ShadowDance

Както и предвиждах – "127 часа" без никакво усилие ми влиза в топ 10 на годината, всъщност май вече само от True Grit зависи дали няма да ми е дори в топ 5. Филмът наистина изглежда великолепно и всъщност е рефлексия на героя си буквално във всеки шот - от хиперактивните, ярки и жизнени кадри в началото и отчаяната клаустрофобия после, до проекциите на шокираната му и дехидратирана глава – имаше една много хубава сцена, когато лазещото по лицето му насекомо се превърна в ръка, която го гали. Дигиталната камера освен удобството да е по-функционална при тези условия, много хубаво прибавя реализъм и цялото нещо става съвсем self-reflective – като самият Ралстън да си го е документирал, както той малко или много в действителност е и направил.

Ще стане дълго и досадно да обяснявам как и защо ми се видя обърната наобратно идея от класическите робинзониади като Cast Away, но така или иначе, май че това е, което ми хареса най-много.

Относно другата аналогия - “Buried”, това ми е поредният от доста напоследък случаи, в които допускам, че може би просто нещо ми хлопа, но ако кажа, че за мен този филм е като писан от първокурсник по драма, със сигурност ще съм несправедлива с първокурсника. В следствие на което изобщо не ме интересува кое колко му струва и колко са му красиви светлинно-цветовите решения, „127 часа” в сравнение е просто major, maaaajor league, не само откъм главна роля, макар че там е особено болезнено, а и откъм усещането за вложена мисъл. Някаква, каквато и да е.

Изводът от всичко това е (нищо, че ако някой ме попита за любим режисьор, едва ли ще кажа Дани Бойл), че има нещо в творческия ум на тоя мъж, което функционира на много мои вълни и нямам против да ми прави до края на живота филми за каквато глупост му скимне.

Ех тоя Франко... Хубаво е поне, че признаваш, че пак му е скимнала глупост.

Хипер-реализмът стоеше интересно в онова с Портман; тук е първото, дето може да ти хрумне и затова не мога да му дам кой знае колко кредит. А и не става само дума за това, че камерата е дигитален евтинджос - почти през цялото време си представях оператора, което е пагубно за подобен филм. В Buried това не ми мина нито за момент през главата.

При Бойл винаги има някаква еклектичност в стила, която на места работи, на места дразни, но никога не ме оставя с впечатлението за обмисленост. И някаква нахална (нахакана) енергичност, която в повечето случаи регистрирам, но толкова. Щеше да е яко, ако беше наизмислил за целия филм някакви визуални хватки като онова падане на камерата заедно с едната от мацките във водата. Или пък да поеме в другата крайност - съвсем документален подход, без никакви залитания в MTV стилистика. Но консистентно.

Аз по принцип не харесвам подобни филми. Откъм съдържание и трите примера в тоя топик - 127 часа, Cast Away и Buried ми са еднакво плитки, с еднакво ужасни финали, които не ми носят абсолютно нищо, освен леко изнервяне и усещане за преебаност. Затова остава само формата. Buried естествено е недоклатен, но поне е верен на концепцията си от-до, и предлага нещо, което е много трудно да се pull-off-не по принцип. Затова и отдавам повече на моментите, в които работи (и решенията, които са помогнали за това), отколкото на очевидните проблеми. И печели с малко пред 127. Cast Away пък е недостижим в сравнение с тези двата, не толкова защото Том Ханкс все пак успява да направи роля, а защото е адски, ама адски обмислен филм, който технически е близо до съвършенството. Въобще, това е фундаменталната разлика между Бойл и Земекис (и Финчър, и Шаямалан допреди Повелителя) - при последните не се чудя дали следващия кадър, който ще сервират ще работи или не. Аз знам, че вероятно ще е направен по най-добрия възможен начин (още си спомням една статия през 1994 за Форест, в която оприличаваха филма на топла вана, в която можеш да се отпуснеш - което за мен е точно така, но в никакъв случай като съдържание, а като форма, и то винаги при този тип). При Бойл нямам никаква идея какво да очаквам. И това не е много хубаво, защото може и да успее да извърти някой фокус, който да ми вземе акъла за няколко минути, не повече, ама с по-голяма вероятност ще е хаос, залитащ и към кич.

