Broy 69 Непреведено

The Cold Commands (Richard Morgan) – Трип
Iron Council (China Mieville) – Рандъм
Embassytown (China Mieville) – Рандъм
The Third Bear (Jeff VanderMeer) – Рандъм
The Quantum Thief (Hannu Rajaniemi) – Рандъм
The Crown Conspiracy (Book One of the Riyria Revelations) (Michael J. Sullivan) – Ян
Avempartha (Book Two of the Riyria Revelations) (Michael J. Sullivan) – Ян
A Shadow in Summer & A Betrayal in Winter (Daniel Abraham) – Рандъм
The Clockwork Vampire Chronicles (Kell’s Legend; Soul Stealers; Vampire Warlords) (Andy Remic) – Ян

Когато наблюдавам труп през световъртежната перспектива на собствената му отсечена глава, докато тя пада на земята, имам чувството, че съм преминал от суровото в сеирджийското, от HBO в Starz.

Телевизионната аналогия не е случайна асоциация.

Още с The Steel Remains (оттук насетне TSR), отличната първа книга от поредицата A Land Fit for Heroes, Ричард Морган търси кинематографична задъханост в схватките (парафраза на едно стегнато бойно описание в TSR: "He turned the blade in the wound, quadrupled it") и насища с драма взаимодействията между героите (oще ми е в главата кефът от сцената, в която главният герой Рингил се среща в дома на баща си с особено влиятелен и омразен нему магистрат и "преговорите" им завършват с чаша врял чай и няколко шута в лицето на втория).

Морган беше политически и емоционално безкомпромисен – двама от тримата основни герои са хомосексуални, а най-основният, гореспоменатият Рингил, беше озъбен, капризен и чукаше отзад хилядолетните елфоподобни свръхсъздания дуенда, след което ги посичаше с двуръчния си меч Ravens' Friend.

“Аnd how exactly did you come by that murderous little item?” пита в The Cold Commands мистериозният Кормчия Анашарал, компютъроподобен артефакт от технократската раса на кириатите и, както бързо ще съобразят опитните читатели, инструмент за (най-вече) досадно всезнайничене.
“It was forged for me at An-Monal by Grashgal the Wanderer,” отвръща Рингил.
Следва пауза.
“Yes—actually, I was talking to the sword."

Убийствата определено се услаждат на Рингил – след гореспоменатото чукане и трепане в TSR той освобождава братовчедката си от робство, а в началото на TCC е оставен от Морган, не особено идейно, да се шматка из провинцията и да трепе търговци на роби, оставяйки на хората си да ги чукат. Освен с меча си, вече си помага и с психозаклинания, новоусвоени от втория му поред свръхестествен любовник, блатния принц-бард Хиел Обезследения, който опитните читатели бързо ще разпознаят като инструмент за досадно мистичничене, с все участието му в една сцена, пародираща (надявам се) легендата с Дамата от езерото и Екскалибур; в ролята на Дамата – змиороподобна полужена с уста като на дюнски пясъчен червей.

Както обаче намекнах в първия абзац, в целия този екшън задъхаността е отстъпила място на кадансово чупене на стойки и крясъци в лицето на врага (буквално и неколкократно).

Предизвикателният политически компонент в замисъла на героя (и романа) пък е сритан в миманса в името на добре познатите ни от Стивън Ериксън божествени надигравания, с все неясните намеци за бъдещи откровения, апокалипсиси и надигащите се Древни тирани – всичко това въплътено в театрални монолози и водевилни подскоци:

Sardonic voice at his ear—he whirls violently about to face it, sees a shadowy form slip between two of the standing stones, trailing edge of a cloak and gone before he can fix on it... The Salt Lord throws out one arm, rakes crooked fingers through the darkened air in some paroxysm of exasperated disbelief.

Ако не знаех, че гореспоменатият Солен Властелин се казва Даковаш, щях да се закълна, че е Фернандо и е шести братовчед по съребрена линия на главния герой. Самият Рингил пък, лишен от добре загатнатата в TSR рамка – сексуалната му ориентация плюс религиозните порядки на обществото му плюс социалния му статут плюс трагичния му опит с първия му любовник, – в TCC се държи просто като свръхемоционално хлапе, наскоро открило Сартър и екзистенциалистите.

Малко след това в същата сцена Морган е дал воля на скромните си пратчетистки заложби:

     The bounds of possibility come adrift around us, the old certainties are all in their graves. Cats can no longer be considered alive or dead.
     Cats … ?
     The skeins are tangled. Some butterfly shaman up in the north beats his puny fucking wings and the storm gathers before you know it. Chaos gathers, like a bad poet’s verse.

Редом с Шрьодингер, Теорията на хаоса и задявката с едно от най-известните стихотворения на Йейтс (The Second Coming), посред кривене на пръсти и игра на криеница, Морган сипва в казана щедра доза what-the-fuckity, като в същия монолог на Фернан... Даковаш успява от упор да се изпикае в устата на фентъзи-клишето за предопределения юнак:

     And you think you’re going to judge me? Judge me on some fifteen-year-old marsh brat that couldn’t lift a fucking broadsword to save his life? What am I supposed to do with that? Train him? The Salt Lord throws out one arm, rakes crooked fingers through the darkened air in some paroxysm of exasperated disbelief. Somewhere behind him, thunder rumbles through the Gray Places. What—find some fucking monastery on a mountain someplace and pay his board and lodging for a decade among kindly warrior monks, all so he can grow into his ascendant power, fulfill his destiny, and become The One? Give me a fucking break, Eskiath. You really think that’s how it works?
     I wouldn’t know how it works, Ringil says flatly. You’re the demon lord here, not me.
     The Salt Lord’s hand drops to his side. Well, then try giving it some thought, why don’t you? Apply that finely tutored mind of yours to all those bullshit hero-with-a-high-destiny legends you people are so fucking fond of telling one another. You really think, in a mudball slaughterhouse of a world like this, where war and privation harden whole populations to inhuman brutality and ignorance, where the ruling classes dedicate their sons to learning the science of killing men the way they consign their daughters to breeding till they crack - you really think the gods of a world like that have got no better thing to do with their time than take some random piece of lowborn trash and spend long years carving him into shape for a cat’s-paw?

Подобни неща има и другаде, като маргинално по-умни и по-превзети размишления тип Дризт до Урден, ако и на противоположния идеологически полюс, щедро поръсени с извечните умозаключeния-вариации на "Shit sucks", "Fuck it all" и "Dеuhmn, nigga!"

