Buffy the Vampire Slayer

Създател: Джос Уидън
Формат: 144 епизода по 45 минути

В ролите: Сара Мишел Гелар, Никълас Брендън, Алисън Ханиган, Антъни Стюарт Хед, Джеймс Марстърс, Ема Каулфийлд, Мишел Трахтенберг, Дейвид Бореаназ, Кристин Съдърланд, Каризма Карпентър, Амбър Бенсън, Сет Грийн, Марк Блукас, Дани Стронг, Том Ленк, Елиза Душку, Жулиет Ландау и др.

Автори: Роланд & Трип

     Как започваш писането на материал за сериал, след чийто финал си плакал? Как описваш нещо, което всеки втори льольо си мисли, че е "гледал" и може да оплюва, защото е хванал някой епизод отнякъде си и му се е видял бутафорен? Какво начало подхожда за едно от най-емблематичните и значителни произведения в телевизионната индустрия въобще?
     Най-добре суха фактология. Чувствата евентуално ще си дойдат сами.
     Buffy the Vampire Slayer наистина е едно от най-емблематичните и значителни произведения в телевизионната индустрия въобще. Не само като поп-културен феномен, но и като извор на доста силни и сериозни алегории. Като всяко наистина ценно произведение, и този сериал подлежи на задълбочен социален, политически, културен, а и философски анализ. Фактът, че се изучава в университети по целия свят, при това в не една и две специалности, че някои от най-уважаваните световни критици говорят с преклонение за него, че има 33 награди и 99 номинации и че в Америка човек може да си купи тениска с надпис "Joss Whedon is my master now", е повече от показателен за това. Да не говорим колко други сериали и филми нямаше да съществуват без Бъфи. И да не говорим какъв трябва да е човек, за да направи веднага след този поп-културен феномен един от най-добрите фантастични сериали изобщо – Firefly.
     Идеята за Buffy the Vampire Slayer се ражда в главата на Уидън, когато решил да обърне концепцията за русата мацка, която отива в тъмна уличка, за да бъде брутално убита от нещо свръхестествено. А какво ще стане, казал си той, ако тя може да отвърне на удара? Ако тя е свръхестественото нещо в тъмната уличка? От тази базова концепция еволюират други – за училището като извор на ужаса, за проблемите на тийнейджърите, превърнати в реални чудовища, и винаги и до последно – за всяко поп-културно клише, което човек може да си представи, обърнато с главата надолу и облечено в скафандър с клоунски нос. Плюс, разбира се, най-важната за всеки тийнейджър тема за секса. Трудно е да се намери нещо по въпроса, което да липсва в Buffy the Vampire Slayer.
     Петнадесетгодишната Бъфи (Сара Мишел Гелар) се премества заедно с майка си в малкото градче Сънидейл в Калифорния. Причината за това е че предишното й училище я е изключило след подпалването на физкултурния салон. Още на първия си ден в училище тя се запознава с двамата си съученици, които ще се превърнат в най-добрите й приятели и ядрото на сериала – смотаната и ученолюбива Уилоу (Алисън Ханиган) и смотания и не много ученолюбив Зандър (Никълас Брендън). В библиотеката на Сънидейл Хай обаче я очаква "библиотекарят" Джайлс (Антъни Стюарт Хед), изпратен от съвета, наречен "The Watchers' Council", за да подготви Бъфи за бъдещето й.
     Понеже Бъфи е "The Slayer" – едно момиче в целия свят, притежаващо силата и уменията да се бори с вампирите и тъмните сили. И колкото и това да не й харесва и в главата й това дали ще я вземат за мажоретка и дали ще си хване гадже, да са по-сериозни проблеми, това е съдба, от която не може да избяга. Защото свръх всичко, училището Сънидейл Хай е построено върху Hellmouth – директен портал към демонично измерение, който привлича всякаква свръхестествена сволоч. Което, в превод, означава, че The Slayer е единственото, което стои между света и пълното му унищожение.
     За наше огромно щастие, трябва да с добави, тъй като в продължение на седем сезона (един от 12 и шест от по 22 епизода) тази привидно абсурдна и нелепа концепция се превръща в едно от най-великолепните преживявания, които и двамата ревюиращи сме имали някога. Изпълненото с хумор и тъга израстване на Бъфи и приятелите й от наивни ученици до истински герои в най-пълния смисъл на думата е нещо, което зрителят изпитва като свое собствено израстване. Отношенията между героите са на моменти трогателни, на моменти забавни, винаги убедителни и без изключение далеч от клишетата. Нищо в Buffy не се случва просто за кефа на зрителя или защото това иска публиката.
