Любимата ви "гледна точка"?

[shayhiri]

Алекс, никой не може да каже дали умелият белетрист може да се справи със задачата, която си си поставил, защото никой умел белетрист не се е отказвал от интроспекцията. Примерите с Джордан и Станек са крайно неудачни.

Идеята беше, че ако някой е използвал тази гледна точка - а би било глупаво да се твърди обратното, защото иначе изобщо нямаше да съществува като понятие - това би бил точно много умел белетрист. Хемингуей, например. Щото по-калпавите, както стана ясно от примерите, оплитат конците дори на несравнимо по-елементарните омнисънт и лимитид.

Можеше просто да се ограничиш до изказването, че може би е възможно да се напише качествена книга без интроспекция. Може би. Просто спри да търсиш други аргументи, щото 250 години романистика те опровергават одма.

Ми аз това и направих. Ма вие твърдите, че по-скоро не може.

Извинявай, но допреди 100 години се е използвал предимно омнисънт. Следвайки логиката ти, би трябвало и досега да се пише и чете само в тази идиотска г.т.

А мотивацията я свързвам с авторова реч, щото това, което прави един герой, не е само това, което прави и мисли. Още няколко примера, off the top of my head - мотивацията за това, което прави, както Симеон го е казал; миналото на един герой; репутацията на един герой; намеренията на един герой, амбициите му; вкусовете му и предпочитанията му; уменията му; мреажата от връзки, изградена с други хора; социалния или къвто и да е стереотип, към който принадлежи и отношението му към него; и т.н., и т.н. Всичко това само с диалог и физически маниеризми може ли да се предаде? Цялата тая информация?

Естествено, че може. Колкото и да ви е чудно. Дори намеренията и амбициите. Но точно те би трябвало да останат в тайна за читателя до най-подходящия момент. Ако изобщо в цялата книга има кьорава изненада.

Друг е въпросът дали всичко това трябва да се предава. Какво ще кажеш само за важните неща, а?

Резултатът или ще е или пантомима, или латиноамерикански сериал, където всеки герой изприказва себе си от начало до край.

Ми не. Изпълнено правилно, резултатът е стегната, лаконична, чиста проза. Без авторът да ти дудне непрекъснато кво си мислят всички. Представете си 3л. лимитид, при което камерата е закована за един единствен герой през цялото време, но й стои на рамото или даже малко отстрани, като изключително рядко (само в началото на историята) се възползва от възможността да се приближи "навътре в главата й", а когато го прави, по-скоро регистрира възприятията й, вместо да излага мислите.

Не забравяй, че идеята на филма, както на пиесата за театъра е да компресира някаква история, така че да се побере в два часа . Не разбирам защо си поставяш подобни ограничения, при положение, че книгата ти позволява толкова повече.

Защото точно компресията и ограниченията по принцип са най-прекият път към елегантността. Защото времето на читателя е ценно и трябва да му се дава само най-доброто и важното. Защото точно тази гл.т. ми върши най-добра работа за тази история, както стана въпрос. Защото в 240стр. може да се побере точно десет пъти повече отколкото в 600стр. с друга гл.т.

И защото ми е писнало вече от обратния подход. Ако исках книга, в която до повръщане да се навирам вербализирано в главите на разни хора, щях да чета някоя от милионите вече написани, а не да добавям и аз една към тях.

А какво пречи на умелия белетрист да направи същото като умелия сценарист ли? Ами това, че един герой, когото ВИЖДАШ, е в състояние да ти предаде себе си с всеки дребен жест, с интонацията си и с цялостното си излъчване. Онзи, за който ЧЕТЕШ, не може да го постигне, дори да опишеш тези неща. Защото въображението работи по различен начин и всеки го има в различна степен. Затова визуалното описание е обречено на вечен полууспех, колкото и добро да е.

Да. Но е възможно. Освен това точно въображението "fills in the blanks", както знаем. А ако "опорните точки" са правилно позиционирани, читателят ще мисли и чувства точно това, което иска авторът - точно както добрият сценарий хваща безотказно дори на ниво структура и текст.