Всичко това е поовладяно у другите двама главни герои, Арчет Индаманинармал (кръстена по класическия почин "Бих една глава на клавиатурата") и Егар Драконоубиеца, но само защото Арчет не успява да свърши практически нищо преди в сюжетната линия й да се натресе първо Анашарал и да й възложи да организира Пътуването към неизвестното (тм), за да предотврати Въздигането на Спящото Зло (тм), а след това пък да се натресе и Рингил и да й изземе всички функции и правомощия по организацията, като й оставя само да се вайка по съдбата си на полукириат, изоставена от расата си, да се мъчи с абстиненцията си от наркотичното вещество кринзаз и да се бори с поривите да налети на пищната си домашна прислужница.

Егар пък се сбива няколко пъти и прави секс не с когото трябва. После се сбива пак.

Пренапрегнатата проза и блуждаещите навсякъде безглаголни изречения и затънтени в нищото сравнения, подобно на мухи-винарки в кенеф с бидони вкиснато грозде, ако и поначало да са ноар-елементи, които постигат отстраннение и отразяват студен, сардоничен поглед върху света, в TCC са използвани като водевилното маниерничене на самите герои:

Awake. Like the snap of a twig underfoot.
Staring across the cabin into empty gloom.

(Абзаците са два поредни, а ситуацията.
Е обратното.
На драматична.)

Her hate stumbled, stubbed senses on what she’d just seen. Shocked disbelief dizzied through her. No mortal since Ilwrack could … (С все многоточието накрая.)

There was space—because in an empty temple, what else are you going to have—and an endless retreat of rooms opening off one another left and right like feints from some effete knife fighter falling back. (Say whut?)

Hard sunlight slanted down through the open hatch, caught dust motes dancing in the damp gloom of the belowdeck. Painted a bright stripe across the satisfaction on Nyanar’s face. (Значи, имаме лице. Върху лицето имаме задоволство. Върху задоволството – ярка ивица светлина. Върху нея пък вероятно имаме леко смущение, а върху него – глазура от бобена салата с лют сос.)

След всичко това подчертавам следното – този роман не е признак за липса на талант, макар резултатът да е откровено неталантлив. За мен този роман е признак за липса на ищах, на енергия. На моменти Морган се понапъва и ражда я някой готин детайл във висока разделителност като последните изречения на този абзац,

He’d seen her in a dozen different cities before, her soiled, tight-laced bodice and shredded redrag skirt practically a uniform. Painted nails chewed down to the quick, tanned arms laden with bangles at the wrists, clinking bracelets at the ankles, bare feet clotted with dust and streaked with melted tar. She caught his eye and flexed herself at him, elbows propped back on the tun’s curving surface. Slid one hand down into the rags of the skirt, and shifted it aside on a length of pallid thigh. A wood shard toothpick shifted from one side of the rotted smile to the other, lifted on a darting tongue. She was all of fourteen years old.

я някой умело мацнат социален щрих като удебеления тук,

He found a coffee merchant among the stalls, prodded together his gathered coppers in the palm of his hand, and dredged up the price of a cup. The seller barely glanced at him, eyes fixed on the count of coin instead. Egar drank the bitter draft down - could not, without revealing his real purse, afford the sugar to sweeten it - then shouldered his way back through the other browsers and buyers, and plotted a path for the Span.

я някой ефективно и пестеливо загатнат ужас – по ирония на обстоятелствата, постигнат в гледната точка на дезориентирания Рингил, точно преди да изпадне в безсъзнание:

(Всяка от репликите е призрачен отглас в устите на три различни създания преди от името на вече припадналия Рингил да разчепарастят банда наемници.)

Плюсове:
+ Морган е добър писател и от време на време му личи. Още няма да се отказвам от него.
+ Мрачността още е нещо необичайно и непреексплоатирано в класическото фентъзи, тъй че в книгата все пак имаше доза свежест.

Минуси:
– Нехайното охарактеризиране на героите, скъсване на връзката между тях и света им в името на безинтересни сюжетни завои. Човекоизместващи в психологически план събития (конкретно едно, очевидно вдъхновено от мита за прикования Прометей) изфирясват без резултат.
– Недобре скалъпени опити за предизвикване и преобръщане на клишета.
– Могъщ древен лес от дървена проза.
– Слабо светостроене в митологичен, политически и социален план. Морган залага в историята неща като бунт на фанатици и възможна религиозна схизма, но в края на краищата и те изфирясват, а описанията на обществото, все още разпокъсано и разтърсено след отчаяна война за оцеляване, бледнеят. За митологията колкото по-малко спомена, толкова по-добре.

Скалъпен, разочароващ роман, както може да разочароват само неща, към които човек е имал големи – и оправдани – очаквания.