Разбира се, не е много приятно да си призная, но в случая с 127 часа доста голяма роля изигра и масовото хвалене на филма и то по линия, по която не намирам почти нищо.

Сега мога да се опитам да те върна към двете неща, които ми бяха най-важни в горния пост и които подмина – че според мен 127 часа следва от край до край концепцията си (състоянието на героя си), откъдето и кинематографичната неконсистентност е някак органичен момент тук; и че тоя филм идейно е нещо като Cast Away наобратно, което пък ми прави обобщението ти за “тези” филми малко странно...
Но всъщност няма смисъл, защото те разбирам, а и не исках да споря или да те убеждавам в каквото и да е. Като ти казах, че на частта ‘тоя пич тръгва да скитосва, заклещва се и си отрязва ръката, на кого му пука?’ не съм способна нищо да противопоставя, не беше саркастично и още си важи. На мен ми пука, на теб – не. Как да си говорим оттук нататък? Ами, очевидно никак – ‘so fuckin’what’ е толкова категоричен, изначален и безспорно валиден аргумент (също и универсално приложим - някакъв чичо попада на тропически остров, живее там 5 години и си изкъртва зъба с кънка за лед. На кого му пука? Някакъв гневен и зарязан младеж сяда на лаптопа и измисля програма за сравняване на мацки. На кого му пука? и т.н.), че разбива главата на всеки по нататъшен разговор. При такава изходна позиция, не само че няма да те накарам да захаресваш нещо в тоя филм, но дори не мога да ти покажа какво на мен ми е харесало – всичко заминава в ‘so fuckin’ what’ дупката.

Е едното го подминах, защото ти не поиска да елаборираш върху него.

С другото проблемът ми е, че има много начини да прехвърляш емоционалното състояние на героя в/у заснемането (примерно) и този на Бойл ми се струва първосигнален. Обмислено прехвърляне имаше точно в Cast Away и заснемането на трите акта на филма - първия със задъхания hand-held; втория - с камерата, която извършва единствено ротация от една позиция (като, че ли е surveillance camera); и последния - с крановите шотове и пановете.

На мен по принцип default-ната позиция за всеки филм е "so fuckin' what" по отношение на драмите на героите (с много редки изключния), но това, което значи в крайна сметка е, че във филма не съм видял нещо, което да ме извади от нея. В този смисъл, нищо не заминава в никаква дупка - най-лошото, което може да се случи е да взема да го гледам пак, ако се окаже, че съм пропуснал нещо.

Е, на мен понеже времето, необходимо за досещане каква е целта на опредeлен похват, не ми е критерий за функционалност, пренасянето ми хареса; освен това аз пък не си представях опертора в нито един момент (макар че камерата като гледаше отвътре на манерката с вода се понапънах да го направя ); освен това на мен тая нахакана техническа хиперенергичност ми е едно от любимите неща при Дани Бойл, прави го нещо като по-спокоен и по по детски свободно подхождащ Финчър; освен това тайм-лапсът си беше съвсем добре.
Това се нарича неутрализираща се тежест на доказателствата. Какво ще правим сега?

Почти съм сигурна, че Слъмдог е сниман ако не с точно същата, то с максимум с хиляда долара по-скъпа дигиталка. Там гадно ли беше също?

