Posted: Thu Sep 01, 2011 12:59 pm
Почнах първия от четирите Невериона на Самюъл Дилейни - Tales of Neveryon.
Представлява всъщност пет разказа и като цяло и останалите три книги са повече сборници с кратки и среднодълги форми, а не романи (макар че май имаше един). Както самият Дилейни казва в предговора, опитва се да стои по-далеч от тъпкания с висок език, архаизми, епитети и барокова метафорика стил на хай фентъзито тип Хауърд, при все че работи именно с хауърдовски материал и в такъв сетинг - и същевременно да разопакова някои от скритите в такова фентъзи идеологически положения.
На около една трета на първия разказ съм - дългичък е, даже май е новела, - и е много яко. Главният герой е Горгик, четиринадесетгодишен хлапак от пристанищния град Колхари, син на търговец, чието семейство избиват две години по-късно, когато на престола с преврат се възкачва императрицата-дете Инелго, а него самия го завличат в обсидиановите мини в планините Фалта.
Там прекарва още пет години и на двайсет и една е някакъв рошав исполин и отговорник за една от бригадите миньори, също роби. Една вече край мината спира великата везирка Миргот и си поисква най-долнопробния и гнусен роб, с когото да направи един бърз такинг. Евнухът й докарва някакво момченце с едно око, кървящи венци, прясно разпорен задник, счупен крак и мехури по кожата и тя решава, че все пак й трябва умерено гнусен роб, ако може мускулест. Естествено, втората опция приляга на Горгик и двамата се такват, а през останалата част от нощта той я забавлява с истории, при което тя решава, че мястото не му е в мините.
Дотам съм, но всъщност сюжетът, каквото и да излезе от него, ще е винаги второстепенен спрямо изключително богатата описателност и готината ирония на Дилейни. Бих нарекъл описателността и поетична, и романистична - поетична, само че не в смисъл на лирична или епична, а в смисъл на изключително обрана и образна.
Ето един пример:
Дори само заради стилистичния подход горещо препоръчвам. Дилейни знае по-добре от почти всеки как се вкарва цвят във фентъзи обстановка.
Представлява всъщност пет разказа и като цяло и останалите три книги са повече сборници с кратки и среднодълги форми, а не романи (макар че май имаше един). Както самият Дилейни казва в предговора, опитва се да стои по-далеч от тъпкания с висок език, архаизми, епитети и барокова метафорика стил на хай фентъзито тип Хауърд, при все че работи именно с хауърдовски материал и в такъв сетинг - и същевременно да разопакова някои от скритите в такова фентъзи идеологически положения.
На около една трета на първия разказ съм - дългичък е, даже май е новела, - и е много яко. Главният герой е Горгик, четиринадесетгодишен хлапак от пристанищния град Колхари, син на търговец, чието семейство избиват две години по-късно, когато на престола с преврат се възкачва императрицата-дете Инелго, а него самия го завличат в обсидиановите мини в планините Фалта.
Там прекарва още пет години и на двайсет и една е някакъв рошав исполин и отговорник за една от бригадите миньори, също роби. Една вече край мината спира великата везирка Миргот и си поисква най-долнопробния и гнусен роб, с когото да направи един бърз такинг. Евнухът й докарва някакво момченце с едно око, кървящи венци, прясно разпорен задник, счупен крак и мехури по кожата и тя решава, че все пак й трябва умерено гнусен роб, ако може мускулест. Естествено, втората опция приляга на Горгик и двамата се такват, а през останалата част от нощта той я забавлява с истории, при което тя решава, че мястото не му е в мините.
Дотам съм, но всъщност сюжетът, каквото и да излезе от него, ще е винаги второстепенен спрямо изключително богатата описателност и готината ирония на Дилейни. Бих нарекъл описателността и поетична, и романистична - поетична, само че не в смисъл на лирична или епична, а в смисъл на изключително обрана и образна.
Ето един пример:
Ето и иронията:Childhood in Kolhari? Somehow, soldiers and sailors from the breadth of Neveryon ambled and
shouted all through it, up and down the Old Pave; merchants and merchants’ wives strolled on Black
Avenue, so called for its topping that, on hot days, softened under the sandals; travelers and tradesmen
met to chat in front of dockside inns—the Sump, the Kraken, the Dive; and among them all slipped the
male and female slaves, those of aristocratic masters dressed more elegantly than many merchants while
others were so ragged and dirty their sex was indistinguishable, yet all with the hinged iron collars above
fine or frayed shirt-necks or boney shoulders, loose or tight around stringy or fleshy necks, and
sometimes even hidden under jeweled neckpieces of damasked cloth set with beryls and tourmalines.
Frequently this double memory returned to Gorgik: leaving a room where a lot of coins, some stacked,
some scattered, lay on sheets of written-over parchment, to enter the storage room at the back of the
warehouse his father worked in—but instead of bolts of hide and bales of hemp, he saw some two dozen
slaves, crosslegged on the gritty flooring, a few leaning against the earthen wall, three asleep in the corner
and one making water a-straddle the trough that grooved the room’s center. All were sullen, silent,
naked—save the iron around their necks. As he walked through, none even looked at him. An hour, or
two hours, or four hours later, he walked into that storage room again: empty. About the floor lay two
dozen collars, hinged open. From each a chain coiled the pitted grit to hang from a plank set in the wall to
which the last, oversized links were pegged. The air was cool and fetid. In another room coins clinked.
Had he been six? Or seven? Or five ... ? On the streets behind the dockside warehouses women made
jewelry and men made baskets; for coppers boys sold baked potatoes that in winter were crunchy and
cold on the outside with just a trace of warmth in the center and, in summer, hot on the first bite but with
a hard wet knot in the middle; and mothers harangued their girls from rafia-curtained windows: “Get in
the house, get in the house, get in the house this instant! There’s work to do!”
Като цяло, Дилейни си поставя задачата да напише ревизионистко хай-фентъзи като намеси някои от любимите си теми - език, маргинализъм под всякаква форма (има много готина сценка с едно момиче-варварче в началото, в която се усещат феминистични нотки), културология. За момента тия неща са много фино и с намигане вкарани в текста, тъй че не е никак недостъпно, при все че епиграфите преди всяко произведение са от някакви мастити постструктуралисти.She had volunteered for the Ellamon mission because life at the High Court, under the Child Empress
Ynelgo, whose reign was peaceful and productive, had of late been also damnably dull. The journey itself
had refreshed her. But within Ellamon’s fabled walls, when one had spent the obligatory afternoon in the
mountain sun, squinting up to watch the swoopings and turnings of the great, winged creatures (about
which had gathered all the fables), she found herself, in the midst of her politicking with the mountain
lairds and burghers, having to suffer the attentions of provincial bores—who were worse, she decided
after a week, than their cosmopolitan counterparts.
But the mission was done. She sighed.
Myrgot stood in her tent door; she looked up at the black Falthas clawing through evening clouds,
and wondered if she might see any of the dark and iab\ed creatures arch the sunset. But no, for when all
the fables were over, the beasts were pretty well restricted to a few hundred yards of soaring and at a
loss for launching anywhere other than their craggy perches. She watched the women in red scarves go
off among other tents.
Дори само заради стилистичния подход горещо препоръчвам. Дилейни знае по-добре от почти всеки как се вкарва цвят във фентъзи обстановка.
