишете?

ХД: Не, въпреки че може би е имало моменти, когато на други им се е искало да спра, поради изброените горе причини.

И все пак, сериозно, имало е моменти, когато съм се съмнявал, че ще мога. След Мастилото се чувствах доста изхабен и няколко проекта отидоха нахалос, защото имах чувството, че Книгата на Всички часове е взела огромна част от мен. Блокирах в нещо, върху което работех, и в най-тежкия момент при подобна ситуация, след масивна гавра с мозъка като Книгата, наистина започваш да се чудиш дали не си изхарчил всичко, което имаш, и си се изчерпал. Но всъщност знаех, че това са глупости, еч просто ми трябва почивка, за да си прочистя главата, да оставя да се натрупа нова енергия и да дам на подсъзнанието си време да разбере какво не му е наред на сегашния ми проект.

Работата е там, че имам един тон записки и идеи за поеми, истории и книги. Знам и как работя – понякога просто няма да съм в състояние да вляза в орбита, но рано или късно всичко ще си дойде по местата. Дори когато съм запецнал по време на писане, обикновено имам чувството, че в главата ми се натрупва налягане. Ставам раздразнителен и сприхав. Разхождам се из стаята като някое шибано животно в клетка, защото знам, че историята се опитва да излезе. Просто трябва да намеря правилния ключ, за да отключа вратата. Не е имало съмнение дали трябва или мога да продължа да пиша. Всъщност е точно обратното – изпитвам постоянно чувство за вина, защото трябва да пиша сега, по дяволите. Сега, сега, СЕГА!

SD: Вярвате ли в концепцията за артиста като самотен гений и мислите ли, че има място за подобни хора в днешно време? Вие общувате ли активно с колегите си и това помага ли ви?

ХД: Сигурен съм, че има подвид артисти, които са гении, и подвид, които са самотни, но не се връзвам на глупостите за мита от романтизма за истинския артист, изолиран от останалото човечество заради уникалната си визия. Това ми звучи като позьорски простотии. Не съм сигурен дори дали вярвам във вродения талант. Талантът е визия, доколкото ме касае мен, а визията е нещо, което не можеш да научиш по същия начин като някакво умение, но можеш да... не зная... да го намериш. Мисля, че е просто въпрос на това да търсиш внимателно и на правилните места, хвърляйки се в живота – любов и смърт, секс и наркотици, рок енд рол, всичко, което те кара да чувстваш ентусиазъм в древногръцкия смисъл на думата – да усещаш божественото в себе си. Струва ми се, че точно това е вдъхновението. И то няма нищо общо с това да си "гений" с някаква си "дарба".

Това страстно отдаване на света може да те направи много социален или изолиран. Естествено, че има артисти, които се хвърлят толкова дълбоко във визията си, че губят досег с реалността, но аз съм социално животно. За мен има хуманизъм на "кръвта, потта и сълзите", който ме тласка и който се храни посредством контактите ми с приятели. Ако трябва да съм честен, съм малко твърде голям купонджия. Но когато отивам на конвенти като World Fantasy Convention в Щатите или Fantasycon в Британия и прекарам времето в пиене на бира и плямпане с колегите, се прибирам хипер-зареден и пълен с енергия.

А и от чисто практически причини, ако си начинаещ автор в жанра, силно препоръчвам да ходиш и да правиш връзки, ако не чрез конвенти, то по интернет, в блогове и форуми, защото има едно огромно общество, което е невероятно подкрепящо и услужливо. Разбира се, ако просто искаш да получиш нещо от него, това ще си проличи, така че не го приемай за средство за постигане на цел. Никой не иска да слуша петнадесетминутния ти монолог за невероятната идея, скрита в първия ти роман, от който, ей така случайно, имаш копие, а в него става дума за една книга, нали разбираш, и бла бла бла. Но ако излезеш сред хората и го приемеш просто за възможност да се позабавляваш с други като теб, кой знае какво може да стане?

SD: Влияли ли сте се силно в творчеството си от даден автор? Ако да, кой?