А пък за другото - основното в робинзониадите е (Cast Away е класическа трактовка на темата, страховито красива и напълно безопасна, типично за Земекис, имаше един роман на Балард, дето някакъв лондончанин трябваше да оцелява на остров насред магистрала, ето там беше вече смело), че същността им е в изграждането на някакъв първичен, предцивилизационен determination to survive дух, който средностатистическият градски човек в удобната си модерна среда е изгубил. А 127 часа се занимава според мен с едни определени статистически изключения и тяхната арогантност – тези, дето хем се отнасят с пълно пренебрежение към градската си среда, хем смятат, че няма лимит, който да не могат да push-нат извън нея и да се измъкнат като още по-големи богове (аз лично притежавам два броя такива в най-близкото си обкръжение и ужасно се притеснявам от пълната им липса на страх). Иначе филмът оставя впечатление за подобна на другата възхвала на човешкия дух, но накрая се оказва, че по-скоро вместо да го изгражда, го е посчупил малко тоя дух, щото е отишъл прекалено надалеч. В крайна сметка вместо обикновения градски човечец, който трябва да подчини враждебната, непозната среда (природа) на себе си и да си сглоби някаква цивилизация тук градският daredevil трябва да подчини себе си на средата (природата), която е бил прекалено самоуверен да смята, че контролира. Което си е обратната история. Оттам и началния сплит-скриийн с обикновените хора от града от една страна и хората, който push-ват лимити от друга. И пак в тая връзка, имаше един момент в началото, когато Ралстън гали с ръка скалата с някаква собственическа радост и после в композиция с края, където скалата си поисква в жертва точно тая ръка – може да е първосигнална идея, но беше хубаво.

И още нещо по сравнението с Cast Away (преводът на това заглавие е ненадминат връх в малоумието на бг-киноразпространението, бтв) – докато там го имаше удобният наративен дивайс Уилсън, с когото героят да си общува, тук Ралстън, чрез камерата общува всъщност пак със себе си. Което намирам за друга много добра и много добре реализирана идея, макар че онзи момент с предаването беше малко прекалено (и типично по данибойлски) директен.

И понеже те харесвам и не искам никакви лоши неща да ти се случват, само да отбележа, че нищо от написаното няма да видиш на второ гледане, ако не си го видял още първия път, така че – категорично няма нужда да го гледаш пак.

Silver wrote: На мен по принцип default-ната позиция за всеки филм е "so fuckin' what" по отношение на драмите на героите (с много редки изключния)...

That's because you're peculiar.
(така викаше кралят на терапевта в онова, дето ще обере всички Оскари )

Нека не бъдем черногледи, може и да стане някакво чудо.

Филмът със сигурност ще го гледам още веднъж, когато се появи на HD (защото на кино тук ще излезе със сигурност по-късно). Все пак има малка вероятност да ми се е сторил по-грозен, отколкото трябва, и по вина на dvd-рипа, който гледах. Във всеки случай, кадърът, който преля чашата беше онзи с намокрянето на обектива по изключително неприятен начин (в контраст със сцените от Cast Away, където камерата беше заливана от вълни в много неконтролируема обстановка и пак нито една капка не ни напомни, че този герой всъщност е заобиколен от снимачен екип).

С това за връзката между героя и цивилизацията съм съгласен по принцип - не е точно огледално обръщане на концепция, защото историята в 127 часа не е робинзонова по никакъв начин. Както и да се върти, си остава в крайна сметка за човешкия дух и силата му и бла бла, който на финала хич не е посчупен. Халюцинациите и спомените тук бяха услесняващ елемент, точно колкото Уилсън.

За тежестта на доказателствата... такива няма. Има субективно възприемане на похвати. Аз обикновено в киното се радвам на неща, които ме изненадват и които не би ми хрумнало да направя без да се замисля. (Също така се радвам и на филми, които бих направил точно по този начин до най-дребните детайли - онези на индиеца - но там е падало якото мислене.) Не се радвам на неща, които започват да ми звънят в главата на "първо хрумване". Всичко това със сигурност е производна на личностни характеристики, но харесвам обмислени и пресметнати неща. Така че нищо няма да правим сега, просто затваряме тая тема.

http://www.imdb.com/title/tt1010048/technical

Добре, не е посчупен, поотрязан е. И алфа-пичът, който нямаше нужда от никого, вече има съпруга и дете, чува се с майка си всеки ден и винаги предупреждава къде отива.
За Милионера интересно е, че без да имам представа, интуитивно си възстанових някакви сцени, които ми изглеждаха много сходни и оттам връзката, сигурно точно те са снимани с мини-то. Е, поне му остава другото да е красиво.