     Iron Council е откровено най-слабата книга на Миевил, с която съм си имал вземане-даване. Чел съм още King Rat, Perdido Street Station, The Scar и Embassytown. Подозирам, че романът за гигантаската сепия може също да се окаже разочарование, но като цяло Iron Council ме изненада доста неприятно, особено на фона на чудесния Embassytown и чудесните спомени от първите два романа в света Бас-Лаг.
     Великият Ню Кробузон е във война с града-държава Теш. Изминали са две десетилетия от кошмарните събития, описани в Perdido Street Station. Преди около едно се е случила войната срещу конструктите, в следствие на която механизираните слуги на кробузонци са замененени от изведнъж станалите модерни големи. Кметът Ръдгътър е заменен от кметицата Стем-Фулкър. Богатите продължават да трупат богатства, бедните квартали са все така маргинализирани, в полиса постоянно се раждат разнообразни групировки, от авангардните нуевисти, през расистката Ново перо, до многоликия Комитeт и мечтите за социална революция в съзнанията на многото му тайни поддръжници. Междувременно корпоративните интереси на жадния за власт и богатство град се пресягат през континента със стоманените пипала на железопътна линия, чиято цел е да свърже Ню Кробузон с целия свят и да изсипе като с фуния богатствата на материка в ковчезите на управниците и едрите капиталисти. На фона на тези събития Миевил разказва история за политически бунт, както по трасето на ЖП-линията, така и в самия Ню Кробузон. Това със сигурност е най-политическият роман на Миевил до момента. Всичко в него е продиктувано от желанието на автора да изложи възгледите си по една дълга редица от въпроси, включващи капитализъм, империализъм, расизъм, социализъм, синдикализъм, тероризъм и прочие -изми. Личи си, че Миевил е вложил много от личните си политически виждания в историята, струва ми се дори, че е замислял този роман като най-грандиозното си произведение, поне в поредицата за Бас-Лаг. Това обаче определено му е изиграло лош номер.
     От самото начало се набива в очи странната гледна точка. Бившият управител на магазин Кътър и другарите му от Ню Кробузон бягат през пустошта извън града, по следите на незнаен човек, за когото явно са готови да дадат живота си. Нищо не е ясно – нито идентичностите на героите, нито целите им. Достъпът до мислите на Кътър е бегъл, изтикан настрана, незначителен за повествованието. Присъства наситено чувство за несигурност. За сметка на това екзотичността на терените, през които другарите пътуват, и на всичко случващо се по време на пътуването им, малко напомнящо на американски уестърн (а и романът като цяло), е едновременно стряскаща и хипнотична. Миевил е отпуснал докрай шлюза, преградил чудовищното му въображение. Още от самото начало сблъсъкът с екстремното фантастично е шокиращ, задъхващ, нестихващ. Шестметрови хора-кактуси, речни битки с бандити водянои, отряди милиция с картечници и механизирани коне, конници, контролиращи съзнанието чрез далечния си шепот, гигантски големи от камък, звук и светлина, елементали и тавматурзи... списъкът е дълъг.
     Всъщност това препускане без ясен ориентир и гледна точка, към която читателят да се прикачи и на която да се довери, работи изненадващо добре в първите 50-100 страници. Дотолкова, че очакванията ми към Iron Council бяха като за още един великолепен роман от Бас-Лаг. По-късно започва и втората история - тази на революционера Ори и взаимодействието му с многобройните групировки в Ню Кробузон, както и със самия град. Ори ни предоставя по-достъпна гледна точка и по-наситен с психологически детайли поглед, а Ню Кробузон, видян през очите му, е жив, многолик и пълен с дебнещи изненади, както винаги. Само че нейде след първата трета от книгата се намесва и трета история, която представлява ретроспекция към ранните дни на трансконтиненталната ЖП-линия. И макар тази линия да разказва най-важните неща и най-сетне да внася яснота какви са целите на романа и какво е Iron Council, именно там той започва да издиша. Миевил си е поставил твърде амбициозни цели. Опитал се е да опише една огромна, чудовищна експанзия и ефектите от нея, не един, а два почти немислими по мащаби за Ню Кробузон бунта, две пътешествия през целия гигантски, кошмарно многолик и метаморфен континент, делата на терористична организация, икономическите и социални ефекти от продължителна война... На фона на всичко това повествователната структура така и не успява да стъпи на краката си, да предложи на читателя някаква що-годе сигурна опора и ритъм. Гледните точки, както вече споменах, също не сработват. На практика никой герой не придобива плътност и убедителност, та да се превърне безспирният поток на въображението на Миевил в нещо повече от демонстрация на едно мощно фантазно динамо, което просто не знае как да спре. Героите са нули, кухи марионетки, които би трябвало да мечтаят, да обичат, да мразят и да се страхуват страшно интензивно, но вместо това те просто придвижват огромната, недооформена история стъпка по стъпка напред, до самия край.
     Не искам да ви заблуждавам, в Iron Council има страхотни неща. Има толкова много прекрасни и плашещи образи и идеи, колкото трудно се намират в цели поредици. Не само локални фантастични приумици, но цялостни, глобални идеи, които са нещо тъй рядко срещано в жанра. Да не говорим за смелостта и безпардонността на Миевил да пише съвсем открито и естествено за поличитески и етически въпроси, да направи една солидна част от героите си с нестандартна сексуална ориентация, да показва всичко без притеснение. Само че и тези неща, както и по принцип чудесното му словотворене, в този роман създават впечатление за излишък, за тромавост, неподреденост и механичност, също като Вечния влак, който е централният символ в историята. И Perdido Street Station, и The Scar имаха проблеми с обема, структурата и темпото, но там спойката работеше достатъчно добре, за да очертае по пристрастяващ начин дългия списък от чудеса, които Миевил е способен да предложи на читателя. Тук цялата постройка, макар да започва обещаващо, така и не успява да заприлича на нещо с вид на истински качествен и фокусиран роман, който знае какво иска и знае как да го постигне.

Плюсове:
+ Миевил е уникален талант що се отнася до боравенето с думи, каквото и да си говорим за честата му логорея. Колкото и изобилието от странни и нискочестотни думи да не работи и да спъва на места, в поне толкова други случаи функционира идеално и създава неповторимо усещане за другост и неизвестност на ниво език, което действа на читателя дори сетивно.
+ Той притежава едно от най-мащабните въображения в модерната фантастика.
+ Въпреки недостатъците, в романа има огромно количество много качествени идеи.
+ Много яки и разнообразни чудовища и всякакви странни същества.
+ Смелостта да третира сериозни теми по сериозен начин във фентъзи роман.

Минуси:
– Жалко, че същите сериозни теми така и не набират достатъчно устрем и убедителност. Още по-жалко, защото такава смелост да се атакуват важни и сложни проблеми се среща рядко не само в жанра, но и по принцип в литературата.
– Липсва добре балансиран сюжет, ритъмът е накъсан.
– Безинтересни герои.
– Все пак логореята. По някога думичка, за която Оксфордският речник не е чувал, не добавя пластове към атмосферата на романа, а просто пречи.
– Десетките създания, ритуали и вълшебници са винаги изключително яки и ефектни, но рядко оставят трайно впечатление, защото Миевил просто прекалява с тях.

Огромно количество страхотни идеи, един от най-нестандартните и яки сетинги в жанра, много добро писане и въпреки това доста разочароваща книга, най-вече заради неспособността й да изпълни потенциала си и достойно да защити претенциите си. Разбира се, всичко е въпрос на вкус, но ми се струва, че точно този роман на Миевил може да се прескочи за сметка на чудесния Embassytown, например.