     Епизодите в първата половина от сериала са най-често самостоятелни, с различни "чудовища на седмицата", но всъщност тези сюжети с в много голяма степен фон за нещо друго. И именно тук се корени причината този сериал да не може да се гледа или да бъде оценен по случайно хванат епизод. Защото въпреки самостоятелността си, всеки епизод в Buffy е още едно стъпало в развитието на героите и отношенията помежду им. Както стана дума и в началото, много неща в сериала са алегории и символи, така че историята рядко е най-важното, независимо коя част от Buffy гледате.
     Това обаче не пречи на сюжета на сериала да е пленителен. Всеки сезон разполага със своя голяма история с кулминация в края, независимо колко самостоятелни епизода има преди това. Макар че не всички седем сториарка да с еднакво качество, няма нито един слаб, а и сред стенд-алоун сериите из тях се срещат абсолютни шедьоври, някои от които толкова експериментални, че могат да се разглеждат като самостоятелни произведения. Ето някои от любимите ни примери в това отношение:
     Normal Again, където Бъфи си мисли, че се намира в лудница и всичките шест сезона дотогава всъщност са нейната болна фантазия. В него сериалът си прави такава жестока дисекция и безчувствен анализ, че ти започваш да вярваш, че наистина всичко е било някаква шизофрения на побъркана тийнейджърка. А финалът е толкова постмодернистичен, че човек трябва да побърза да си пусне следващия епизод, за да не се замисля твърде много.
     Once More, With Feeling е мюзикъл. Да, правилно сте прочели – мюзикъл. При това хореографиран от Адам Шанкман – режисьор, продуцент и хореограф на Лак за коса. Това всъщност е един от най-сериозните епизоди в сериала, но въпреки това и въпреки аматьорските изпълнения, песните са такава наслада, че е напълно разбираемо защо това е може би единственият епизод в историята на телевизията със собствен саундтрак, който се продава по магазините. Прочее, Джос Уидън се е научил да свири малко на пиано и да разчита и пише партитури, за да може сам да си напише музиката към този епизод. В свободното си време. Nuff said.
     Hush е един от най-очевидно символичните епизоди в сериала, засягащ проблема с комуникацията между хората. В него група демони открадват гласовете на целия Сънидейл и никой не може да говори. Същевременно обаче това е и най-ужасяващият и водевилно-гениален епизод в сериала. "Джентълмените", носещи се стъпка над земята с черепните си усмивки, железни зъби и изтънчени и изразителни дълги пръсти под акомпанимента на онази музика... бррр!
     The Wish – как би изглеждал Сънидейл по времето на трети сезон, ако Бъфи никога не се беше местила там? Прекрасен шанс почти всички герои да се държат диаметрално противоположно на образите си и подиум, на който да плесне вампирката Уилоу със своето гениално "Bored now".
     The Body. Грешка. Това е най-ужасяващият епизод в сериала. Но в него няма нищо водевилно. Едно от най-върховите постижения на режисура, операторско майсторство и актьорска игра, което и двамата сме виждали изобщо, и епизод, в който няма нищичко дори бегло забавно. Гледа се на ръба на стола, с буца в гърлото и замъглен от напиращи сълзи поглед. Чист гений и вероятно най-силният епизод в сериала изобщо.
     Няколко думи и за героите, поне за тези, за които това е възможно. Важно е да се отбележи, че в Buffy the Vampire Slayer има МНОГО герои. Някои от тях се появяват и изчезват, други се появяват и остават до края. А сред тези, които се задържат, има такива промени на характера, че всичко, написано по-долу е само бегла скица.
     Бъфи започва като леко повърхностна тийнейджърка, която иска просто да живее нормално. Чувство за хумор, фешън сенс и лека несигурност са основните й характеристики, но това, както и наистина ужасната прическа, е само в първи сезон. Малко по малко тя израства, за да се превърне в силна млада жена с мисия. Една от основните теми на Buffy е женското начало и силата – какво представлява, как може да се използва, как може да се злоупотреби с нея. И Бъфи е най-яркият символ на тези концепции. Освен това Сара Мишел Гелар е разкошна в ролята и придава на образа невероятна пълнота и правдоподобност.
      Уилоу в началото е смотана и тотално несигурна в себе си зубърка. Невинност и скрита надълбоко сила, която започва да разцъфтява едва от трети сезон нататък. Още в самото начало обаче компютърните й умения и ученолюбивостта й я правят ценна добавка към "the Scooby Gang", както почва да се нарича групичката около Бъфи. А и с времето се превръща в толкова разкошен персонаж, че човек няма право да не я харесва. Трудно е за вярване, че човек може да възприема Алисън Ханиган като нещо различно от "флейтистката от Американски пай", но се оказва, че можело. Освен това има много хубаво дупе...
