ShadowDance

Не помня да съм искала да изчезвам без остатък, въпреки че постоянно искам някои части от мен да изчезнат
На 23 съм, а вече съм хронично уморена. Мечтая си да стана на 32 и работния ми ден да се смали до 8 часа. Обикновено в такива моменти искам други неща да изчезнат - не аз, обаче.
Забелязала съм, че мисленето е нездравословно. Също така има корелация между свободното време и мисленето. В случай че някога ми остане твърде много свободно време и започна да мисля за друго освен задълженията си - измивам прозорците. Горките! Не са мити от миналата пролет. Не съм имала нормална ваканция от 15-годишна.
Понякога ми се приисква да умра. Да почна някакъв нов живот, съвсем начисто и отначало. Минава ми като се наспя, като послушам музика, погледам аниме, или почета някоя хубава книга. Иначе май не искам да изчезна, или по-точно не мога да си представя да ме няма. Не мога да го осъзная някак. Не знам дали и вие го осъзнавате.
Мисля че никой от нас няма истински проблеми.

Мравчо, звучиш ми ужасно познато, някога да си имал санбернар ?

Та, Пътя да изчезнеш, който може да бъде посочен, не може да е Пътя на вечното изчезване.

Защо смяташ така? Съвсем субективно пътят, който би ми позволил да изчезна би бил моя малък изход от реализма. Хех, освен това, пропускаш една малка подробност - никъде не съм писала за 'вечно' изчезване. Това би било твърде страшно и ... твърде дълго за просто 1 човешка душа .

И видимостта лъже, “Мравчо” може да изглежда сладък, само защото е непознат. Видимостта лъже и забележи, че при сладките мравки има мравчена киселина, но няма например мравчена основа.

Хех, и какво излиза , че по презумпция не би трябвало да смятам непознатите за сладки или че трябва на първо време да те имам за много зъл и опасен ? Не би било интересно ако подхождаме еднакво към всички винаги, нали?

И за малко да се навия да съм 'лъчезарна баба Меца', но ще се съгласиш, че не ми отива, нали ?



Амеееели:

въпреки че постоянно искам някои части от мен да изчезнат

Оха, колко е приятно да срещнеш човек, който споделя някои и от твоите собствени желания.

Мисля че никой от нас няма истински проблеми.

О, нима?... Аз пък мисля, че каквито и да са проблемите ни, след като не ме оставят да живея спокойно, след като ми причиняват болка или най-малкото неудобство, значи са достатъчно истински, за мен. Не винаги 'затварянето на очите' помага. А че не са от апокалиптични величини е ясно .

Ок де!
Ти представяш ли си живот без проблеми? Ми аз лично сигурно ще се самоубия, ако такова ме сполети!
Нали все нещо трябва да ни човърка и мобилизира, иначе ще се разкапем съвсем? Освен това проблемите са добър учител. Жалкото е, че ефектът от учението се осмисля доста по-късно.

Съгласих се, Амели.
Ако не бяха проблемите ми нямаше да съм това, което съм и съответно нямаше да си имам самоуважението. Ако не са пък тези в момента, щях да се разложа като гол охлюв от апатия. So, има си полза и от тях.

Е, спънките карат света да се върти... освен в случаите, когато го спират, но не може всичко да е идеално. Ок, поне трябваше да звучи мъдро.

Разбира се, че има полза от проблемите! Аз обичам проблемите си. Е, естествено, не са особено драматични или мащабни(с изключение на случая, в който останах без сок от кайсия в хладилника, а ме мързеше да отида да си купя. Не го пожелавам дори на Дейвид Едингс...обаче ако му се случи, няма да тръгна да го съжалявам), но се стараят и често ми създават много поводи за забавление. Чувствам едно особено удовлетворение всеки път щом ги превъзмогна, почти като да изключа телевизора със злобен размах на дистанционното точно преди главният грозник със страстна целувка да признае на главната грозница, че я обича и е готов да зареже паството си в Южно Мексико заради нея - усещането е... хммм, злорадство, да. Знаеш, че съдбата за пореден път е останала с нула точки, йее.