ХД: Твърде много са, не мога да ги изброя. Любовта към езика съм я взел от Дилейни, интерес към метафизика и майндфък – от Дик. И двамата оказаха доста формиращо влияние върху мен или поне така ми се струва. Но ако погледнете Книгата на Всички часове, мисля, че ще откриете и очевидно влияние на Джейсм Джойс, Едуард Уитмор и Гай Дефънпорт на някои места. Идеята за самата Книга е отчасти на Борхес и отчасти на Лъвкрафт. И списъкът продължава. Не зная дали има автор, когото мога да извадя пред другите като повлиял ми най-силно.

Може би най-близко до тази позиция е Муркок, защото макар и да започнах да го чета доста късно и да не ми допадаше класическото му фентъзи – Corum , Hawkwind¹³ и т.н. – и сами виждате, смятам, дълбокото влияние както на Джери Корнелиус¹⁴, така и на Осуолд Бастабъл¹⁵ върху Джак – Джак Светкавицата и Джак Картър. При наличието на неща като чи-пистолета, въздушните кораби и алтернативните реалности, пълп-приключенията и всичко останало, не мисля, че е трудно да се видят корените. Всъщност в Пергаментът и Мастилото има няколко дребни вметки, които са умишлени кимвания към Муркок и признание за дълга ми към него.

Някои други герои също са донякъде продължение на идеята за "The Eternal Champion"¹⁶. Неговият Вечен шампион за мен е героичен архетип или Ид, и аз мисля, че може да се постигне нещо сходно с други персонажи. Така че Джоуи, като Сянка, е Вечният злодей, докато Томас, като Аз, е това, което Юнг нарича "Puer Eternus", Вечното дете. И така нататък. Свързването на тези герои с Арлекинадата беше в не малка роля инспирирано от Муркок, свързвайки се с книгите му за Джери Корнелиус.

По дяволите, Пергаментът де факто е моят прочит на мултивселената на Муркок, опит да я систематизирам като я затворя в три измерения. Така че да, мисля, че може да се каже, че Майкъл Муркок е имал силно влияние върху мен.

SD: Все повече и повече автори си правят блогове, дали по изискване на издателя си, или защото искат да са по-достъпни за феновете си. Вие самият имате блог. Ако се изключат очевидните предимства, смятате ли, че това може да попречи на работата на автора?

ХД: Блогът е част от работата на автора. Писане. Не е сюжетен и не е за пари, но дневникът, тетрадките със записки и писмата също не са, а всяко от тези неща е начин един автор да развие идеите или уменията си.

Искам да кажа, очевидно е, че при блоговете има аспект на самореклама, което е и причината издателите толкова да си падат по тях. Контактът с феновете е част от това. Но блоговете, предназначени само за ПиАр, често са твърде скучни, като поредица прес-рилийзи – тази история се продава тук, онази – там. Да, все тая. Ако не обичаш да пишеш в блога си просто защото ти е кеф, вероятно не си струва усилието.

Но за мен контактът с читателя е също толкова начин да получа отзиви, колкото и ПиАр. Хубаво е, когато напълно непознати хора от някоя далечна страна си направят труда да постнат коментар, в който казват, че са харесали този или онзи пост и как са намерили блога, защото са харесали книгите ти достатъчно, за да го потърсят. Подобно нещо те изпълва с енергия и запазва чувството, че да, има някой там и той оценява това, което правиш. Писането не е като музиката, където получаваш реакцията на публиката веднага, няма го напрежението на живото изпълнение и реалните аплодисменти. Така че блогът е нещо прекрасно, ако човек е като мен – тотална нарцистична курва.

Но по-важното е, че поне що се отнася до мен, блогът е място, където да формулираш теориите си, да разказваш вицове, да мрънкаш и да се възмущаваш за всичко, което те интересува или те дразни – а това е добра тренировка. Всъщност може дори да е част от работния процес, начин да изпробваш идеи на глас и да тестваш начини за подход към писане, жанр и т.н. През няколкото години, в които аз имам блог, натрупах достатъчно материал за поне една нехудожествена книга и сериозно обмислям възможността да обработя този материал до формата на нещо, годно за издаване. Без блога като място, където да се занимавам с природата на фантастичните жанрове, се съмнявам, че бих тръгнал някога в тази посока. Ако се събере на едно място, блогът ще се превърне в записките на първата ми груба чернова.

SD: Какво мислите за писателските работилници?

