Написаното е базирано само на Бъфивърс, при това само на двата сериала.
Една малка забележка, преди да започна: „персонаж” е литературно понятие. То е силно фикционална материя, част от роман, пиеса или скрипт. Затова няма да говоря за персонажи в сериалите, а за роли. Ролята, казано най-просто, е сливането на актьора и персонажа. Тази претенциозна забележка я правя не за да изглеждам претенциозна, както изглеждам, а за да уточня как виждам нещата.
Опитах се да класирам пет персонажа, но не успях. Първо, защото не знаех по какви критерии класирам. А после, като си определих критериите, стана сложно, защото се оказа, че в различните категории има различни победители. Затова топ 5 класацията ми е всъщност списък на оглавилите класирането в пет дисциплини. Или нещо такова.
Спайк Кървавия Марстърс
№ 1 по любимост
Персонажът Спайк е кървав абсурд. В направата му са включени следните елементи:
Злодеят Спайк – като изваден от ренесансова драма. Той е зъл, защото мрази, а мрази, защото презира. Той прелива от презрение, защото е много над другите с интелекта и въображението си, и го знае, и това е факт.
Вампирът Спайк – второразредна бутафория, дълбоко в клишетата на хоръра. Когато реши да хапе хората, той не го прави, защото е гладен, а защото вампирите следва да правят така. Извлича наслада не от храненето с кръв, а от самото ядене на хора.
Душицата Уилям – мек и сладък като захарен памук. Толкова чист, доверчив и крехък, толкова неподходящ да живее на света. Пише стихове, не защото може, а защото изпитва боляща потребност да изразява чувства. Дете невинно, което обича, както диша и не може да диша, ако не обича. Икона на сантиментализма.
Бунтарят Спайк – с всеки юмручен удар, който нанася, го начуква на обществото. Обществото си го проси, защото е кървав ред и структура, изградена от кървава предвзетост и лицемерие. Обществото отхвърля такива „плевели” като Спайк по дифолт, затова, ако обича, да го духа. Наистина ми напомня за „Плевели”.
Любовникът Спайк – дълбоко, дълбоко, дълбоко, ах, ох, в традициите на романса. Не съм експерт по жанра, прочела съм едва десетина-двайсе романсчета, но мисля, че съм наясно с модела. Романсовият мъж е мъжкар. Той е див и непокорен, но напълно готов да се опитоми и покори на Нея. Той обладава чудни способности и таланти, които да инвестира накуп, за да се погрижи за Нея. Романсовият мъж е мъж с огромни проблеми, но сто на сто ще преодолее всичките само заради Нея. Колкото по-див, опасен, екстраординерен и проблемен е той, толкова е по-романсов, а вампирите са просто идеални за тая цел. Ако не вярвате, питайте Стефани.
Шутът Спайк – не в пейоративния смисъл обаче на „смешник”, а като културна фигура: Онзи, който говори истината. Неудобна, гадничка, просеща шамари истина, която някой трябва да казва на тия наоколо, без значение приятели или врагове, без значение колко си слаб, осакатен и зависим от тяхната милост. Без значение, че това е жената, която обичаш и която до ей сега си държал. Понеже някой, по дяволите, трябва да я каже. Понеже са слепи за истината и кърваво глупави.
В минало време Спайк – бивш злодей, бивш хулиган, бившия на Дру и бивш много други работи, които вече не е. Дълбоко социален типаж на лошото момче, което е пораснало, помъдряло, зарязало дрогата, излежало си присъдата, уотевър и сега иска да започне начисто, за да стане добър мъж. Метафора на тежък пубертет.
Библейският Спайк – прегърнал кръста, съвсем буквално, и кървящ, и сълзящ по пътя на изкуплението. И тя ще го погледне и ще прости. И той ще бъде простен и обичан. Нали ти това искаше, Господи?
Психо Спайк – в една ранна утрин, кога слънцето изгрява, аз чух девойка чиста да пее във дола. О, не ме забравяй, о, не ме оставяй, о, защо излъга мен клетата така.
Синовният Спайк – дори мъртъв, грижовен към болната си мама,
Утешителят Спайк – благодат за огорчени демонки,
Спасителят Спайк – изгорял като жива факла за Човечеството
и мн., мн. др. Спайкове.
Да взема да спра вече, че чак на себе си досадих.
Има само едно нещо на тоя свят, способно да удържи цялата тази чудовищна еклектика да не се разпадне на съставните си части, и това е чудовищният талант на актьора Марстърс. Джеймс Марстърс е от онзи етюден тип актьори, които притежават дарбата на мигновеното превъплъщение. Това е способност, която не се научава, актьорът или я има, или я няма, всъщност тя противоречи на някои класически школи на актьорска игра. На прима виста се сещам за метода на Станиславски, за Мейерхолд, за Виола Сполин и Чикагската школа – всички те много успешно биха отучили актьора да прави така. Прочетох някъде, че Джеймс бил изритан от прочутия колеж Джулиард, и много неща ми се изясниха.