От друга страна, кво лошо има в интерпретациите? Нали и това се смята за огромен плюс - героите и мотивацията им да подлежат на различно тълкуване?

Поне докато не се изяснят нещата.

Щото ако ставаше, както ти казваш, толкоз лесно - човек е това, което прави - то нямаше да има по-качествени герои от фентъзи клишярите. Те няма нещо, което да не могат, да не са направили или да не правят. Ма си остават кухи и едноизмерни, нали?

Това защото правят кухи и едноизмерни неща.

А има и толкова герои, в чиито глави читателят не е влизал, и пак са ебаси пичовете. Или точно заради това са пичове? Колко точно куул щяха да са Шерлок Холмс, Господаря Ли и т.н., ако авторът ни тикаше непрекъснато в главата им и следяхме и най-дребните им мисли? Да не забравяме и изключително мощните инструменти на любопитството, мистерията и интерпретациите.

Защото за да те разкриват действията така, както те разкриват мислите, човек трябва да може да те ВИДИ как действаш. Да убиеш някого примерно е действие, което говори доста за теб, но може да говори по един трилион различни начина, ако ние НЕ ЗНАЕМ какво е твоето отношение по въпроса. И докато във филм можеш да изразиш това отношение освен с думи, то и с мимики, жестове, излъчване, то в литературата имаш САМО думите, които сами по себе си не показват нищо, ДОРИ да опишеш мимиките и жестовете.

И в двата случая е въпрос на интерпретация, като само от автора зависи колко мегдан ще остави за такава. Ако иска да е недвусмислен - ще бъде. Да не би да намекваш, че всички герои във всички обстоятелства по презумпция лъжат? Дори да е така, читателят ще си избере на кого да вярва - и това най-вероятно ще е точно героят, предвиден от автора.

Това, че героинята не помни нищо, не променя способността й да мисли и чувства по определен начин, нали? И ти като автор можеш да ПОКАЖЕШ този начин.

Разбира се. Точно затова приближавам донякъде камерата отначало, защото състоянието й не може да се предаде, ако не се почувства пряко. След това постепенно я отдалечавам и я държа далеч, защото вече не е необходимо да показвам нещата отвътре.

А иначе - споменах го не за друго, а за да подчертая специфичната ситуация. Има толкова много важни неща, които героинята (читателят) не знае, че всяка друга гл. т. би прецакала потенциала на историята.

В Малазана примерно е пълно с герои, на които хем сме им в главата, хем всъщност нито можем да предвидим какво точно ще направят, нито какви са им изобщо мислите. Това да представиш начина на мислене и характера на един персонаж изобщо не означава да го разголиш пред читателя. Както и в третото лице по принцип, и в дълбаенето в мислите има приближаване и отдалечаване.

Много точно. Дотолкова, че сериозно обмислях да тръгна по този път отначало.

Но, за последен път да кажа, в "Танц с вятъра" всеки от героите има такива тайни, че влизането донякъде в главите е просто невъзможно за изпълнение. Или най-малкото читателите биха ме намразили зверски - и с право - че си позволявам да ги правя на идиоти.

Да припомня и че всеки от осемте основни героя (второстепенни почти няма) разполага с история-в-историята, органична част от общия наратив - в първо лице. Така че ги виждаме и отвътре. Или поне това, което ни казват, тъй като, разбира се, сред тях има и unreliable narrators. Надявам се вече имате някаква представа за какво говоря. Оттук-нататък едва ли мога да направя нещо по въпроса, освен да използвам самата книга като пример, като му дойде времето.

Последно, съгласен съм с почти всичко, което казвате. Разликата е, че вие твърдяхте (май), че не може да не се влиза в главите на героите, а аз - че може. И това едва ли ще се промени да появата на подходящ пример, така че няма (за) какво да спорим. Все пак отговорих - от уважение, а и за да се доизяснят позициите.

