ShadowDance

Хриси, преди има-няма две седмици препрочетох първите 100 (хубу де, 150) страници на първия Малазан и са ми доста пресни Там няма крепости и има точно тия диалози, че и тия между двамата сенчяци в началото и между Уискиджак и хората му.

Е, аз четох нещото в продължение на месец и нещо (рекордно дълго време за една книга) преди 3-4 месеца, така че никак не ми е прясно, но за сметка на това споменът за тегавината все още гори с пълна сила. Онова с крепостната порта го четох 6 пъти преди да го прочета, толкова скучно ми беше, че се разсейвах необратимо на втория от многото редове. То с цялата книга го имах тоя проблем. Пичът описва увлекателни неща по отегчителен начин. Може изразното му богатство да ви кара да еякулирате, но на мен лично дори Кант ми е по-лесен за четене. И тва като се има предвид, че английски знам достатъчно, че да не трябва да прибягвам до речник, като го чета. Просто такива структури е набичил човека, че бая ми излазиха по нервите. Нот май тайп ъф буук. Нот ет ол.

Всъщност, аз съм на мнение, че стилът му далеч не е нещо сложно и смазващо тежкотоварно. Особено пък в първите 200-тина страници на първа книга, макар по-нататък (в следващи книги) да се увлича в многосричности.

Би ли споделила в кои моменти особено ти се е набило това впечатление? Примерно оня с портата? Къде из книгата е, че да видя какво точно имаш предвид?

Оставих книгата в Канада, така че няма как да го изровя онова. Иначе вече почти не помня за кво идеше реч, така че конкретни примери за някви детайли не мога да дам. Четенето ми олекна чак накрая, вероятно щото дотогава му бях свикнала на изказа.

Да се изкажа и аз скромно по темата. С уговорката, че го правя не като човек, опитвал се да преведе Джордан, Мартин и Ериксън (къде по-добре, къде много зле), а като читател.
Джордан за мен беше сладкодумен. Дори в дългите пасажи с везмо, дрешки, как се пие чай с лимонов кекс или как се купува кон.
Мартин умее да те трогне, пише (когато благоволи да пише) стилно, с хъс и от сърце. Докарва ти сълзата в окото, дето се вика.
Ериксън е мащабен, грабва ти въображението, мрачни неща, черен и извратен хумор понякога, драма, горчиви истини. И всичко това - в един доста тромав стил. Да оставим настрана излишно (или претенциозно понякога) засуканите фрази - дразни ме например това, че понякога гребе с шепи от синонимния речник и ръси загребаното само в един период (както споделих наскоро с един участник във форума, понякога Стив пише като фадрома).
Все пак има си хора, които харесват едното, другото или третото. Някои - и трите.

За мен именно фактът, че въпреки трудния си стил, Ериксън всъщност е ТОЛКОВА впечатляващ, го прави.. ъм.. ОЩЕ по-впечатляващ. Няма друг фентъзи автор, който аз да знам (с изкл. на Толкин, за който ако някой ми каже, че има по-добър стил..) да е създал толкова мащабен, добре изпипан свят и сюжет - просто да грабва въображението.

Джордан беше близо до там, но разбози фатално още по средата на пътя. Ериксън и той уви е тръгнал натам, но ерудицията му още го крепи, а и остана твърде малко за масивни издънки.

На въпроса "Да я чета заради края ли?" - отговорът е - "ДА, чети я заради края". Както и принципно човек подхожда (ако има това желание) към всяко изкуство, което не разтваря краката си пред него на първия досег.

Точно тази поредица за да ти даде нещо трябва и читателя да вложи усилие, да вникне в нещата. Много е далеч от книгите които се четат във влака полузаспал за да мине времето- ако подходи човек така нищо няма да разбере. От друга страна не се и забравя за два дена като споменатите книги.

