Напоследък ме мързи ужасно, така че това е, което можах да измъдря. Нещо като начална ситуация се явява. За цял сюжет на разказа му е рано, щото се променя в движение с изключение на основния конфликт, а и аз пиша на части, когато не знам накъде вървят нещата, те сами се изясняват с развитието на текста. Има го и вариантът да не стигне доникъде, разбира се
Брет се събуди в оранжевия сумрак на вечерта, лепкав от пот, с пресъхнала уста и език крехък като листо. Горещината на деня бе попила в каменните стени на стаята, в чаршафите, омотани около него и в кожата му. Прозорците нямаха завеси и през целия ден жестокото, чуждо слънце на пустинята бе хвърляло лъчите си върху тялото му, изгаряйки го безмилостно.
Брет се изправи бавно, бе изтощен въпреки съня, тази умора нямаше да премине толкова лесно, без значение колко часове от деня прекарваше в накъсани сънища. Пръстите му трепереха, докато се пресягаше за ризата, захвърлена на стола до леглото. Кожата му вече бе започнала да се бели след изгарянето в гневно червено и той я усещаше възпалена под грубия плат. Закопча ризата, пропускайки няколко копчета, и дръпна звънеца до леглото, за да повика Ноа.
- Някакво писмо?- попита, когато другият влезе с подноса храна.
- Не, сър - отвърна Ноа и Брет трябваше да седне на ръба на леглото и да вечеря, мръщейки се на гледката от прозореца.
Навън пустошта се простираше чак до свежозелените хълмовете на хоризонта, обрасли с кленове, пейзаж от друг свят. Беше смайваща тази разлика между суровостта наоколо – само камениста, сивокафява пръст, жилави храсти и остри треви и изобилието на живот в земите, от които бяха дошли само преди седмица.
Трябваше да яздят три дни през пустинята преди кулата да се появи на хоризонта, грохнала, грозна сграда, разпадаща се в горещината и праха наоколо. Брет се изправи на седлото, усещайки магията във въздуха, същата, която бе изсушила въздуха и отделила това място от заобикалящата го реалност. Зад себе си чу тих кикот, по-скоро стържене отколкото истински смях. Той се обърна и видя Моргантън да се зъби като звяр.
- Нямаше представа къде те пращат, нали, инквизиторе? - каза той и вдигна ръце в подигравателена имитация на Шрьодингерова конфигурация. Глифовете, татуирани дълбоко в кожата му, до кост, се раздвижиха предупредително и той отпусна ръце, ругаейки, веригите издрънчаха рязко.
Не, не знаеше, Брет си помисли мрачно, докато дъвчеше хляба. До него Ноа метеше кафеникавия прах, който проникваше навсякъде въпреки мокрите парцали под вратите и рамките на прозорците. Брет внезапно се реши.
- Намери ми нещо за писане - каза на Ноа.
Прислужникът му донесе хартия, малка мастилница и перодръжка. Брет седна на паянтовото писалище до прозореца и примигвайки срещу залязващото слънце, започна да пише с нечетливия си, ъгловат почерк.
До Сената на града-република
Монсеньори,
В съответствие със заповедите ви ескортирахме затворника до указаното място и се установихме в очакване на по-нататъшни инструкции.
Тъй като отговорността за безопасността на затворника до процеса е моя, считам за свой дълг да ви уведомя, че въпреки усилията ми, поради обстоятелства, независещи от мен, е все по-трудно да изпълнявам задълженията си и затова се осмелявам да помоля да бъде изпратен човек, който да...
Той спря да пише, несигурен как да продължи. Ноа го наблюдаваше с безпокойство.
- Сър, - каза той колебливо, - може би е по-добре да оставите нещата, както са.
Брет притисна юмрук към челото си. Най-вероятно точно това бе, което Визингер бе очаквал от него, когато го извика онзи ден с новото му назначение. Защото Брет със сигурност не беше нито достатъчно кадърен в конфигурациите, нито достатъчно смел, за да попречи сам на
нещата долу да затворят устата на Моргантън завинаги.
Слънцето вече докосваше хълмовете по пътя си надолу към нощта. Дълги сенки се плъзнаха по каменния под на кулата, Брет застина, когато усещането, че е на две места едновременно, се появи. Ръката му върху листа хартия вече бе тясна, старческа вместо познатата му широка длан с къси пръсти и изгризани до кръв нокти. Писалището изглеждаше направено от скъпа, тъмна дървесина, с полирана до блясък повърхност. Разтворена книга лежеше върху него, тънък сребърен молив до нея. Усети как някой се навежда над него и казва нещо, от което чу откъслечни фрази: ...церемонията... господарю... време е...
Главата му се замая. Брет смачка хартията и се изправи. Нямаше време за внимателно обмислени писма. Той затвори очи и остана така няколко секунди. Само десетина часа, не е като да не знаеш какво те очаква долу, след това ще можеш да спиш. Ръцете му вече трепереха силно и Ноа го изгледа укорително, докато му помагаше да облече робата.
Пътят по разбитите стъпала надолу бе дълъг. Брет внимателно слизаше, опрял длан на стената, покрай стаите на войниците, гласове и светлина идваха от помещенията, покрай кухнята, складовете, надолу, надолу, към мрака и студа, който подземията издишваха.
Пазачът пред килията се изправи от стола, на който бе дрямал цял ден.
- Върви - каза Брет и мъжът го остави.
Зад ръждясалите решетки Моргантън лежеше на нара. Брет сви пръсти и мека, трепереща светлина освети подземието. Моргантън скри очи в сгъвката на лакътя си.
- Време ли е? - попита той, гласът му бе уморен и хриплив.
Брет прочисти гърлото си.
- Да.
Моргантън се изправи бавно и се доближи до него, толкова близо, колкото позволяваха решетките. Той бе ужасно слаб, като плашило с изпъкналите си кости и прозрачната кожа под слоя мръсотия. От черното мастило на глифовете гърлото му изглеждаше като прерязано.
- Кой би помислил, че чистилището наистина съществува, инквизиторе? - попита той, гласът все така надменен и студен, но без злост в думите.
Те сдържаха дъха си, докато светът около тях започна да избледнява.
- По дяволите - Моргантън успя да каже и Брет трябваше да го хване за ръката, за да го последва.