ХД: The Glasgow SF Writers Circle¹⁷ беше невероятно ценен за мен. Наистина не мисля, че без него бих стигнал там, където съм днес. Има разбира се и аргументи против, но лично аз смятам, че добрата работилница е незаменима, ако искаш да се научиш на занаята. Ето ги обаче и аргументите против:

Не мисля, че можеш да научиш някого на визия. Чрез критика могат да се изучат всички основи на занаята – как да анализираш творба на нивото на персонажа, действието, света и т.н. Всички врътки на езика, как да режеш прилагателните и наречията, добрата граматика, лошата граматика и креативната граматика. Можеш да научиш как да превърнеш оловна проза в златна. Но ако нямаш визия, историята ти ще е все така посредствена. Мисля, че това е голям проблем с целия подход на работилниците, ако авторите си мислят, че могат да минат през целия процес, да се "дипломират" и с това са готови. GSFWC, Milford¹⁸, Clarion¹⁹, курс за MFA²⁰ – колкото и ценни да са всички те, има лимит на това, което могат да те научат.

Вторият аргумент против е, че цялата концепция работи само с добра работилница и под "добра" имам предвид брутална. Много работилници са просто удобни кръгове за плетене, общества за взаимна мастурбация, където хората се събират, четат си един на друг историите (понякога на глас, мамичката им), а после се тупат по гърба, повтаряйки си колко са харесали написаното. Това са пълни лайна. Ако искате подкрепа, отидете в кръчмата после, размотавайте се в свободното си време. Тогава можете да си чешете егото колкото искате. Работилниците не са за това. Работилниците са за да ти разкъсат боклучавата история на малки късчета и да ти наврат безполезните парчета във физиономията, за да можеш да подушиш лайната в тях. Това не работи. Онова не работи. Историята ти се разпада заради А, B, C, D, E и т.н. Някои участници винаги ще омекотяват удара, ще смесват критицизма с хвалби. Други винаги ще се опитват да са конструктивни, ще предлагат разрешения на проблема. Но ако историята е неспасяема, трябва да си готов да застанеш срещу участник, който ще ти го каже в лицето. И в една добре устроена работилница може би просто ще трябва да млъкнеш и да чакаш докато дойде времето да си изказваш аргументите, преди да можеш изобщо да си отвориш устата.

GSFWC работи по този начин, спазвайки правилата на Milford, според които всеки получава предварително копие от историята, за да имат достатъчно време да я прочетат и да си подготвят бележки. После сядате и всички казват критиката си един по един, като авторът може да отговаря сам на директни въпроси до самия край, когато има възможност да се защити. Това е добър начин да не му позволяваш да скача в защита на всяко свое решение, голямо или малко. И работи. Но точно тук идва последният аргумент против.

Повечето хора не понасят критиката. Най-вероятно участниците ще ти кажат точно какво не ти е наред с историята, а ти няма да чуеш и думичка от казаното. Ще си твърде зает да бъдеш наранен и шокиран от това, че не са оценили твоя бисер, за да забележиш какво ти се говори. Но това, което ще стане, е че ще се помъчиш повече следващия път, за да им докажеш, че можеш да се справиш, а и тъй като ти правиш същото с техните истории, малко по малко ще усвоиш уменията за анализ, които да приложиш към собствената си работа, с цел да го постигнеш. Накрая ще можеш а погледнеш ранните си творби с критично око и ще осъзнаеш, че са били прави, като са ги разкъсвали на парченца.

Така че аз смятам, че ако искаш да усвоиш занаята, трябва да се научиш да бъдеш безкомпромисен критик на собствената си работа. И тук работилницата може да бъде от невероятна помощ.

SD: Какви са бъдещите ви творчески планове? Възнамерявате ли да се върнете в света на Пергамента, или имате други идеи?

Както казах, обмислям възможността да издам не-художествена книга, посветена на критиката, но на дневен ред в момента е новела, която пиша за Monkeybrain Books, наречена Escape From Hell!. Това е високоволтова приключенска история – наемен убиец, проститутка и бездомник в ултимативното бягство... от самия Ад. Мисля, че много читатели на Книгата на Всички часове ще се изненадат, защото това наистина е екшън-ориентирана задъхана и кратка история, около 40 000 думи. В някои отношения е горе-долу толкова далеч от Книгата, колкото изобщо е възможно да се достигне. Харесва ми идеята от нещо невъзможно огромно и мащабно да отида в нещо наистина стегнато и с напълно линейна история.

