То проблемът е, че ако с такава лекота се отмяташ от нещата, които си писал преди, това, което пишеш
сега може да стане с една идея по-малко авторитетно. Принципно казвам, не е нападка това.
Осма > Единайста > Девета > Десета
А дори Осма още е дъно - факт.
Но това да прочетеш толкова томове води до... абе, нали знаеш как обичаш семейството си, щото са те отгледали и са били винаги до теб - ми подобно е, когато си минал хиляди страници в компанията на едни и същи герои и ги познаеш до там, че да им запомниш цвета на бельото и вкусовете за напитки, ще креташ с тях до края, независимо колко оглупяват и почват да дразнят.
Освен това има още две неща, които поне мен ме накараха да продължа - няма цикличност както в много други книги - т.е. липса изкуственото връщане в положение А след като си минал през Б, В, Г, Д и Е. Историята върви напред, може да е бавно, може на моменти дори да заковава на място, но след това винаги има прогрес, героите се катерят все по-нависоко в йерархията и си поставят все по-смели цели и т.н. А аз се сещам за няколко саги, които те изправят пред вселенско зло, което сритваш набързо, само за да се окаже, че то не е било най-вселенското и имаш да риташ още
Освен това тоя пусти свят съм му се начел толкова на описанията, че отварянето на поредната книга е буквално като да се прибереш вкъщи. Може да е досадно, след като си бил вече на по-интересни места, както и само мисълта за глупавите роднини да те кара да си повърнеш в устата, но... home sweet home, все пак. Нещо такова.
Изобщо тая поредица с дължината си огъва всички правила и поне на мен успява да ми притъпи непоносимостта към глупости. Но най-вече от привързаност и носталгия.