P.S.: Нищо чудно, че "Една нощ през самотния октомври" е един от малкото лит-наративи, които наистина харесвам. Камерата е закрепена за кучето, не влиза в ничия друга глава, пък и в неговата няма кой знае кво за гледане. И е абсолютна класика, нали?

Това, че вие харесвате Мартин, Ериксън и Бакър (против които нямам нищо, разбира се), не би трябвало да ограничава въображението ви до похватите, които използват (майсторски) те. Това са 10-томни 10 000-странични фентъзи епоси фор фак'с сейк - как очаквате да ги осъществят (или дори напълнят малка част от споменатите страници), без да се заврат във всички възможни глави? Литературата, обаче, има хиляди други лица.

[Roland]

Глей ся, истината е, че както и да го гледаш, трето обективно лице е чисто експериментален подход с чисто експериментална цел. И не, не за комерсиална литература. Отношението на един герои към случващото се около него/другите герои НЕ издава и частица от мислите му, но прави донякъде възможно оценяванването на характера му от страна на читателя, така че после той (читателят) да оцени адекватно и действията на героя, дори да са изненадващи.

Прочее, за примера ти с Господаря Ли и Шерлок Холмс - те биха били НИЩО, ако нямаш чуждите гледни точки, насочени към тях. Това не е обективно трето лице по никой начин, защото тези герои стават велики именно чрез личното отношение на ДРУГИ герои за тях.

И защо приказваш за камера? При литературата нямаш камера. Опитваш ли се да ограничаваш зрителното поле на читателя, веднага се усеща, че е умишлено, и почва да дразни. При книгите имаш ВСИЧКО, което виждат героите ти, не можеш да рисуваш конкретни сцени с конкретни ъгли. Затова не е кино, а литература, ебаси!

[Demandred]

Ех, тази камера...Явно прекомерната употреба на тази дума в този странен контекст е в резултат от гледането на всеки блокбъстър поне по 4-5 пъти.

Лично мен продължава да ме съмнява дълбоко успеха на този вид писане, но пък няма лошо да се пробва. Просто ми е странно да се отказваш доброволно от най-голямото предимство на книгите пред другите видове медии.

[shayhiri]

Глей ся, истината е, че както и да го гледаш, трето обективно лице е чисто експериментален подход с чисто експериментална цел. И не, не за комерсиална литература. Отношението на един герои към случващото се около него/другите герои НЕ издава и частица от мислите му, но прави донякъде възможно оценяванването на характера му от страна на читателя, така че после той (читателят) да оцени адекватно и действията на героя, дори да са изненадващи.

Тук май съвсем сближихме позициите. Вероятно имаш предвид, че описаното в изречението с италикс вече не принадлежи към обективната гл.т. в чист вид. Ако е така, си напълно прав. Аз затова и не защитавах обективната гл.т., защото тя наистина е експериментална - ако е в чистия си вид, демонстриран от, да, Хемингуей, например, в разказчето "Хълмове като бели слонове" (макар че дори там за момент излиза от нея). Защитавах невлизането в глави, точно въз основа на изложената от теб алтернативна възможност.

А ако си имал предвид, че горното е обективна (или драматична, както също я наричат) гл.т., направо излиза, че идваш на моята страна.

Прочее, за примера ти с Господаря Ли и Шерлок Холмс - те биха били НИЩО, ако нямаш чуждите гледни точки, насочени към тях. Това не е обективно трето лице по никой начин, защото тези герои стават велики именно чрез личното отношение на ДРУГИ герои за тях.

До известна степен. Но както стана ясно в горния абзац, не е наложително да влизаме в нечия глава, за да имаме представа за отношението му. (Иначе в горните примери, разбира се, имаме гледните точки на Уотсън и Вола.)

И защо приказваш за камера? При литературата нямаш камера. Опитваш ли се да ограничаваш зрителното поле на читателя, веднага се усеща, че е умишлено, и почва да дразни. При книгите имаш ВСИЧКО, което виждат героите ти, не можеш да рисуваш конкретни сцени с конкретни ъгли. Затова не е кино, а литература, ебаси!