След това, следващата ми книга ще е преразказ на Гилгамеш, направен по модела на Инана/Фрийдъм частта от Пергаментът, с пренаписан оригинал, превърнат в сюжетна линия, преплетена с други две, които ще разказват същата история паралелно – едната разположена в историческа Британска Колумбия, а другата – в блъзкото бъдеще. Всъщност можете да смятате, че тя е част от Пергаментът, защото действието е разположено по сходен триизмерен начин във времето. И все пак това не е история за безродствениците. Персонажите в историческата и футуристичната част ще са си обикновени хора.

Имам няколко такива идеи. Всъщност всяка история, която можеш да си представиш, може да се разположи в Пергамента, независимо дали персонажите го знаят. Поредицата Книгата на Всички часове обаче завършва с Мастилото. Има четири вече написани истории, свързани с нея, включващи микрочастиците в един град в края на времето, но иначе нямам намерение да се връщам в този аспект на митичния цикъл. Не ме интересува да се разхождам из позната територия и да пиша някаква безкрайна поредица за Хрониките на Второто издание на Книгата на Всички часове, Том 12. Но ми харесват възможностите, които ми дава идеята за триизмерното време, така че може и да я откривате тук и там из творчеството ми и занапред.

А Джак и Пък имат навика да инфилтрират всяка идея, която ми дойде, ако не внимавам. С тях човек мжое да се забавлява много, а в определени истории са твърде подходящи, за да не ги използвам. Така че предполагам, че и те ще си проправят път из сюжетите ми поне още известно време.

SD: Можете ли да дадете съвет, който смятате за важен за начинаещи автори (освен "работи здраво и не се отказвай")?

Да видим. Сигурно мога да концентрирам всичко, което казах досега, в нещичко по-просто. Пиши за себе си и другите като теб, това, което ти би искал да прочетеш. Пиши за човека, когото искаш да вдъхновиш така, както ти си бил вдъхновен. Напиши книгата във формата, която тя иска да има. Не се бой да разглобиш нещата и да ги сглобиш наново. Ако можеш да влезеш в гласа на персонажа, ще успееш да влезеш и в света му. Майната им на нравите и майната им на конвенциите. Майната им на жанровите етикети. Забрави малоумното клише за самотния гений. Излез и се запознай с други писатели, това ще ти помогне невероятно много. Ако искаш да откриеш визията си, така или иначе трябва да се хвърлиш в живота. И ако искаш да изучиш занаята си, най-доброто, на което може да те научи една работилница, е как да бъдеш безмилостен.

Ето една илюстрация, вместо съвет: когато започвах да пиша, тотално се задръстих с всички неща, които бях натрупал през годините. Полузавършени истории, записки, парчета написани работи, които не стигаха доникъде, защото винаги, щом се опитах да ги превърна в история, исках да ги използвам всичките. Не знаех как да отхвърлям каквото и да е. Това изречение беше много готино. Онзи образ беше страхотен. Тази идея просто трябваше да се използва. Онзи персонаж не можеше да се разкара. Не успявах да продължа напред като писател, защото не се отказвах от нищо. Така че един ден взех всичко и го изгорих до последното листче – всичко, което бях натрупал до този момент; и доброто, и лошото. Това беше пълна лудост и така изгубих неща, за които съжалявам, но трябваше да се направи и нямаше как да се направи половинчато. Убийство от милост. Ако си начинаещ писател, подозирам, че един ден може да се окажеш на ниво, където трябва да приложиш също такава безкомпромисност. Ако можеш да изгориш всичко и да започнеш от белия лист, ще знаеш, че имаш нужните качества. Защото мисля, че това е моментът, в който осъзнаваш, че си открил визията си и че всички неща е трябвало да си отидат, защото не са били част от нея.

SD: Искате ли да споделите нещо с българските си читатели?

ХД: Няколко бири? Аз съм общителен тип. Ако някога искате да полафим на някой конвент, за мен винаги е удоволствие да споделя някоя и друга халба и добър разговор.