     Първо едно уточнение. Прочетох Embassytown преди доста месеци, така че спомените ми за нея вече не са толкова ярки. Съответно не претендирам, че ревюто е особено точно отразява пресните ми усещания за книгата. Редно е обаче да включим това заглавие в ревютата, тъй като е най-новата книга на Миевил и една от най-добрите му.
     С Embassytown Миевил се е хвърлил изцяло в научната фантастика. Повечето от предишните му романи до известна степен рационализираха с псевдонаука фантастичните си светове и донякъде научен подход към странното. Тук обаче британската звезда на странната литература си е поставил рамка, която е много типична именно за класическите научнофантастични романи. За Embassytown дори може да се каже, че прилича много на фантастика от шейсетте или седемдесетте години на миналия век. Неслучайно Урсула Ле Гуин написа доста хвалебствено ревю за романа в The Guardian.
     Embassytown разказва за сблъсъка с различното, за контакта с извънземното и чуждото, за търсенето на смисъл и за естеството на смисъла. Главната героиня, Авис, отрасва на планетата Ариекей, населявана от енигматичните извънземни, наричани от хората Домакините. Домакините не приличат по нищо на хората и останалите познати извънземни. Нито по външен вид, нито по биологията си, нито по привичките и социалните си практики. Дори езикът им е загадка за хората. Владеят го единствено генетично отгледани и специално обучени двойки близнаци, посланиците, които дават името на човешкия град Embassytown и на самия роман. Човешката колония поддържа стабилно съжителство със своите Домакини, съобразявайки се с непонятните правила, установени от извънземните, които сякаш дори не възприемат нормалните хора като съзнателни същества. Странните технологии на извънземните са превърнали човешката колония в ценен граничен пост на края на познатия свят. Когато на Ариекей пристига нов посланик, изпратен със скрити мотиви от управляващите човешки светове, балансът на планетата е нарушен и всичко потъва в хаос, който заплашва с пълното унищожение не само на човешкото население, но и на уникалната извънземна цивилизация на Домакините.
     Миевил за пореден път доказва огромния си талант, що се отнася до измислянето на нови и пленяващи светове. Не просто планетата Ариекей, а цялата вселена, описана в Embassytown, е истинска радост за фена на фантастиката. Личи си, че Миевил е налял в нея страшно много въображение. Първата част на романа, в която Авис разказва за детството си на планетата, служи най-вече, за да ни запознае с красотата и мащабите на света. И макар Миевил да разкрива много детайли, ориентирането в художествената реалност става трудно. Заради невероятното й богатство, но и защото читателят е хвърлен в дълбокото без авторова помощ и полъжичково захранване, което да ни измъкне постепенно от зоната ни на комфорт. Напротив, още от самото начало се сблъскваме с екстремната другост на Домакините, както и със странностите на самата човешка колония на Ариекей. В най-добрите традиции на фантастиката обществото на бъдещето е много различно от познатото ни и изисква сериозна мисловна работа и нагаждане на познатите модели. Миевил пък е от онези автори, които могат небрежно да нахвърлят по няколко смразяващо яки идеи на всяка страница, вплитайки ги естествено в повествованието, без обаче да се впуска в подробности. Много скоро след първите страници въображението вече е свръхстимулирано.
     Ще спомена само една от най-впечатляващите концепции, които, да се надяваме, ще получат развитие в следващите романи на Миевил в този свят. Пътуването през космоса се осъществява през реалността на immer ("винаги" от немски). Immer e описана като тъмно и почти непознато море, което свързва със странната си геометрия далечните точки на manchmal ("някога"), т.е. нашата реалност. Не е съвсем ясно колко "някогашни" свята съществуват, не става и съвсем ясно какво точно е the immer. Пътуването през странната реалност се осъществява чрез специални кораби, управлявани от immersers (гениалната игра на думи е гениална), генетично предразположени хора, каквато е и Авис. Идейните мащаби, които това предполага, са зашеметяващи, а Миевил подобаващо е предал чрез дребни детайли усещане за смазваща необятност. Самата човешка цивилизация, разселена по различните краища на the immer, е само загатната като такава, но затова пък е загатната по най-добрия и пробуждащ интереса начин. Въобще, чакам с нетърпение още от тази вселена.
     Самият Embassytown, както написах по-горе, е роман за сблъсъка с различното и непонятното; роман за езика, до голяма степен. Ще кажа само, че сюжетът се върти именно около странните езикови способности за комуникация на извънземните Домакини. Миевил не задълбава твърде много във философските измерения на тази безкрайно сложна тема, макар и отново да демонстрира в пълния им блясък енциклопедичността и мощното динамо на въображението си. Думите "сравнение", "метафора" и "лъжа" придобиват нови измерения изпод перото на Миевил, а Домакините определено се нареждат сред по-интересните и истински други извънземни раси, описвани в научната фантастика.
     Героите са една от силните черти на романа. Макар и да нямат особено богати истории, читателят получава чувството, че за тях има какво да се разкаже, макар и то да остава скрито зад минималистичните охарактеризиращи щрихи. Авис на моменти дори изглежда леко ограничена и далечна, но това всъщност е в тон с лиричното на места, на места клаустрофобично повествование. Останалите герои, сред които посланици, учени и изкуствени интелекти, също не получават много голямо поле за развитие, но пестеливото обрисуване някакси пасва идеално, може би защото на фона му странноста на извънземните Домакини изпъква още по-силно. Финалът на романа е необичаен и може би изненадващ по различни начини. От една страна изглежда, че Миевил някак твърде елементарно колапсира другото, различното в познатото и разбираемото, което контрастира остро с непонятната извънземна красота от първата половина на книгата. От друга страна обаче финалът може да се чете като метакоментар за комуникацията по принцип, за литературата и за жанра. И ако Миевил е искал да вложи подобен елемент, то този Миевил е освен всичко и малко тъжно ироничен. А героите му, като в истински добрите романи, успяват да изненадат читателя и да пораснат поне малко. В крайна сметка, Embassytown успява да проработи на много нива едновременно, което винаги е емблемата на добрия роман, особено на научнофантастичния.

Плюсове:
+ Прекрасният нов свят.
+ Миевил пише традиционно силно, но в тази си книга още по-добре е уцелил правилния баланс между детайли и гледна точка.
+ Многото ценни идеи.
+ Лиричността му се е получила много добре.

Минуси:
– Трудно откриваеми. Някои теми можеха да получат малко по-задълбочена трактовка. Но пък, от друга страна, в книгата тук-таме има явни индикации, че може би такава липсва нарочно.

Твърде отдавна съм чел Perdido Street Station и The Scar, а и все още не съм чел всичко на Миевил, но Embassytown определено е сред най-силните му книги и същевременно заявка, че авторът може да се превърне в звезда не само във фентъзи жанра, но и в научната фантастика.