Интересно какво точно може да ти даде Ериксън? Доскоро (тоест преди да почна с четене на по-смислени книги, а не само на фентъзи) го смятах за великан някакъв в литературата, но това изобщо не е така - наистина излишно утежнен стил на моменти и разни безсмислени разсъждения, но българските читателите имат съвсем малък избор откъм възможности за по-качествени военни четива - горещо препоръчвам "Саламбо" от Флобер. Смятам да довърша поредицата единствено поради образа на Трул Сенгар (дано само да не бъркам името на едура), защото ми е сред най-интересните образи във фентъзито. Между другото книгата, заслужаваща си да се вдълбаеш в нея и която може да ти даде нещо, определено не е Малазана (по-скоро Реквиема на Зиндел), разбира се, откъм фантастичните четива.

Никой не го смята за великан в литературата, макар да има чисто литературни достойнства, а по-скоро за великан във фентъзито, осигуряващ НЯКАКЪВ мост между въпросното (което обикновено се мотае в не-твърде-високо-литературната сфера) и добрата литература.

That said, в Ериксън има доста философия, която - макар и не особено оригинална - си е ценна на моменти.

Тук имаше пост но като гледам Мор изразява моето мнение така го изтрих.

Moridin wrote:...That said, в Ериксън има доста философия...

Тук съм съгласен с теб.

Interpreter wrote:Да се изкажа и аз скромно по темата. С уговорката, че го правя не като човек, опитвал се да преведе Джордан, Мартин и Ериксън (къде по-добре, къде много зле), а като читател.
Джордан за мен беше сладкодумен. Дори в дългите пасажи с везмо, дрешки, как се пие чай с лимонов кекс или как се купува кон.
Мартин умее да те трогне, пише (когато благоволи да пише) стилно, с хъс и от сърце. Докарва ти сълзата в окото, дето се вика.
Ериксън е мащабен, грабва ти въображението, мрачни неща, черен и извратен хумор понякога, драма, горчиви истини. И всичко това - в един доста тромав стил. Да оставим настрана излишно (или претенциозно понякога) засуканите фрази - дразни ме например това, че понякога гребе с шепи от синонимния речник и ръси загребаното само в един период (както споделих наскоро с един участник във форума, понякога Стив пише като фадрома).
Все пак има си хора, които харесват едното, другото или третото. Някои - и трите.

Може би си повлиян от това, че Джордан се превежда по-лесно, защото рециклира едни и същи описания ad nauseum.
Иначе е ясно по подразбиране, че Ериксън не е някакъв литературен колос, но ме дразнят и изказвания тип "фентъзито е такова, пък видите ли сериозната литература е друга бира", просто защото има фентъзи и фентъзи, а има и "сериозна литературе", която почти всеки нормален човек без една шепа самозвани критици намира за нечетивна помия.

Matrim wrote:Може би си повлиян от това, че Джордан се превежда по-лесно, защото рециклира едни и същи описания ad nauseum.

Повярвай ми, реагирам на темата чисто читателски - нищо общо няма с лесното или трудно превеждане - имам право на това, нали? А че Ериксън е Вагнер в съвременното фентъзи - не го оспорвам.

Това за нечетивната помия е вярно (един поглед към съвременните ни родни автори, смятащи се за "следмодерни" е достатъчен), но във фентъзито има и много по-добри автори (Улф, Вандермиър, Миевил - "Street station"-а, дотам, докъдето съм стигнал, е размазващ, Дж. Кроули също наскоро го "опознах" и ми допада повече от Ериксън. Всъщност смятам, че шумът около него не е заслужен).

А ако ми се чете унищожаваща невроните философия, предпочитам Ф. Хърбърт

Не, че нещо, но никой от тези не пише епично фентъзи. Те са точно стилисти, да не говорим, че Улф по душа си е фантаст. Ериксън е първият и единствен за момента автор с толкова сложен и богат стил, постигнал подобен мащаб на история, събития и герои. Между другото, Малазанът към днешна дата е всепризнато най-мащабната фентъзи поредица изобщо.