¹ Powers – сили (англ.); Slaughter – клане (англ.); Smith – ковач (англ.) – бел. Роланд

² Британско списание за фантастика, излизащо от 1982 г. – бел. Роланд

³ Slipstream – поджанр на фантастиката, който смесва научна фантастика с фентъзи или мейнстрийм литература. Няма превод на български – бел. Роланд

⁴ Science Fiction – научна фантастика (англ.) – бел. Роланд

⁵ В случая – "толкова сбъркано" (англ. жаргон) – бел. Роланд

⁶ Британско списание за фантастика, фентъзи и хорър, започва да излиза 1994 г. – бел. Роланд

⁷ Американско списание за разкази, поезия и критика, фокусиращо върху фантастичните жанрове. Започва да излиза 1996 г. и изкарва по два броя на година – бел. Роланд

⁸ Антологии с фантастични и фентъзи разкази, излизали през различни години и редактирани от известни автори като Джеф Вандермеер – бел. Роланд

⁹ Книга на Салман Рушди – бел. Роланд

¹⁰ Специална награда за литература, дадена на най-добрия роман, печелил Booker Award, която пък се дава на книги, писани на английски в Британия или колониите – бел. Роланд

¹¹ Nigger (англ.) – много презрително определение за чернокож – бел. Роланд

¹² Принц и главен герой на няколко книги на Муркок. Един от аспектите на неговия "Eternal Champion", какъвто е и Елрик, както и на практика половината герои на автора – бел. Роланд

¹³ Британска рок-група, основана през 1969 г. и активна и до днес, чиито текстове често са на фантастична тематика. Майкъл Муркок е бил активен поддръжник и дори е пял в някои от песните – бел. Роланд

¹⁴ Таен агент, главен герой на The Cornelius Quartet на Муркок – бел. Роланд

¹⁵ Герой, измислен от Едит Несбит, но използван по-късно от Муркок в романа му The Warlord of the Air през 1971 г. Там той е британски войник от епохата на крал Едуард VII, който се озовава в алтернативна реалност, където Първата световна война никога не се е случвала. Книгата същи е част от цикала за "Eternal Champion" – бел. Роланд

¹⁶ Наистина, нужна ли беше тази бележка? – бел. Роланд

¹⁷ Група от непрофесионални, полупрофесионални и професионални автори, които се събират редовно в Глазгоу, Шотландия от 1987 г. насам с цел разглеждане, доброжелателна критика и обсъждане на произведенията на участниците. – бел. Роланд

¹⁸ Milford Writer's Workshop – влиятелна работилница от източното крайбрежие на Щатите, която има клон и в Британия, основан от Джеймс Блиш. В нея са участвали Гарднър Дюзоа, Брус Стърлинг, Нийл Геймън, Даяна Уейн Джоунс, Дейвид Лангфорд и др. Провежда се веднъж годишно – бел. Роланд

¹⁹ Шестседмична работилница за начинаещи автори на фантастика и фентъзи. Основана е през 1968 г. от Робин Скот Уилсън в Clarion State College, Пенсилвания. Деймън Найт и Кейт Вилхелм са сред първите преподаватели в него. Други изтъкнати имена, преподавали там, са Октавия Бътлър, Орсън Скот Кард, Самюел Дилейни, Гарднър Дюзоа, Кори Доктороу, Харлан Елисън, Джо Холдеман, Тим Пауърс, Джеф Вандермеер, Фриц Лейбър, Нанси Крес, Хари Харисън и много други. Clarion има и разклонения – Clarion West в Сиатъл, където са преподавали автори като Грег Беър, Джон Кроули, Дан Симънс, Върнър Виндж и Кони Уилис; и Clarion South, който е разположен в Австралия (Брисбейн). Списъкът с хора, дипломирали се от тази работилница, е почти толкова респектиращ, колкото на онези, които са им преподавали, а и в много случаи двата се припокриват.

²⁰ Master of Fine Arts in Creative Writing – грубият превод би бил "Магистър по изящни изкуства в писане на художествена литература". Да, в белия свят всъщност се учат как да бъдат писатели. Да не повярва човек... – бел. Роланд