Та. Джеймс Марстърс изиграва Спайковете кърваво добре, защото умее да се превъплъщава толкова бързо и така многоликово, че ги изпълнява едва ли не на квантово равнище. Елементарните частици, разправя мъжът ми, не могат да бъдат фиксирани в пространството, ами се появяват и изчезват в миг, един фотон даже го гледали да интерферира със себе си, демек изхитрил се да съществува на две места едновременно. По същия начин различните Спайкове проблесват и изчезват в изпълнението на Джеймс, а в отделни случаи и по двама, по трима, по пет, по шест наведнъж. Като се замисля, те се умножават с развитието на сериала. Предполагам, чисто хоронологически, разните му там сценаристи и режисьори първо са кастнали Джеймс, после са се плеснали по челото и зяпнали усти, накрая са потрили доволно ръце и са се захванали да наметнат на плещите на нечовешкото му можене всяко жанрово клише и всеки културен архетип, за който се присетят в творческия процес между второто малко и сутрешното главоболие.
Накрая не мога да не кажа две думи, къде ти, не мога да не блудствам словесно за мъжа Марстърс. Той, видите ли, е от онзи тип кърваво късметлийски създания, обречени да излъчват сексуалност на талази. Талазите се плискат между отделните Спайкове и ги увличат във водовъртеж, всъщност Спайковете са корабчета, които изплуват на повърхността и потъват, ту едно, ту друго, но талазите са си там и бушуват и се просмукват навсякъде, докато екранът подгизне и всичко се разтече като размазан грим по физиономията на женското човечество. Или нещо такова. И понеже съм убедена, че ме търпите само защото чакате като миналия път да избухна в кърваво ужасна поезия, ето, оргазмът идва под формата на:
Спайку
Удрям те, чукам те.
От дълбините те поглъщам.
Аленее изгревът като кръв от прасета.
Бъфи Гелър
№ 1 по важност за мен
Когато започнах да гледам сериала, първата ми реакция беше „Ха, тая ситна и сладка кукла ли е Убийцата?”. Обаче бях прочела някъде, че ще има израстване, и седнах да я чакам да порасне. Ма тя не порасна. Даже, като сравня, в седми сезон изглежда даже по-мъничка. Нито закоравя – всичко, през което премина от началото до края, я нарани как си требе. Всеки път, когато се изправяше пред следващия злодей или проблем, ми се струваше по-крехка, защото всеки път я чупеха все по-жестоко. Обаче тя се изправяше срещу каквото там й беше отредено да се изправи за поредно, и това беше най-важното в тоя сериал, в тоя диегезис, в тоя бъфивърс – нещото, което си струва да запомня.
Абсолютно не искам да говоря за феминизъм, честно. Обаче той, феминизмът, в случая ме говори. При това онзи плашещ ме философски феминизъм, от който винаги съм се опитвала да стоя настрана, но той ме докопва постоянно в случаи като този, когато една мислеща и чувстваща жена е седнала да разсъждава за друга такава жена. Обожавам жената Гелър чисто физически, защото е дребна, руса и нежна, тя е точно куклата, която момиченцата сме програмирани да прегръщаме и обичаме. Тука чувствата ми са прости и ясни. Мислите ми обаче не са.
Сядам например да разсъждавам защо Бъфи така и не порасна, във всички смисли на думата, въпреки че наистина постоянно растеше и се променяше. Осъзнавам, че грешката е в мен, опитвам се да видя Бъфи като цялост, като текст. Като завършено произведение. Само че от Рикьор знаем, че това е илюзия, породена от материалния носител. Никоя творба не съществува като завършена цялост нито в главата на автора си, нито за читателя, както писането, така и четенето са процеси.
Порастването също е процес и погледнато философски, този процес надхвърля лимитите на текста. Бъфи е порастване и съзряване, незавършено никога, никога окончателно, както е и в живота. Защото детството, младостта, зрелостта са също илюзии, културни метафори с неизяснено съдържание. Опит да се подчини сложната човешка индивидуалност на общи физиологични и психични процеси. Аз съм два пъти по-стара от Бъфи, а пък не знам въобще дали съм пораснала. Един от най-зрелите и мъдри фикционални персонажи, за които се сещам, бе казъл: „Мили хапчета чудесни, нека никога да не поресна”. Или нещо такова.
В този момент феминизмът почва да ме говори с така типичните за него провокативни питанки. А ти защо очакваше, вика, че Бъфи ще порасне и ще узрее и ще стане една сериозна, какво им е лошото, пита, на непорасналите и подрастващите? Защо чакаше да забъде силна и корава, да загрубее, да стане цинична? Та нима уязвимите, нежните, крехките, чувствителните, нима те са полухора, те да не са патрави, що? Да не би да не се справяше чудесно и такава каквато си е? Това, че е егаси супергероя какво й пречи да си бъде и егаси сладката кукла? Кажи ми бе, Ани, защо очакваше Бъфи да се промени и да заприлича на мъж? Мразя го тоя феминизъм.
Не го навиждам, но то това му е ценното на феминизма, няма си равен в задаването на кофти въпроси. А Бъфи е нещо, което позволява да бъдат зададени купища въпроси. На които, ако човек намери правилните отговори, те са безценни.
Следва продължение, когато намеря време...