     Зандър е един от най-трогателните и силни образи в сериала. Започва като девственият смотльо, влюбен в Бъфи и прицел на безкрайно плахите любовни пориви на Уилоу. Човекът с тъпите лафове, които разведряват обстановката, в един по-долнопробен сериал Зандър би бил напълно безполезен комик-рилийф. Само че това не е един по-долнопробен сериал, а Buffy the Vampire Slayer и тук той е лепилото, спояващо цялата група. Зандър е човекът, който вижда нещата и към края на сериала той е може би най-мъдрият и дълбок персонаж.
     Джайлс е британски джентълмен, ама по-така. В качеството си на Watcher, той напътства Бъфи в израстването й като The Slayer. В качеството си на човек, който малко по малко се привързва към своенравното момиче, Джайлс се превръща в бащата, когото тя никога не е имала. Един от безкрайно ценните както в комично, така и в сериозно отношение персонажи в сериала, той е човекът, който понякога поставя другите на мястото им. Едновременно строг и твърде мек, Джайлс е гръбнакът на групата, така както Уилоу е мозъкът, а Зандър – сърцето.
     Ейнджъл (Дейвид Бореаназ) е героят, за когото вероятно сте чували, дори ако не сте гледали и един епизод на Buffy. Той участва само в първите три сезона, след което получава свой собствен сериал и се появява само на няколко пъти като гост. Ейнджъл е уникален, защото е вампир, на когото преди сто години е била върната душата. Така от кръвожадния и садистичен убиец Анджелус, той се превръща в клетник, премазан от чувството си за вина, и решен да помага с всички сили в борбата срещу собствения си вид. Като цяло образ, който не търпи съществено развитие, но изключително важен както лично за Бъфи, така и за сериала като цяло, дори след като го напуска.
     Спайк (Джеймс Марстърс) е другият главен герой, който по съвместителство е вампир. Спайк е пълната противоположност на Ейнджъл. Той е това, което е бил Анджелус, че и още малко отгоре. Див, кръвожаден, жесток, без капчица съвест и отнасящ се с пълно презрение към традициите на собствения си вид. Той е доста ярка антитеза на клишираните вампирски канони, с които Buffy борави. Появява се във втори сезон и след кратко отсъствие в трети, остава до края. Колкото и да е странно обаче, Спайк е героят с най-сериозно развитие от всички в този сериал. В края на седми сезон той е нещо безкрайно различно от първото си появяване. И един от любимите герои на феновете, трябва да се добави.
     Има и други герои, някои от които централни и наистина важни. Всеки от главните персонажи си има половинка в един или друг момент, и всички половинки са важни за немалка част от Buffy. Изброяването им обаче би спойлило важни сюжетни моменти, да не говорим, че ще бъде упражнение по наказателна хронология, предвид колко различни взаимоотношения и връзки се появяват, променят и буквално разбиват по време на сериала. Buffy the Vampire Slayer не е лишен от драма. Герои умират. Важни герои. Главни герои. Така че остава просто да приемете, че изброените по-горе персонажи са само върхът на огромен айсберг, всяко кристалче от който си заслужава споменаването.
     Най-различни сценаристи и режисьори работят по отделните епизоди на сериала. Съответно в него могат да се видят много и най-разнообразни режисьорски, операторски и актьорски изпълнения. Нивото е общо много високо. Това важи и за останалата част от продукцията – музиката е страхотна от опънинга до ендинга си, като тук дори не става дума за разкошните песни от Once More, With Feeling. Ефектите в началото са на ниво Power Rangers, но с времето сериалът набира инерция (и бюджет) и финалните сезони имат наистина брутални специални ефекти. Пък и разликата между 1997 г. и 2003 г. си личи.
     Разбира се, Buffy the Vampire Slayer не е лишен от по-слаби моменти. Има ситуации (главно в шести сезон), които са поразточени излишно, герои, които не са толкова добре реализирани, колкото другите, по-слаби епизоди... Но този сериал е твърде силен, твърде ценен, за да почнем да ги изброяваме в името на някаква долнопробна и дребнава обективност. Майната й на обективността! Когато едно произведение те изпълва с еуфория в целостта си и с мъка, че е приключило; когато героите в него са ти по-близки от живи хора, които познаваш добре; когато израстването им се е превърнало в твое собствено; когато чувстваш, че потапянето ти в този свят е оставило следа, която много дълго време нищо няма да може да изтрие... Тогава обективността няма място. Остават само радостта и преклонението. И всеки, който не вярва, че Buffy the Vampire Slayer ги заслужава, трябва просто да си го пусне. Джос Уидън и компания ще се погрижат за останалото.

Оценка: 10/10

P.S. Трип: Не исках да свършва.