Използвам "камера" като чисто писателски термин за обозначение на позицията на гледната точка. Иначе кинематографичните фокуси, за които говори Дем - и ти сега - са възможни, но в доста по-ограничен вид от в киното, разбира се. Читателят трябва да вижда/усеща всичко което героят с гл. т. вижда/усеща - да. Но нищо не пречи да "фокусираш" важните детайли в подходящ момент или да даваш "панорамен кадър" в друг. Да не говорим и че точното позициониране в диалога или действието на подобни акценти дава незаменима възможност за въздействие, по силна и от във филм - защото във филма подробностите често биват пропускани на първо гледане.

Ето и хубаво самъри на третото лице:

There are basically three different styles to the third person POV. You can limit yourself to what any external observer could see of the situation; "Danny and Joe slowly tossed the baseball back and forth in the summer heat." You can describe the view from behind one character's eyes, including their thoughts and emotions: "Every time Danny tossed the ball back he hoped that Joe would finally say 'That's it, let's go get a drink.'" Or you may choose to be an omniscient narrator, dipping behind the eyes of all characters. After Danny's observation, you could say, "Every time Danny slowly lobbed the baseball back, Joe wished he'd put some fire into it. They were never going to win a game this way. The nerd was probably hoping he'd call the practice and go for drinks."

The temptation of most writers is to tell the reader everything that all characters are feeling. The irony is, this distances most readers from the story. Describing dialogue, facial expression and action, then letting the readers figure out the thoughts & emotions themselves, makes the readers feel more involved in the story.

[Trip]

Алекс, тоя тип гледна точка съществува като понятие не щото някой е написал книга така, а щото някой я е използвал отчасти в рамката на някаква история, разказана в трето лице субективно.

В Хемингуей има интроспекции колкото си щеш, въпреки простите изречения.

Стегната проза не значи да режеш от съдържанието, за Бога, а да подкастриш опаковката. Ебати, все едно някой шивач, вместо да скъси ръкав, да измъкне ръката на клиента от ставата, че да "пасне".

Омнисиънт и лимитид въобще не са "несравнимо" по-елементарни, даже въобще не са по-елементарни. Тъй като обаче предполагам това изказване не си го написал с мисълта, че Вселената подкрепя правотата ти, няма да се хващам за него.

Колкото до изказването ти, да, изказа се, но после взе да редиш разни снизходителни забележки относно другите начини на писане. Просто не са на място.

Можело само с диалог и физ. маниеризми да се предаде всичко, което изредих. Според мен не може. Защо? Защото съм чел доста. Голяма част от тия неща не подлежат на изразяване само с външни описания. И да, чудно ми е, но по-скоро това, че говориш с такава убеденост като едновременно с това единствено теоритизираш. В момента говоря като читател и човек, който разбира от литература. На мен ми е позволено да теоритизирам, макар да мога да ти изнамеря конкретни примери за всяко от твърденията си.
Колко вида гледни точки обаче си опитал ти, като писател, и успял ли в някое от произведенията си с трето лице обективна да предадеш всички изброени от мен неща?

Намеренията и амбициите могат да си останат тайна - просто разказваш историята от гледната точка на герой, който е подходящ за поднасяне на изненадите. Ако обаче си избрал трето лице обективно само за да скриеш от нас, читателите, подробности от историята - ми, не е гот.

Рискуваш да ни изнервиш с действия на героите си, за които ще се чудим какво значат. Рискуваш да ни отегчиш с твърде много визуалност. Защо? Защото ако не ни даваш да погледнем в главата на героя ти, трябва да измилиш една сюрия сцени и събития, които достатъчно добре да ни илюстрират, чрез външна описателност, характера му. Твърде уморително е за четене. Накрая от всичките тия гимнастики, само за да може да задържиш готините работи за накрая, може изнервеният читател просто да не ще да стигне до края, че да ги види.

Разбира се, че не всичко трябва да се предава. Но ти доброволно си орязваш огромно количество опции.