     Още не съм чел достатъчно Джеф Вандермиър, за да изкажа по-цялостно мнение за него – отварял съм само късия роман Veniss Underground и сборника с разкази The Third Bear. Затова не мога да кажа колко е добър в дългата форма, но във въпросния сборник той е в стихията си. Дотолкова, че му станах огромен фен и очаквам с нетърпение следващия том със събрани произведения.
     Вандермиър е фантаст от класа, прекрасен пример за автор, който гледа на странното и фантастичното като на нещо, което няма как да бъде лесно опознато, разгадано, описано или разграничено. Затова и в титулния разказ Третата мечка в гората не е мечка, а е нещо много по-страшно. Толкова страшно, че вътъкът на историята се саморазплита около нея, а новозакърпените дупки оставят само липсващи герои, недоумение, пръски кръв и подлудяваща празнота в душите на жителите на Громлин. Почти всяка литература се опитва да запълни, да обясни тази празнота. Само че образът на Третата мечка e точно обратното на подобна цел. Той е, както се изрази Хал Дънкан в блога си, онова, което не може да бъде, не – онова, което не трябва да бъде. Така, с този тих и неизбежен екзистенциален ужас, още с първия разказ Вандермиър вдига летвата неимоверно високо и загатва за мета-стрелите, които скришом ще мята по читателите до края на сборника. От четиринадесетте разказа е нормално да се очакват и по-слаби попадения, а оттам и почивки между силните разкази. От празнотата, оставена от The Third Bear, обаче The Quickening ни хвърля в една твърде впримчваща вниманието история, центърът на която е заплетен около не по-малко загадъчно същество. Неправдопобността тук обаче е ритмично туширана до степен немислимото да се превърне в жизненият център на историята. Издърпаме ли тази основа, всичко ще се срине, а ние искаме да повярваме. Говори ли обаче разказвачът истината, може да се запитаме, стига да успеем да се откъснем от гледната точка на главната героиня. А Вандермиър владее гледните точки на героите си както малцина в жанра – като същински фокусник в движение. Разколебал доверието ни в разказа и разказвача, фокусникът поставя под въпрос и самата самостойност на реалността спрямо въображението с Finding Sonoria, явно повлиян от Борхесовия Тльон, Укбар, Orbis Tertius и неговите реално-въображаеми терени. Следва четвъртият разказ Lost, в който именно загубата води до намирането – още един, струва ми се, от най-важните мотиви, обединяващи разказите. Докато седя и се пуля пред съдържанието, осъзнавам колко умело са подбрани и подредени частите от пъзела The Third Bear. Усещах го и в самите дебри на разказите, но дълго не осъзнавах колко фино е реализирано. Може би си внушавам и преинтерпретирам, но какво пък, именно такава литература искам да чета. А изненадващите ходове и промени в правилата на играта не спират до края на сборника. Да, разбира се, има и по-слаби произведения, но дори те са на високо ниво и не спират да дълбаят отворените рани от всички посоки – митологични и метафизични, психологически и политически. Вече никак не ми са ми далечни твърденията, че на страниците на Вандермиър се крият Борхес, Кафка и Картър... и Джеф Вандермиър. Буквално. На студените брегове на езерото Байкал, въоръжен с пишеща машина и два револвера с перлени дръжки, придружаван от пингвин, натоварен с мисия, в която не знае дали вярва, и застрашен от дебнеща го смърт с неизвестно име. Редактиращ подборки от фантастични разкази. От това повече метафикция, здраве му кажи. Структурата на сборника подсилва усещането – разказите уж трябва да са автономни (а те са!), но все се натрапва впечатлението, че Третата мечка дебне нейде из гората около селото. Образцова литературна параноя с пристрастяващ ефект.
     И в по-конвенционалните смисли на думата Вандермиър е великолепен писател. Както споменах вече, гледната точка е едно от най-силните му оръжия. Почти няма разказвач, чиято характеризация да не се с просмукала в текста, затова и разказите приковават така лесно вниманието. Самите истории са изключително разнообразни. От фентъзи-хорър през стийм-пънк, научна фантастка и реалиазъм до пост-модернистични акробатики, които не се побират в никой жанр. За да илюстиратам тематичното разнообразие: една от историите се казва Shark God Versus Octopus God (и е много яка!), а в друга се разказва за смахната корпорация за био-технологии, в която главният герой създава гигантска манта, поглъщаща цели деца с образователни цели, и междувременно се бори срещу конспирациите на колегите си и самовъзпламеняващата му се шефка (А там Третата мечка пък колко да присъства :D – бел. ред.).Има ги и невероятните странни Ню уиърд светове, обратите, атмосферичността, неизказаното между редовете, експерименталността и меланхолията. Има всичко, което бележи яркия талант на Вандермиър. Дано името му да расте, и във фантастиката, и в литературата изобщо.

Плюсове:
+ Титулният разказ.
+ Мета-нишките, пък дори и да съм си ги измислил сам.
+ Тоналностите, с които Вандермиър така умело си играе чрез разказвачите си.
+ Въображението на този човек е звяр. А дори съм сигурен, че тук е звяр вързан с верига. Не ми се мисли колко уау-наситени са романите му.

Минуси:
– Такива със сигурност има дори и в средните по качество разкази в сборника, но са малки и незначителни на фона на цялостната класа.

Прекрасен сборник, който задължително си изисква препрочитането.