Както и да е. След тоя нокаут, в който ме закова с производните на личностните характеристики, мисля, че е време да затворим всички теми.

Като гледам се е заформила ебаси дискусията...

Надявам се суперподробното разнищване на филма да не е отказало всички от темата Пускам линк към един много як разказ за събитията от филма, който прочетох преди няколко години. В случай, че не сте гледали 127 часа и имате намерение да го гледате може и да не го четете, въпреки че според мен не пречи.

http://ivo.ucoz.com/index/0-46

Spoilers all over the place...

Между 127 hours и Buried има някои други разлики, които си струва да се отчетат, и които не се изчерпват с това, че Рейнолдс е безпомощен в сравнение с Франко.

Buried започва от минута първа с героя в ковчега. В 127 има доста веселба и билдване до момента с камъка. Затова, Силвъре, Бойл "чийти" като вкарва халюцинациите и спомените- защото част от тях са свързани с миналото (момичетата, Скуби Ду и тн.), а други са свързани с бъдещето.

Тия халюцинации разчупват филма, внасят психическото в ситуацията. В 127 има физическото страдание плюс психическата несгода, докато в Buried има само една неистинна сцена (несъществуващото спасение), което всъщност е финал и най-хубаво нещо във филма.

Баш тия халюцинации ме хванаха на моменти повече от грухтенето на Рейнолдс, който в крайна сметка, е просто физически ограничен, но има телефон, има връзка със света. Защо се изкефих толкова ли- защото мисля, че всеки е изживявал тия игри на съзнанието. Примерно спиш, но ти се пикае, сънуваш как отиваш до тоалетната и се изпикаваш, само за да разбереш, че е било сън и пак се налага да станеш от леглото

Филмът на Бойл е класи пред Buried. Музиката ме смаза, режисурата на Бойл ми говореше в почти всеки кадър, Франко се оказа некакъв дзвер и тн., но думата, с която бих описал 127 е "сензитивен"- много е близък контактът на зрителя със средата, с природата, със скалите, със светлината...

И двата филма ми носят просто послание, което не усложнявам допълнително с "човек срещу природа/обстоятелства", а просто с: "Пич, оценявай това, което имаш, поставяйки се на мястото на тези хора, за които това, което имаш ти, е светът".

Гондри, всички тези посланийца ми са твърде мех, за да имат някаква сериозна тежест. По принцип не гледам филми заради това. Съпричастност към герои изпитвам в крайни случаи - предимно, когато са пълни откачалки, а тук и в двата филма имаме просто някакви келеши + кофти стечение на обстоятелствата. Възможно е и да нямам право да изисквам това, което изисквам от 127 часа, но пак ми идва вповече това омг-ръката-омг-дъ-драмата... Ако останалия свят му даваше на филма 6-7, колкото на практика заслужава, а не го спрягаше за Оскари, сигурно и аз бих му дал толкова, а не 5.

Не защитавам Buried - наясно съм с проблемите му, давам му малко повече кредит, отколкото заслужава, единствено защото е по-труден филм, знае това, остава такъв до финалния си кадър и е на много малко всъщност да вземе и да заработи.

127 часа работи. Предпочитам обаче провален опит с топки, отколкото работещ филм, но safe & easy.

И аз не твърдя, че посланията са нещо, което да остави трайно впечатление. Отдавна съм си казал, че всяко нещо, което се опитва да ти внуши нова гледна точка върху живота, в 99% е обречено на провал. И за двата филма може да се хвърлят някакви гръмки думи- за живота, смъртта, правото на живот и тн., но не оставят трайните впечатления. Повече моментни неща- примерно докато гледаш как Франко отчаяно се пресяга за късче светлина, ако погледнеш слънцето, го виждаш малко по-... различно от обикновено

В смисъл, не искам да стигам до клишираното "Може би си подходил с много големи очаквания", но може би си подходил с много големи очаквания. И в двата няма да намериш някакво идейно величие, защото и двата залагат основно на това да те вкарат в някакъв физически капан, физическо ограничение, от което ефекта след края на филма няма как да остане.