За стегнатата, лаконична, чиста проза казах по-горе. Да не говорим, че това прозата и историята, която тя описва, да е ясна е милиони пъти по-важно от стегнатост и лаконичност.

За най-прекия път към елегантността - ок. Въпросът е защо жертваш пълнотата на историята си, за да я постигнеш, след като толкова много хора са постигнали невероятна елегантност без да го правят? Ако трябва да давам примери, просто бих ти изброил де що големи автори са творили в последните стотина години.
Как точно ти е писнало от обратния подход? Колко думи си написал, използвайки тоя подход? Колко разказа? Колко повести, колко романа? Не говоря за комикси, питам за чиста литература. Книгите игри също не се броят за мен, защото там гледната точка беше 3л. обективна. Те ме кефеха. Някои. Отчасти. Когато бях на 12.

И къде точно някой от нас каза, че 3л. ограничено се навира до повръщане в главите на главните герои? Мартин прави ли го? Ето ти един пример за икономична елегантност. Октавия Бътлър - втори пример (въпреки че на нея съм й чел само разкази и началото на един роман). Ако се разровя из паметта си, сигурно мога да удължа списъка още доста.

Чисто визуалното описание е обречено на вечен полууспех. Факт. Въображението запълва сетивните празноти. Не е нужно да описваш всеки звук в крещяща тълпа, за да си го представи читателят, не е нужно да описваш всяко листо в гората и всяка дъска в къщата. Но дотам.

Психологическите, мотивационните празноти въображението ги запълва с клишета или с въпроса "ВТФ?", просто щото читателят няма време и желание да си чеше главата на всяко изречение, описващо нещата само отвън, и да се чуди и мае какво би могло да значи. Така че трябва да има някаква мотивационна кука, колкото и малка, за която може да се хване читателят и да иска да продължи да чете. Иначе той просто не разбира какво и защо се случва и затваря книгата.

Шерлок Холмс е герой в кримка. Няма как да му влезем в главата, щото мистерията би се разкрила по средата на книгата. Този похват е изкуствено въведен в криминалните истории и е приет като конвенция, затова на никого не пречи. Не подлежи на никакви паралели, освен ако и ти не пишеш кримка или мистерия. А ти не пишеш това или това поне не ти е във фокуса.

А това, че героите имат истории от първо лице, автоматично вече НЕ прави книгата "издържана в 3л. обективно от-до", нали тъй? Друг въпрос, че първото лице е най-трудната гледна точка в худ. литература, така че ще ми е интересно да видя как си се справил.

Повярвай ми, въображението ни относно похватите ама хич не е ограничено. Особено моето. Както казах, това как ти си се справил, предстои да се види. Проблемът ни е с някои от аргумените ти и общата философия, която изразяваш чрез тях.

[Trip]

Куоутът от последния ти пост не знам кой го е писал, но ми насмърдява на предписание за "готяно и интяресно" писане. Прежали се и прочети поне тази едничка книжка - Characters and Viewpoints от един от най-големите фантасти и фентъзисти в последните двадесет и пет години. Частта с гледните точки. Моля те. Недей ТИ да се ограничаваш, щото мнението ти точно на това бие.

[Interpreter]

Любимата ми гледна точка? Воала:

Spoiler: show

The Run-on Sentence is a commonly used literary device, in some cases going so far as to take up very large spaces the amount of a whole paragraph, continuing on for a very long while without any sign of a exclamation point, question mark, or even a simple period to close it off and begin a new sentence, usually containing a large mass of commas and occasionally semicolons in their places, and going very far on beyond any point of real usefulness, and then some, continuing much further than needed, which is like this entire introductory paragraph for the reason that there are no full stops, (known as periods to some people) in this entire sentence—this being, of course, for the sole purpose of making this sentence long enough to be in extremely bad taste and seem like it is never going to end, which, of course, is almost true, because even though this sentence has not stopped yet it is very likely to stop in the future, for even a run-on sentence such as this one is not very likely to have an infinite number of words, although it can have such a large amount of words that nobody in their right mind would actually want to read the entire thing, unless they found it comical or interesting, for the simple reason that it is very, very long, long enough, in fact, to take up the entire page when written in a reasonably large font, its length being its sole claim to fame, for the reason that sentences do not normally go on to such a length; while run-on sentences can be as long as this one, or even longer, without any sign of stopping, and in complete absence of the kind of punctuation that would usually end every sentence, because one of the most fundamental rules of proper sentence structure, namely that sentences have to be of a reasonable length and have a coherent structure, is being completely ignored in run-on sentences, which is the reason why most teachers forbid run-on sentences in essays and papers, as they are disruptive and confusing, and even a single run-on sentence can be so long as to make the essay much longer than it would normally be, without adding any content, because almost all run-on sentences lose focus after a point and just become a sequence of random ramblings, which, because they lack proper termination, can last for a very long period of time, but as said above, all run-on sentences must eventually end because they cannot have an infinite number of words, though the longer they get, the less effort needs to be put into them and at this point I could probably say anything I want and nobody in their right mind would actually read far enough to tell that I am getting completely off topic and should probably stop now, but I won't, the reason being that this being a run-on sentence it is not entirely necessary for me to be on topic or even remotely related to whatever I said to begin with; a run-on sentence in its entirety can be one insanely long piece of work, however usually they are created by mistakes by some student who understands nothing of the beauty of the English language and its grammatical tenets.

[shayhiri]

Явно си се напарил с такива при преводите. Съчувствам ти.

Куоутът от последния ти пост не знам кой го е писал, но ми насмърдява на предписание за "готяно и интяресно" писане. Прежали се и прочети поне тази едничка книжка - Characters and Viewpoints от един от най-големите фантасти и фентъзисти в последните двадесет и пет години. Частта с гледните точки. Моля те. Недей ТИ да се ограничаваш, щото мнението ти точно на това бие.

Емо, няма смисъл пак да ми цитираш Орсън Кард, след като и без това вече втора страница го правите. Чел съм книгата отдавна и още тогава не ми каза нищо ново. (Както и всички останали по темата.) Тези неща не стават с предписания, всеки трябва сам да си ги открие. Това и правя от осем години (не от 15, споко, аз също не броя книгите-игри, естествено ). Така че би трябвало да знам коя гл.т. е най-подходяща за конкретната история, нали? Особено след като вече отдавна съм я избрал сред всички, изпробвал и доказал, че работи. Всичките ти разсъждения и опасения по-горе (Кард), както казах отдавна, са съвсем валидни и споделяни от мен. Остава да се види как съм се възползвал от тях на практика.

Ще имаш да вземаш книгите-игри да са в обективна. Всичките са лимитид с четене на мисли, а по-калпавите сигурно са и пишман-омнисънт.

Предполагам, че няма да клеймиш повече скромното ми мнение на читател, както и аз нямам нищо против твоето. Пийс.

[Roamer]

Любимата ми гледна точка? Воала:
(spoiler-че с прекрасна дефиниция )

Мдаааааааа... и в осми клас ми се случи учител по английски да ми върне есе с рецензия в едно изречение: I thought I'd seen run-ons before, but the ones in your essay were something else indeed!

И май още не съм се отучил съвсем - макар че понякога е забавно - особено когато го правя в говорна, не писмена, реч

[Ghibli]

Аз пък обичам такива изречения и това много ми хареса

[Roland]

Емо, няма смисъл пак да ми цитираш Орсън Кард, след като и без това вече втора страница го правите. Чел съм книгата отдавна и още тогава не ми каза нищо ново. (Както и всички останали по темата.) Тези неща не стават с предписания, всеки трябва сам да си ги открие. Това и правя от осем години (не от 15, споко, аз също не броя книгите-игри, естествено ). Така че би трябвало да знам коя гл.т. е най-подходяща за конкретната история, нали? Особено след като вече отдавна съм я избрал сред всички, изпробвал и доказал, че работи. Всичките ти разсъждения и опасения по-горе (Кард), както казах отдавна, са съвсем валидни и споделяни от мен. Остава да се види как съм се възползвал от тях на практика.