     Уау... Уау!... УАУ.
     С това общо-взето се изчерпва по-повърхностният слой мисли, обзели ме след Квантовият крадец на финландеца Хану Раджаниеми. Без да съм чел кой знае колко от нашумелите заглавия тази година, съвсем уверено бих заложил на този дебют през следващия награден сезон. В него има почти всичко, което един фен на жанра иска да прочете, може би дори повече. Рядко съм срещал толкова добре окомплектована история, подплатена с толкова добро писане и идеи от такъв мащаб, и най-важното – така пристрастяващо четивна. На ум ми идват Хиперионите, няколко от шедьоврите на Зелазни, може би още скромна шепа други заглавия. И макар подобни сравнения да не са особено смислени в повечето случаи, Квантовият крадец е голяма работа, а Хану Раджаниеми като нищо ще се окаже новата голяма звезда в жанра.
     Резюмето му е достатъчно впечатляващо, та да си струва прегледа. Както вече споменах, Раджаниеми е финландец, само че от доста време вече живее в Единбург, където е взел докторантурата си по теория на струните. Преди това пък е учил математика в Кембридж. Образованието и интересите му в областта на математическата физика си личат ясно в романа, и то по най-добрия възможен начин. Освен това Раджаниеми е създател на фирма за имплементиране на математически и ИИ-решения в разнообрази сфери на бизнеса, а като за капак на всичко е и дейна фигура в единбургския писателски кръг, от който са се пръкнали вече няколко нашумели автори. А на тридесет и две години вади този зашеметяващ дебют. Впечатляващо, меко казано.
     Много неща правят Квантовият крадец толкова добра, но нека започнем с историята. В началото на романа тайнствената жена-воин Миели и разумният й, паяко-пеперудоподобен кораб "Перхонен" успяват да проникнат в дигиталния кошмар на Затвора на Дилемата, управляван от свръх-интелигентните и вманиачени по теорията на игрите Архонти, за да измъкнат легендарния крадец Жан льо Фламбер. Целта е крадецът да доведе до край един от малкото си незавършени обири. Зад целия замисъл стои тайнствена богоподобна сила, която дърпа конците не само на Фламбер, но и на самата Миели. Обектът, който крадецът трябва да задигне, се намира на Марс, в така наречния "Oubliette" – гигантски подвижен град, който кръстосва марсианските пустини. Така се завърта класическата схема на романа-обир, вдъхновен, както Раджаниеми сам признава, от романите за Арсен Люпен на Морис Лебланк. Схемата е оплетена прекрасно, и макар в началото много неща да са неясни и привидно лишени от дълбочина, към края всички елементи застават по местата си, хързулнати към читателското въображение по една прекрасно замислена и изпълнена драматическа струкура. Нещо, което рядко се среща в твърдата фантастика.
     Пост-апокалиптичната/пост-човешка Слънчева система на Раджаниеми е един невероятен свят, толкова наситен с научно-фантастичното, фантастичното, научното, странното, познатото, че човек не разполага с много време да се диви на чудните драматически и стилистични детайли. В света на Квантовият крадец научният напредък е размил границите между истинската и виртуалната реалност. Зоку-клановете и тяхната квантова технология правят възможно съществуването на практически всичко: на светове и ситуации, в които разграниченията между истина и измислица просто спират да значат. Враговете им от Соборноста пък са предвождани от истински пост-човешки богове, създават космически кораби с песента си и летят с дракони, а техните губернии черпят енергията си направо от плътта на Слънцето, технологията им пък позволява да превръщат човешките съзнания в специализирани системи, в мъртви души "гоголи". Всичко това обаче са предимно щрихи, които загатват за пълнокръвието и мащабите на замислената от финландеца вселена. Спиращи дъха детайли, които обаче вероятно ще видим в пълния им блясък в следващите книги. В настоящата фокусът е поставен именно върху марсианския Ублиет, където хората бранят с почти религиозен плам правото си на лична информация чрез помощта на фина система от информационни воали, наречени gevulot. Вездесъщата екзопамет на странстващия град пък позволява на гражданите му да споделят мигновено спомени и да съхраняват съзнанията си под формата на код. В този толкова ню-уиърд (ако и облечен във футуристична естетика) град на постоянно местещи се квартали и улици единствената валута е времето, което всеки Благороден гражданин може да пръска или пести грижовно в квантовите капани на специално изработения си Часовник. А след изтичането на същото това Време съзнанието му ще бъде прехвърлено в Тиха форма – машина, отговаряща дали за градската поддръжка, дали за тераформирането на планетата, дали за отблъскването на войнолюбивите пустинни фобои. До следващото му Благородно прераждане.
     Накратко, светостроенето в книгата е зашеметяващо. Бих могъл да изпиша още десетки параграфи с подробности. Най-хубавото е, че Раджаниеми не подценява читателя и не обяснява излишно, а напротив – хвърля го още от самото начало в гледната точка на героите и го принуждава сам да подреди пъзела и да разкодира механиката на света. Реалността на Квантовият крадец е остраннена по един невероятно ефективен начин. Текстът гъмжи от неологизми, които препращат към огромен спектър от области: квантова механика, изкуствен интелект, класическа литература, митология, поп-култура и какво ли още не. Което, разбира се, прави четенето малко по-трудно на моменти, но стилът на Раджаниеми тече прекрасно; а и логиката на света е издържана и предадена така добре, че непознатите думички бързо се наместват комфортно в речника на внимателния читател. В тази книга фокусът върху твърдата наука и прогностиката е намерил идеалния си брачен партньор в лицето на вихреното въображение и усета на финландеца към езика и характеризацията. Смея да твърдя, че Раджаниеми е доста по-добър от Алистър Рейнолдс, да речем, и без да съм чел Бенкс и Строс, мисля, че скоро работата му ще се превърне в еталон в жанра на твърдата фантастика.
     Романът може да се похвали с още много. Както споменах вече, с добре реализираните си герои, чиято история се разгръща ту плавно, ту изненадващо, като в добре изплетен детективски разказ, какъвто Квантовият крадец всъщност е до голяма степен. В повествованието се преплитат нюанси на детективски и криминален роман, викториански разказ за висшето общество, киберпънк, космическа опера. Изобилства от препратки към многообразие от култури и езици: английски, френски, италиански, скандинавски, руски, древногръцки, индийски и японски. И то не препратки, които са сложени за цвят и куулнес, а такива, които на чисто езиково и асоциативно ниво позволяват на фантастичния свят да оживее с целия непознат блясък на остраннени до крайност понятия от собствените ни култури. Да не говорим за скритата интертекстуалност, от която аз лично долових на няколко места Набоков, Честъртън и Пруст, а вероятно повечето съм изпуснал, тъй като е вплетена наистина майсторски. Не на последно място са изблиците на прекрасен и ексцентричен хумор. Още ми става смешно, като се сетя за празненството на зоку-колонията, по време на което квантовите императори на пост-човечеството се отдават на ларп и мултиплейър, за да почетат земните корени на клана си. Всичко това и още доста в рамките на около 300 страници, които се четат плашещо бързо, стига да разполагате с нужното време.

Плюсове:
+ Въображението и размахът на книгата.
+ Умело вплетените научни детайли, които до голяма степен изграждат идейния гръбнак, без да звучат сухо или неразбираемо.
+ Писаческото умение на автора.
+ Финото жанрово балансиране, комбинирано с отлична драматическа структура. От ония, които са толкова добре напаснати към целите на историята, че до последно се чудиш дали всеки един детайл ще падне на мястото си. И точно когато си готов да се примириш с един или два неизбежни пропуска и да лепнеш етикета "просто много добра", и последната пушка гръмва, а на теб ти става някакси топло отвътре.
+ Доста добре мотивирани и триизмерни герои, независимо от задъханото темпо и малкия размер на книгата. Допълнителен плюс е начинът, по който авторът успява да се справи със сегашното време и гледните точки, прескачащи от първо към трето лице и обратно.
+ Все още страшно много неща са неизвестни, а краят, колкото и добре да затваря историята, дава надежди за още доста продължения в същия свят.

Смазващо добър дебют. Дано Раджаниеми продължава да твори с добро темпо и без спадове в качеството. Съдейки по тази книга и биографията му, мисля, че то само може да расте. А за Квантовият крадец тепърва ще се говори и пише доста. Така че не позволявайте на първите петдесетина страници да ви уплашат с висока концентрация на неологизми, чуждици и страннизми. Лично за мен Квантовият крадец показва лице на модерната фантастика, което се надявам да виждам все по-често и във все по-смели мащаби.

