ShadowDance

Аз продължавам да позачитам книжки от вселената на Warhammer 40к. В момента съм на 3-та книга от омнибуса Enforcer на Matthew Farrer. Доста нестандартно четиво като за W40K - основната тема на са войните, извънземните, демоните и прочее, а Adeptus Arbites (тамошната комбинация от полиция и правосъдна система). Книгите са бавни на моменти, но пък за сметка се опитват да дадат поглед какво представлява живота на обикновената бурмичка във военизирана религиозна диктатура комбинирана със закостеняла аристокрация и 10 хиляди години натрупване на закони и прецеденти (в доста по-голяма степен от Ravenor и Eisenhorn, примерно). Ако вселената ви е интересна, определено си струва да се прочетат.

Изчетох Captain Vorpatril's Alliance. Книгата е любовната история на Иван. Уви, липсва почти брилятнния хумор на Цивилна кампания, но не и на нивото на Криожега. Историята се развива преди Криожега. Липсата на Майлс се усеща. От една страна така Майлс не може да отмъкне центъра на вниманието, от друга, колкото и да е готин Иван, той никога няма да е як като Майлс.

Като изключим любовната история, крминалната част върви някак на два етапа, като в средата има един момент, в който е направо скучен. Някак не е толкова зле, колкото очаквах, предвид главния герой, от друга имаше потенциал за повече. А може би най-кофтито е, че е бая предвидима. Но пак си радваше.

Нова книга?

Ако питаш мен, да, нова книга на Бюджолд, във вселената на Майлс Воркосиган. Можеш да си купиш електронна предпечатна версия, но я има и безплатно из съответните места.

Ето и по-подробно мнение за Грантата: GRANTA България, бр. 1: “Бъдеще?”.

Пазителят - Лоис Лаури

Spoiler: show

Била доста известна книжка, даже я изучавали в някои училища у американско. На мен ми беше месечния random pick в книжарницата. С две думи - младежкия Brave New World на Хъксли. С малко повече:

Проследяваме живота на Джонас - дванадесет годишно момче, което е на път да влезе в света на възрастните. А този свят в книгата е представен като излъскана утопия. На повърхността всичко изглежда прекрасно - войни, болести, глад, социално неравенство и всички други "лоши" елементи са премахнати от живота на обикновения човек. Всички се трудят, почиват, хранят и отглеждат деца под контрол. Когато започват да изпитват първите си "трепети", започват и да пият хапчета, подтискащи/премахващи емоциите и чувствата. Освен това човеците около Джонас виждат света в сиво, тъй като нямат спомен как изглеждат истинските цветове.

На Церемонията на дванадесетгодишните, която определя в какво поприще ще работи всеки младеж в общността, Джонас е избран за Пазител (Giver). Такъв има само един и той трябва да обучи свой наследник. Работата му е най-тежката - да съхранява всички спомени, добри и лоши, на човеците. Да преживее всяка болка и радост на хората и да ги пази в себе си за случаите, когато общността има нужда от съветите му. Доста прилича на Итковиан от малазанските Спомени за лед, btw.

Постепенно Джонас разбира, че нещата на повърхността не са точно такива, каквито изглеждат и за благоденствието на общността му се плаща цена.

Книгата е малка, а и се чете бързо, стилът е лек и увличащ. Засяга се тема, която далеч не е детска, макар да са спестени в голяма степен ужасиите от... 1984, да речем. Добър избор, ако ви се чете нещо по темата, без да бъде прекалено натоварващо.

Пожарът - Катрин Невил

Spoiler: show

Катрин Невил е дама с определено богат житейски опит - фотограф, манекен, компютърен специалист, съветник на ОПЕК, вицепрезидент на Bank of America и писател. И това в случая пречи, четете по-долу.

Пожарът е продължение на Осем, дебюта на Невил. Идеята зад романа всъщност е интересна - преди векове в Багдад е бил създаден шах. Но не какъв да е шах, ами по-специален, с фигури от чисто сребро и злато, с инкрустирани скъпоценни камъни и прекрасна дъска. Разбира се, дори да е безподобно скъп шах, какво толкова? Е, освен невероятната изработка, майсторът зад шаха (алхимик, суфист и какво ли още не) вгражда във фигурите и самата дъска част от ключ към ужасно опасна тайна, която може да срине цивилизации, ако попадне в грешни ръце. Лошковците не изневеряват на идеята и се втурват да докопат шаха, но по неведоми пътища той попада в ръцете на Карл Велики, който разбира в какво се е забъркал, заравя шаха и изгражда манастир върху мястото - Монглан. Така шахът става известен като Монгланския шах и остава непокътнат до 18-ти век, когато се налага да бъде изровен и се превръща в притегателна сила за де що има историческа личност от онова време. И това го приемете буквално - забъркани са Наполеон, майка му Летиция, Марат, Робеспиер, Тюлейран, Екатерина Велика, Александър І, лорд Байрон, Шели, Али Паша, няколко турски султана, Томас Джеферсън и Бог знае кой още. Цялата история покрай шаха е наричана Играта, а замесените хора често са живите фигури на шахматната дъска - Черната царица, Белия цар и т.н.

