дочетох
Адските машини за желания на доктор Хофман.
Много ми е трудно да я коментирам. Точно това е книга, за която бих казал, че Е нещо особено.
Имам само две оплаквания като и двете са въпрос на личен вкус и в никакъв случай не са минуси за книгата предвид целта й и годината, в която е писана.
Първото оплакване е, че писателката е яростна феминистка ...
Това го приемам като духа на 60-те. Притежавайки стил на писане сравним с природна стихия, авторката е сътворила такива епични и дълбоки гаври с женственото, че да се зачуди човек, как изобщо жените са оцелели до днес.
... фройдистка - това е второто.
Сексуалните желания нека си управляват света, но
- Spoiler: show
- Просто бруталните изнасилвания, включващи почти всеки герой по няколко пъти ми дойдоха в повечко. Rape-rate - а е по-висок от този в Небесните Господари.
Можела е малко да се ограничи авторката.
Това btw е пример за свободата, на която се радват писателите. Ако описаното в книгата бъде изобразено във филм или игра, страните в които въпросният продукт нямаше да бъде баннат се броят на пръстите на стругар алкохолик.
back 2 the book
Като изключим тези лично мои предпочитания книгата е нещо огромно.
Героите карат митологичните богове да изглеждат някак жалки. Засенчват Слънцето, Луната и всичко друго, което може или не може да бъде засенчено.
Стила е не като някакво си романче. Книгата е като философски труд. Отдавна не ми се беше случвало да срещна толкова много непознати думи. Не само, че книгата изисква втори прочит, но докато я четях много изречения го изискваха.
Буквално всяка страница гъмжи от страхотно формулирани форми на речта. Аналогиите са невероятно образни. Книгата е съкровищница за интелигентния читател.
Докато например от Джонатан Стрейндж е доста по трудно да се извадят устойчиви афоризмни цитати, които да ловят съзнанието и извън контекста, то Адските машини гъмжи и от такива. На всяка втора страница се среща описание или аналогия, която ти се иска веднага да споделиш с някого, а по-добре с всички.
И да продължим сравнението между двете. Докато Джонатан Стрейндж е някак перфектна. Създава илюзия за константност. Написана е точно така, както трябва и не може да промениш и една думичка без да развалиш хармонията.
В Адските машини е обратното. Всичко в книгата носи духа на хаоса. Това не е книга, а буря, разярен океан. Вечно в движение. И дори съм сигурен, че на втори прочит книгата няма да е същата. Думите са вече напечатани. Редът им е избран. Но посланието ще бъде друго.
Книгата със сигурноста няма да се хареса на всеки. Но и не е това целта й. Ако имаше списък от книги, които всеки трябва да е чел. Бих я сложил в него. Дори най-вероятно сред първите 300.
За финал малко цитати от първа глава(да не спойля много), че много къс ми се види поста. Съвсем случайно подбрани:
- Spoiler: show
-
Чувствах се сякаш гледам филм. в който Министърът беше героят, а невидимият Доктор - определено злодеят; но този филм беше безкраен и аз го намирах за отегчителен, тъй като никой от персонажите не ми беше симпатичен, макар да ги уважавах,
Писмото мина през безброй компютри. Мина през Лаборатории за тестване на реалността А и Б, фотокопирахме го, преди да иде в Лаборатория В. Добре че направихме така, защото се оказа автенично.
Министърът ту поглеждаше часовника си, ту потропваше с крак; интригуваше ме да разбера дали е неспособен да извърши тези две действия едновременно, може би защото умът му бе толкова целенасочен.
- Ако бях религиозен човек, Дезидерио - проговори той най-сетне, - щях да кажа, че тъкмо сме се измъкнали от среща с Мефистофел.
Винаги ме бе поразявало колко дълбоко религиозен е Министърът.
Боже, аз когато си я купих, не можех да спра да й се любувам 