     По принцип си имам едно наум, когато се захващам със самоиздаващи се автори, защото досегашният ми опит е по-скоро отрицателен (за справка виж ТОВА), но нещата, които се изписаха в мрежата за книгите на Майкъл Дж. Съливан, при това в общо взето реномирани блогове, ме накараха да преосмисля позицията си. После се появи една много приятна промоция за първата книга в електронен формат, която вървеше в комплект с безплатна втора и си казах „какво пък, все мога да прежаля 5 долара, едва ли ще е чак толкова зле”. Оказа се, че за разнообразие съм бил прав.
     Историята е доста класическа – в света на Елан, напомнящ доста на нашето средновековие, двамата протагонисти Ройс и Хадриан си изкарват хляба, като набавят срещу заплащане ценна информация, документи и някои други стоки, които човек не би могъл да си достави по легален път. Бизнесът върви добре, двамата са си изградили стабилна репутация и всичко е цветя и рози до момента, в който приемат поръчка да оберат двореца. Естествено нещата се развиват на принципа „Ние каква я мислихме, тя каква взе, та стана” и двамата се оказват обвинени в убийството на краля, преследвани от църквата, армията и кой ли още не и като бонус – с престолонаследника за заложник. Единственият шанс за спасение се крие в освобождаването на тайнствения магьосник Езрахадон, държан в непристъпен затвор и според легендите отговорен за най-голямото предателство в историята, довело до разпадането на Новронската империя.
     Стилово книгата напомня доста на класическите фентъзита от началото на 80-те години. Езикът е лек и достъпен, основният акцент е поставен върху отношенията между героите, а изграждането на света и на митологията му е оставено на по-заден план. Освен Ройс и Хадриан, екранно време получават и още неколцина герои, които явно ще имат важна роля в следващите части, като принцеса Ариста, принц Алрик и монаха-нърд Мирон са най-интересните сред тях. На моменти има леко прекаляване с диалозите, но е в рамките на поносимото.
     Съливан неколкократно споменава и в самата книга, и на интернет страницата си, че е искал да напише класическо фентъзи, и по скромното ми мнение се е справил доста добре. Явно и добрите хора от Орбит са смятали така, защото закупиха правата за книгите и ще ги издадат в три томчета от по две. Първото, което ще съдържа The Crown Conspiracy и Avempartha ще се появи на пазара през ноември, със заглавие Theft of Swords, а следващите две – Rise of Empire и Heir of Novron, ще го последват през декември и януари.

Плюсове:
+ Приятни главни герои
+ Чувство за хумор
+ Лек и четивен стил
+ Интересна история
+ Всяка от книгите е завършено приключение

Минуси:
- Малко твърде лековата
- Има какво още да се желае от светостроенето
- На моменти напомня на Дейвид Едингс, което всъщност може да се сметне и за плюс

Ако са ви липсвали добрите стари приключенски романи и изпитвате носталгия по времената, когато фентъзито беше един по-невинен жанр, без прекомерно насилие и натуралистични секс-сцени, The Crown Conspiracy е правилният избор. Леко и приятно четиво, което ще ви накара да се усмихнете с носталгия. При все че притежавам електронните версии на книгите, с удоволствие ще се сдобия и с хартиения вариант.

     След приключенията в първата книга Ройс и Хадриан разчитат, че ще бъдат оставени на мира. Както във всяко добро фентъзи обаче, надеждите им са разбити на пух и прах и двамата симпатяги за пореден път се оказват в центъра на събитията.
     Този път център на действието е малкото селце Далгрен, което се намира на границата с владенията на елфите. Всъщност, твърде близо до границата, което на пратика е в нарушение на мирното споразумение между двете раси. При все че дълги години жителите му не са били закачани, появата на странен звяр, който убива наред, разбунва духовете в човешките кралства. Един странен безрък старец на име Езра пък привлича нежеланото внимание на църквата. Както изглежда, отговорите на мистерията се крият в изоставения замък Авемпарта. Единственият проблем е, че е нужен човек със специални таланти, за да успее да проникне вътре. Някой като Ройс...
     Съливан продължава с успешната формула от първата книга и отново поставя акцента си върху героите, но все пак решава да вложи малко усилия и в историята на света и легендите от миналото. Като допълнителен бонус, доста бегло споменатите в предишната книга политически фракции получават повече внимание и хвърлят допълнителна светлина върху случващото се в Елан. Отново има леко прекаляване с диалозите, но пък за сметка на това Съливан е поизгладил още повече стила, така че съм склонен да му го простя.

Ако The Crown Conspiracy ви е харесала, същото ще важи и за Avempartha. Съливан е позачистил част от бъговете на първата книга и се е постарал да вкара нормален завършек, така че човек да не трябва да брои месеците до излизането на следваща.

     Това е ревю на първите две книги от поредицата Long Price Quartet. Толкова съм прочел, а и качеството е достатъчно хомогенно, че да не се налагат някакви значителни разграничения между двете. Поредицата на Ейбрахам не просто е изключително качествена, но и крайнo нетипична за жанра фентъзи. Така че, ако ви се чете нещо необичайно и свежо, можете да я пробвате смело.
     Светът, в който се развиват книгите, се отличава от масата други с отчетливо източноазиатския си привкус. Свободните градове на Кайем са благословени с богатство и власт, а историята им е пропита от древност и спомени за величието на някогашната империя. Мощта и мира, на които се радват, обаче са вечно заплашени от опасността, която надвисва все по-осезаемо от Запада – галтите и жадната им за богатство млада цивилизация. На фона на традицията на братоубийствени боричкания за власт сред аристокрацията на Кайем, единственото, което пази Изтока от крах, са поетите, чието изкуство датира още от времената на империята.
     Именно поетите са елементът, който прави поредицата на Ейбрахам наистина уникална за жанра. Светът определено е интересен и достатъчно екзотичен, за да представялява интерес, но сам по себе си не блести особено, нито пък на описанието му е наблегнато толкова сериозно. Освен това, като се изключи, че е измислен, в него няма нищо фантастично. Без концепцията за поетите поредицата можеше да бъде окачествена просто като алтернативна история. Централната идея, около която Ейбрахам е построил света си, обаче не просто внася фантастичен елемент в книгите, ами направо може да се състезава за най-фантастично хрумване в жанра. Идея толкова странна и необхватна, че на мен лично ми е трудно да направя сравнение между нея и която и да е друга фантастична концепция в жанра.
     Древното изкуство на поетите на Кайем им позволява да обвържат в човешки тела самите мисли и концепции, които могат да хрумнат на обикновения човек. Пленените в капани от плът концепции, наречени андат, получават собствена воля и характер, а поетите – власт над тях. Веднъж изпусната, дадена мисъл става още по-трудно пленима, като за целта поетите трябва да изобретят все по-оригинални и неочаквани форми на древните езици. Един андат би могъл да е най-безполезното същество на света, но би могъл да разполага с мощта на божество. Божества, които могат да убият плода в утробата на всяка бременна жена или пък да направят камъка мек като пластелин, в зависимост от концепцията, която стои в същността им.
     Андат е невероятно хрумване от страна на Ейбрахам, изкушавам се да го нарека гениално и уникално, каквито са малко идеи в жанра. Фентъзи авторите си изкарват хляба с това да комбинират аспекти от реалността във фантастични комбинации, които гъделичкат въображението на читателя със странността си. В художествените светове в жанра фантастичните елементи обаче са част от реалността и по някакъв начин от вътрешната логика на фукнциониране. Идеята, че в на практика нефантастичен свят хората сами са сътворили фантастичното чрез силата на собствената си мисъл, за мен лично е нещо невероятно красиво и силно. На някакво ниво бих си позволил да видя в това дори метапослание за ролята на литературата и въображението в човешкия живот, за контрола, обвързан с тях. Това пасва много добре и на цялостния тон на книгите – сериозността и реализмът в тях са на много висок трон, което рядко се среща в която и да е жанрова творба. Long Price Quartet не е литература на ескейпизма, нито дори литература, която се фокусира върху фантастичното и различното. Книгите на Ейбрахам са много повече анализ на човешкото състояние и на сложните социални и психологически фактори, които го контролират. Затова и в тях няма да намерите типичните за жанра клишета и добре утъпкани пътеки. Няма нито един от обичайните фентъзи типажи, няма ги очакваните жанрови завръзки и развръзки, липсва нереалистична сюжетна структура за сметка на епично действие, а андат, при все че са сред най-могъщите създания във фентъзи литературата, фокусират енергията на романите по един много не-фентъзи начин. Няма ги магическите фойерверки и геройската епика. За сметка на това поредицата се фокусира върху майсторското описание на не толкова невероятни герои и на трагичното им взаимодействие.
     Действително, Long Price Quartet e много повече трагедия (и дори лесно мога да си представя драматизация по книгите), отколкото епика, така че няма много смисъл да се съсредоточавам върху историята, която е изтъкана основно от човешки съдби и политически машинации. Много по-интересни са самите герои. Дали аристократи, поети или прости работници, всички са реализирани майсторски, изключително плътно и убедително, а съдбите им са преплетени изкусно в трагическата структура на повествованието. Именно това измерение придава атмосфера на величие в книгите. Самата история и събития не са сред най-запомнящите се. Вероятно сред най-интересните герои пък са самите андат, които Ейбрахам е успял да опише като плашещо човешки и същевременно други създания, неестествени и несъвместими с останалия свят. Прекрасна реализация на чудесната идея, около която е построена поредицата. Именно благодарение на андат майсторските умения на автора в характеризацията изпъкват още повече и превръщат четенето на поредицата в истинско удоволствие.