Не искам да обиждам никого, но не виждам причина някой да желае да отстрани себе си от света като цяло. Ако се замислите, ще разберете, че дълбоко в себе си не искате такова нещо. Да изчезнеш абсолютно не означава да се носиш в тъмното Нищо, далеч от невъзпитаните таксиметрови шофьори, садистичните шефове и професори, неприятните задължения и разбитите надежди. Мислиш си, че ако стане така, няма да има присъствие, върху което околните да стоварват гнева или проблемите си, няма да има принуди и налагани закони. Ще има почивка, пътуване към неизвестното, опознаване на себе си или просто безметежно плацикане в утробата на Великата Майка. Ха-ха-ха, що за смешна мисъл, ако ми позволите отвратителната обида! В интерес на истината, да изтриеш съществуването си не е пътуване към неизвестното. То е нищо. В мига, в който се случва, престава да съществува съзнанието, което може да отчете известно или неизвестно е това, което се случва. А най-страшното е, че нищо не се случва. Развитието секва, самото бъдеще си отива заедно с миналото и настоящето и човекът бива анихилиран. Без остатък, без спомен, без минало, за което да се пази спомен. Животът на околните изведнъж се оказва съвсем различен, без прилика с това, което ние сме познавали, а се оказва, че ние на всичкото отгоре нищо не сме познавали - няма кой да е познавал, не се намира личност, която в миналото да е помнела каквото и да е.

Идеята ми е, че няма причина за подобно желание, тъй като всеки стремеж в живите същества е предизвикан от последствията, за които те предполагат. А в случай, в който някой "бяга" така, не може да има последствия. Няма никакви последици, защото изведнъж се оказва, че нещото, от което е избягал, го няма, а и самия човек го няма да бяга. Все едно да си налееш една чаша с вода, да я сложиш на масата пред себе си, да премигнеш и тя да изчезне. В този момент ти не си наливал чаша. Нещо повече, ти дори нямаш чаша като тази, която е решила да "избяга от", и никога не си имал. Не защото спомените ти за нея са изтрити, а защото изобщо не си имал такива спомени, такава чаша не съществува и не е съществувала и изобщо, ама изобщо не си почива от теб в друга реалност.

Глупаво е да искаш такова нещо. Няма дивиденти. Разбира се, ако си имате сериозна причина, имайте си я...

Amelia wrote: Забелязала съм, че мисленето е нездравословно.

Amelia, бих определил наблюдението и забележката ти за твърде здравословни.

Веднъж Тор се срещнал в смъртна битка с един бог на злото. Отегчително уморителна схватка. Накрая успял да го притисне с яка хватка до земята и му задал съдбовен въпрос:
- Как Доброто може да победи Злото?
Притиснат гада отвърнал:
- Дай си едното око за да ти кажа.
Какво било едно око като цена за знанието как да се победи Злото. Тор сам си извадил окото и му го дал...
Отговора бил:
- Гледай с двете.

Докато се учим, губим нещо, което е условие за успеха на наученото. Цената е голяма.
Повярвай ми, че на 32 години ще мечтаеш за проблемите, които си имала на 23. И би дала мило и драго за да можеш отново да ги имаш, само и само отново да си на 23. Уви, уверявам те, че е невъзможно да се върнеш... окото не можеш да го сложиш обратно... това е цената.

А инак, мисленето не е мъдрост. И "мисля", че добре си го разбрала.
Това с миенето на прозорци е готино и красиво... а и полезно.
Торо има един лаф

В ПОРИВА НА РЪКАТА ДА ИЗВЪРШИ НЕЩО СЕ СЪДЪРЖА ПОВЕЧЕ ОПИТ, ОТКОЛКОТО ВЪВ ВСИЧКИ СВЕТОВНИ ПРЕМЪДРОСТИ.

Сигурно само в малките битки без знание и гледайки с две очи, можем да се надяваме да побеждаваме малко, по-малко Злото.

Elayne wrote:Мравчо, звучиш ми ужасно познато, някога да си имал санбернар ?

Уви, не се познаваме, Elayne! А и санбернар нямам, сигурно щото с такъв дзвер ще ми е трудно да изчезвам когато си поискам.

Малко сложно изглежда, но инак много просто.
По природа хората са загубени, но не се "търсят", а се чудят с какво да се занимават. Обикновено си губят времето, като търсят отговори на разни въпроси. На човешката им природата по приляга да търсят, защото така времето минава, отколкото да намират и да се чудят какво да правят през останалото от живота. Затова и често си задават такива въпроси, дето си нямат отговори. Като след това търсят отговор, дори когато вече са забравили въпроса. Просто по инерция.

Много по-важно от търсенето на отговорите са самите въпроси. Сигурно преди Нютон на много хора са им падали ябълки на главите, на някай тиква може да му е падала, ама никой не се сетил да "измисли" гравитацията. Защо Нютон я забелязал? Защото е питал различно. Един и същи опит, удар на тъпо тяло по главата, придружено от неприятно усещане, но поради различните въпроси, различни отговори.

