Post
by Lubimetz13 » Thu Jun 16, 2005 12:07 am
Разбира се, че има полза от проблемите! Аз обичам проблемите си. Е, естествено, не са особено драматични или мащабни(с изключение на случая, в който останах без сок от кайсия в хладилника, а ме мързеше да отида да си купя. Не го пожелавам дори на Дейвид Едингс...обаче ако му се случи, няма да тръгна да го съжалявам), но се стараят и често ми създават много поводи за забавление. Чувствам едно особено удовлетворение всеки път щом ги превъзмогна, почти като да изключа телевизора със злобен размах на дистанционното точно преди главният грозник със страстна целувка да признае на главната грозница, че я обича и е готов да зареже паството си в Южно Мексико заради нея - усещането е... хммм, злорадство, да. Знаеш, че съдбата за пореден път е останала с нула точки, йее.
Не искам да обиждам никого, но не виждам причина някой да желае да отстрани себе си от света като цяло. Ако се замислите, ще разберете, че дълбоко в себе си не искате такова нещо. Да изчезнеш абсолютно не означава да се носиш в тъмното Нищо, далеч от невъзпитаните таксиметрови шофьори, садистичните шефове и професори, неприятните задължения и разбитите надежди. Мислиш си, че ако стане така, няма да има присъствие, върху което околните да стоварват гнева или проблемите си, няма да има принуди и налагани закони. Ще има почивка, пътуване към неизвестното, опознаване на себе си или просто безметежно плацикане в утробата на Великата Майка. Ха-ха-ха, що за смешна мисъл, ако ми позволите отвратителната обида! В интерес на истината, да изтриеш съществуването си не е пътуване към неизвестното. То е нищо. В мига, в който се случва, престава да съществува съзнанието, което може да отчете известно или неизвестно е това, което се случва. А най-страшното е, че нищо не се случва. Развитието секва, самото бъдеще си отива заедно с миналото и настоящето и човекът бива анихилиран. Без остатък, без спомен, без минало, за което да се пази спомен. Животът на околните изведнъж се оказва съвсем различен, без прилика с това, което ние сме познавали, а се оказва, че ние на всичкото отгоре нищо не сме познавали - няма кой да е познавал, не се намира личност, която в миналото да е помнела каквото и да е.
Идеята ми е, че няма причина за подобно желание, тъй като всеки стремеж в живите същества е предизвикан от последствията, за които те предполагат. А в случай, в който някой "бяга" така, не може да има последствия. Няма никакви последици, защото изведнъж се оказва, че нещото, от което е избягал, го няма, а и самия човек го няма да бяга. Все едно да си налееш една чаша с вода, да я сложиш на масата пред себе си, да премигнеш и тя да изчезне. В този момент ти не си наливал чаша. Нещо повече, ти дори нямаш чаша като тази, която е решила да "избяга от", и никога не си имал. Не защото спомените ти за нея са изтрити, а защото изобщо не си имал такива спомени, такава чаша не съществува и не е съществувала и изобщо, ама изобщо не си почива от теб в друга реалност.
Глупаво е да искаш такова нещо. Няма дивиденти. Разбира се, ако си имате сериозна причина, имайте си я...
Last edited by
Lubimetz13 on Wed May 31, 2006 9:52 pm, edited 1 time in total.
?
.
? Не би било интересно ако подхождаме еднакво към всички винаги, нали?
?
и Време да минава, служба да тече 