Плюсове:
+ Страхотните герои и силният елемент на трагизъм.
+ Ейбрахам пише много умело, с много внимание към сетивните детайли и ефективните образи, което прави героите и конфликтите му още по-силни.
+ Андат.
+ Относителната самостоятелност на книгите.
+ Почти документалният реализъм, с който авторът е подходил към историите, които разказва.

Минуси:
– На доста читатели вероятно няма да им се понрави изключително незначителната роля, които епиката и самият свят играят в поредицата. Определено нещо много нетипично за жанра. Признавам си, че и на мен ми се искаше на места да видя малко повече мащаб и размах на светостроително ниво, но пък в същото време оценявам, че липсата им всъщност е по-скоро преднамерена и може би дори прицелена срещу определен набор от жанрови клишета.

Много, много качествена поредица, която със сигурност няма да се хареса на всеки, но пък слага в малкия си джоб болшинството многотомници по отношение на качествени герои и добре замислени конфликти.

     Героичното фентъзи винаги е било странна птица. При все че е дало на света Конан, Фафърд и Сивия мишелов и още стотици други знайни и незнайни корави типове, на него винаги се е гледало с леко пренебрежение. Сякаш е по-скоро втора категория литература. Не е лъжа, че тоновете боклуци, задръстили жанра през годините, имат значителен принос за това. Но макар и много рядко, някое име успява да блесне на небосклона и да си изгради репутацията на легенда, показвайки на критиците, че меч и магия не значат непременно лошо четиво. Такъв беше покойният Дейвид Гемел, който собственоръчно успя да изтупа праха от цял поджанр, да си спечели хиляди фенове по цял свят и да даде на читателите голяма част от съвременните образци в жанра. Не е преувеличение да се каже, че със смъртта на Дейвид Гемел в жанра на героичното фентъзи остана огромна празнина. Мнозина се опитаха да заемат овакантения трон, но за момента няма ясен победител. На всеки от кандидатите сякаш му липсва нещо. Може би по тази причина Анди Ремик е решил да опита малко по-различен подход и в прав текст да си каже, че Легендата за Кел е неговият начин да отдаде почит на покойния Гемел.
     На пръв поглед приликите са толкова много, че чак започва да бие на плагиатство – обрулен от годините ветеран, притежаващ могъща брадва, обладана от демон (Дръс? нее, не е Дръс). Инвазия от безмилостен враг. Постоянно плямпащ съратник в лицето на Саарк – мошеник, женкар и комарджия, криещ тъмна тайна. Безнадеждна ситуация и много, много екшън. В първите стотина страници на книгата бях меко казано подразнен от нещо, което все повече приличаше на преразказ на Легенда. После нещата си дойдоха на мястото. Ремик се е постарал да създаде интересни злодеи в лицето на вашините – наполовина вампири, наполовина машини, нуждаещи се от специална кръвна магия, за да оцеляват. Успял е да изгради индивидуалност от Кел и да ни покаже, че той е доста по-мрачен и неприятен образ от Дръс. Вкарал е и малко древна история за цвят, но не я е развил особено, което е един от сериозните минуси на книгата. Повествованието щеше само да спечели от още малко дълбочина.
     Иначе сюжетът е до болка познат – лошите нападат нищо неподозиращите човешки кралства, защото имат нужда от добитък в лицето на хората. За тяхно огромно съжаление в мелето заплашват Ниена, внучката на Кел и си навличат гнева му. Тъй като все пак си говорим за трилогия, Ремик вкарва още малко сюжет насред постоянния екшън и естествено се оказва, че мотивите зад инвазията са далеч по-диаболични отколкото нашите герои са си представяли. Намесва се и древна раса, враг на вампирите, която обаче е не по-малко зловеща и опасна. Следват около хиляда страници (общо за трите книги) премеждия, обрати, кръв и карантии, за да се стигне до големия финал.

Плюсове:
+ Героично фентъзи, вдъхновено от Дейвид Гемел
+ Интересни злодеи в лицето на вашините
+ Сиви герои
+ Расата на Анкароките
+ Много екшън

Минуси:
- Доста самоцелна и прекомерна употреба на насилие и зверства (още първия път схванахме колко са зли лошите, няма нужда да ни се повтаря на всеки десет страници)
- Стилово има какво да се желае
- Първите две книги завършват с изключително дразнещи отворени краища
- Анкароките очевидно са оставени за бъдеща употреба
- Ниена

Доста прилично героично фентъзи с интересен свят и герои. Голям плюс е скромният обем на трилогията, което си е глътка свеж въздух на фона на масовите многотомни поредици, заливащи пазара. Като бонус Ремик е обещал, че ще пише още самостоятелни книги в тази вселена, така че може би ще видим малко развитие на света и расите, които само бяха загатнати в трилогията.

Оценка: Kell’s Legend 7/10; Soul Stealers 7.5/10; The Vampire Warlords 7.5/10 Ян