Та като питаме к'во ли е да изчезнеш, искаш ли да изчезнеш, интересно ли е да те няма, ще получаваме отговори в хоризонта отворен от въпроса.
Ако питаме к'во да правя като ми писна от тази шибана сесия, искам да заеба всичко и да изчезна е съвсем друго. Защо? Защото е очевидно, че можем да го направим. Можем да не отидем на изпитите и да се питаме какво да правим през този свободен месец. Хубаво обаче последиците от този избор са липса на кетап, статус и пр., а и поява на други проблеми. Твърде висока цена, която явно не ни се плаща... и затова си сядаме на задниците, учим, като се мразим, че учим и ... мечтаем някак да ни няма...
Реалността обачи винаги ни бута, ако не ни бута, ни влачи.

мхъ мхъ от тежките моменти две нещица са ми дошли и свършели работа - Усмихни се, утре ще е по-зле и Време да минава, служба да тече Ся преходността човешка така или иначе е гарантирана. 42. Единственото ми любопитство по повод 'изчезването' е за колко ли време околните ще ме забравят. Така или иначе не живееме сами за себе си, иначе смисъла ептен се губи. Просто трябва някакъв баланс между цена и стока да има пък всеки да си прави сметката.

извинявам се искрено, че нямам психическите сили да изчета всичко по темата, но на случаен принцип...

И като изчезнеш - какво?

Нищо. "She has lost the will to live". Аз, разбира се, съм наясно с твойто мнение, че това е признак на сравнително отвращаваща слабост, но... винаги трябва да приемем, че има и други гледни точки, нали
На мен не ми се живее. Не искам да умирам, искам точно да изчезна. Волята ми за живот се дължи на някакво абстрактно щастливо бъдеще. Не знам как да обясня... в един момент всичките "животът ти зависи от теб", "гледай оптимистично", "и сега какво - предаваме ли се" изгубват смисъл, стават празни... вече не са самоизпълняващи се клишета. Вече са просто глупави думи, като латерна някаква.. Знаеш ли как като повтаряш една дума много и в един момент не разбираш каква дума казваш, звучи ти непозната, сякаш никога не си я казвал и няма нищо общо с теб и твоя език.

Нямам нищо против проблемите - хубаво е да са по много, че да нямам време за нищо друго. Навикът е силна работа - ако нямаш друга причина, карай по навик.

И искаш някой да съжалява за това, че те няма

Това е любимото ми занимание! Не, сериозно... като съм много сдухан, точно си мисля как ли биха реагирали близките ми хора, ако в един момент изчезна...

Това си е мое мнение, както ти казваш. Но осъзнавам и най-вече оценявам чуждите гледни точки. Може да е прозвучал по-грубо въпросът ми, но не съм искал никого да обвинявам един вид.

Мисълта ми беше, какво ще се случи, когато изчезнеш тотално? В смисъл - по този начин изчезваш и за себе си. И не можеш да се "насладиш", да изживееш този миг/вечност, които сам си избрал. Представям си го като Големия взрив, пуснат на rewind...

Не разбирам защо трябва да има проблем с несъществуването. Много неща успяват успешно да не съществуват

Макар че за егото е невъзможно да си го представиш. Както и краят на вселената. Следователно няма защо да се опитваш, парадоксално е в системата, трябва да излезеш от къщата и да я гледаш отвън

Единственият проблем с несъществуването е, както сам казваш, че не можем да го разберем.
Но там е работата, че не можеш да излезеш от срутващата се къща...
Колкото до егото... Може би то е антиподът на несъществуването. И лекът на желанието за несъществуване.

Някой от вас бил ли е близо до смъртта някога?
Аз не - но е имало 2-3 момента в живота ми, в които реално си мислех, че дотук беше. Е, очевидно не е било дотам, но пък аз умея да екстраполирам. Усещането е...ами разтърсващо
Много вдъхновяващо действа и ти избива от главицата за дълго време всякакви песимистични мисли. Вече със сигурност мога да кажа, че реално изобщо не искам да умра

@Амелия:

Не и реално, но пък съм го сънувала и беше достатъчно реалистично усещането, за да разбирам сега, какво искаш да кажеш. Само веднъж ми се е искало да умра, но вече съм толкова страхлива, че вероятно дори да ми се прииска пак няма да ми стиска да го направя .