В Пожарът, както и в Осем, действието се развива паралелно в две времеви линии - 1822г. и 2003г. Александра, дъщеря на Катрин от първия роман, се оказва много дълбоко в Играта без да подозира за това, и поредният кръг от убийства, отвличания, изчезвания и т.н. се заплита около нея. Типично данбраунска мистерия, в която се смесват наука, религия, окултизъм, алхимия и какво ли още не. За разлика от авторът на Шифъра, тук акцентът пада повече върху всевъзможни загадки, ребуси, игри на думи, математически заигравания и прочие, а екшънът е изместен на доста заден план. Героите непрекъснато си говорят с код, всяко изречение има поне един пласт зад себе си, всеки оставя малки гатанки на всеки и въобще теорията на конспирацията достига невиждани висоти.

По мое мнение Невил си вкарва автогол и твърде много се отвлича в сюжетни алабаници, вместо да обърне внимание на писането си. Романът е буквално задръстен от шифри, анаграми, загадчици, ребусчета и в един момент просто грохва под тежестта им. Първият път, когато глава завърши с "... а това бе Екатерина Велика" може и да има евентуален УАУ ефект. Когато в 10 глави подред вкараш всеки възможен владетел и ги направиш част от мистерията си, губиш ефекта. Това ако не си ужасно добър писател, какъвто Невил определено не е. Яко клишета, яко инфодъмпинг, яко нелогични действия само за да движат действието. Ако си падате по историята и конспиративните теории, феновете сте на шаха като мен и можете да преглътнете доста спънатия стил на авторката, Пожарът може дори да ви доведе до края си. Уви, малко излъган се почувствах след същия този край.

Тези дни прочетох Tainaron на финландката Lena Krohn. Серия от писма, написани от безименната разказвачка, която живее отвъд океана в град населяван от насекоми. Изключително доволен съм. Ревю в блога:

http://mybiochemicalsky.wordpress.com/2 ... /tainaron/

Това звучи страхотно. Гив ми бъгс енидей.

Аз не ви вярвах, че Санса може да е чак такава патка... извинявайте...

Коя книга четеш/препрочиташ? Към края на 3-та и цялата четвърта има значително подобрение.

Е, още съм на първа.

Аааа, ясно. Мда, в първа книга ми докарва апоплексия и анафилактичен шок.

Чета The Alexandria Quartet на Лорънс Даръл, големия брат на Джералд Даръл. Няма нищо общо между двамата като стил и тематика.

The Alexandria Quartet е тетралогия, която разглежда едни сапунени събития, които се случват на едни колониални особи в Александрия преди и около Втората световна война. Целта на книгите не е толкова да разкажат някаква завързана любовна история със самосъжаляващи се действащи лица - такива бол - ами да покажат колко различна може да бъде тази история от гледната точка на различни участници.

Стилът на книгите е прекрасен и макар че би трябвало да ми доскучаят, не са ми скучни. Местата, за които се разказва, наистина оживяват пред очите ти. Четенето върви бавно, обаче.

Lubimetz13 wrote:Чета The Alexandria Quartet на Лорънс Даръл, големия брат на Джералд Даръл. Няма нищо общо между двамата като стил и тематика.

The Alexandria Quartet е тетралогия, която разглежда едни сапунени събития, които се случват на едни колониални особи в Александрия преди и около Втората световна война. Целта на книгите не е толкова да разкажат някаква завързана любовна история със самосъжаляващи се действащи лица - такива бол - ами да покажат колко различна може да бъде тази история от гледната точка на различни участници.

Стилът на книгите е прекрасен и макар че би трябвало да ми доскучаят, не са ми скучни. Местата, за които се разказва, наистина оживяват пред очите ти. Четенето върви бавно, обаче.

Мда, като че ли от двете братчета по-малкото е излязло по-даровито. Спомням си смеха, който ме напушваше, докато четях "Гончетата на бафут".