Пеп има изключителното предимство да принадлежи на митологията „Барселона” – той е любимият капитан на Кройфовия дрийм-тийм. Освен това е много земен и симпатичен мъж, който може примерно да хване парцала и да започне да търка мокрите седалки на пейката преди играчите му да седнат, все едно това е най-естественото нещо на света, с което периодично хвърля в луда любов всичките 120 хиляди на Ноу Камп. Също така има много премерен публичен апиърънс в стил – „отборът пада – виновен съм аз, отборът печели – виновни са великолепните момчета”, с което пък печели и футболистите, и журналистите. И с отбор, който прибира шест титли в един сезон в добавка, крачката да стане най-добрият треньор в историята на треньорството е ей толкова малка.
Само че треньорството може и да не е
единствено тактика, ама пък и хич без тактика не може. Това, което посочваш за основен плюс на работата му, за мен е най-големият му недостатък. Имаме отбор, чийто стил се диктува изцяло от трима (четирима, евентуално) гениални играчи и тук няма много място за треньорска креативност. Въпросните четирима ще играят със същите уникални, разпознаваеми идеи при всеки треньор с мозък за пет пари. При това положение единственият случай, в който отборът наистина има остра нужда някой да му дава идеи
отвън, е когато мощната инерция на „стила” по случайност вземе, че не сработи и колата трябва да се издърпа от дълбокия коловоз, щото там очевидно буксува. Ето тук се дъни Пеп
всеки път. Той просто не знае какво да направи с отбора, когато „стилът” не работи, и това е минус, а не плюс, особено когато води до ултракъсметлийско и донякъде нечестно класиране на финал в Шампионската първата година, отпадане на полуфинал втората, измъчени равенства срещу Рубин Казан третата, още по измъчени равенства срещу средняци в Испания (това прясно от снощи), изоставане на 4то място във вътрешното първенство и т.н.
А за кадровата му политика да не говорим. Лиши отбора си от голмайстора му, защото имаше сериозен
личен конфликт с него. В Барселона феновете между другото
обожаваха Ето’о, била съм личен свидетел. И взе в замяна играч, изначално обречен да не върже смисъл. После се оказа, че и с него имал сериозен личен конфликт, не са си разменяли и дума от месеци и – Ибра си замина. Сега взе Масчерано, който (дано да греша тук, но се съмнявам) е следващото по ред квадратче, което ще трябва да бъде набутано в триъгълен отвор и разкара неясно по каква причина чудесния Туре. На двата най-травматични поста – бековете, държи от едната страна безумието Алвеш, а от другата сега са се сдобили с някакъв Адриано, дето какъв е и с какво точно е заслужил да играе в Барселона никой не знае.
Абе, много съм му набрала, колкото и да ми е ужасно симпатичен.
И о, да - с онова непоносимо португалско его са толкова несравними от който и ъгъл да ги погледнеш, че не знам как съществуват в една и съща вселена.