Можело само с диалог и физ. маниеризми да се предаде всичко, което изредих. Според мен не може. Защо? Защото съм чел доста. Голяма част от тия неща не подлежат на изразяване само с външни описания. И да, чудно ми е, но по-скоро това, че говориш с такава убеденост като едновременно с това единствено теоритизираш. В момента говоря като читател и човек, който разбира от литература. На мен ми е позволено да теоритизирам, макар да мога да ти изнамеря конкретни примери за всяко от твърденията си.
Колко вида гледни точки обаче си опитал ти, като писател, и успял ли в някое от произведенията си с трето лице обективна да предадеш всички изброени от мен неща?

Как точно ти е писнало от обратния подход? Колко думи си написал, използвайки тоя подход? Колко разказа? Колко повести, колко романа? Не говоря за комикси, питам за чиста литература.

[shayhiri]

Значи на мен не ми е позволено да теоретизирам, господа Двоен стандарт? И да имам читателско мнение?

А вие можете да натрапвате своето?

Евтинко.

Ако Танцът вече беше излязъл, изобщо нямаше да го водим тоя разговор, нали така? Вие щяхте да обсъждате демонстрираното в текста (евентуално), а аз да си мълча.

Дотогава теоретизираме. И си мерим... вкусовете. И ако някой си позволи да препоръча на другия букварче по наратология, другият има пълно право да му върне жеста. Което аз така и не направих, вродена учтивост.

Въпросът е дали е задължително да се влиза в главите на героите или не. Отговорът е - зависи от типа история и конкретния литературен вкус.

[Roland]

Не, ти нямаш право да пласираш читателското си мнение, защото не говориш от позицията на читател, а от такава на автор И като такъв, трябва да можеш да отговориш на въпросите на Емо

[Yan]

Значи на мен не ми е позволено да теоретизирам, господа Двоен стандарт? И да имам читателско мнение?

Ъм, ти нали книги не четеше? Какво читателско мнение тогава?

[shayhiri]

Не, ти нямаш право да пласираш читателското си мнение, защото не говориш от позицията на читател, а от такава на автор И като такъв, трябва да можеш да отговориш на въпросите на Емо

Ми добре тогава.

Колко вида гледни точки обаче си опитал ти, като писател?

2л. сег.вр.
-лимитид
-омнисънт
1л. мин.вр.
-лимитид
-обджектив (без мисли) - експериментално
1л. сег.вр.
3л. мин.вр.
-лимитид
-омнисънт
-обджектив
-различни варианти и смеси на горните

Успял ли си в някое от произведенията си с трето лице обективна да предадеш всички изброени от мен неща?

Да. Поименно:

миналото на един герой - отчасти

репутацията на един герой - до голяма степен

намеренията на един герой, амбициите му - да, като им дойде времето, преди това намеци и подвеждания

вкусовете му - да

предпочитанията му - донякъде

уменията му - стига да не са тайни

мрежата от връзки, изградена с други хора - до голяма степен

социалния или къвто и да е стереотип, към който принадлежи и отношението му към него - да

Как точно ти е писнало от обратния подход?

Ами повечето книги го следват сляпо. Някои с успех - повечето не. В един момент ти писва.

А ако като автор се заемеш с безпрецедентна история, се налага да издириш (или създадеш) подходяща гл.т.

Колко думи си написал, използвайки тоя подход?

Слава богу, не много. Около три милиона и половина. После ми дойде акълът.

Колко разказа?

Разкази пиша само за упражнение и не им водя отчет. Около 50, предполагам.

Колко повести, колко романа?

Не пиша повести. Шест романа.

Доволни?

Ъм, ти нали книги не четеше? Какво читателско мнение тогава?

Щом казваш, Ян. Но изглежда все нещичко е стигнало и до мен. Макар че вие се стремите да ги изпоизчетете всичките. Аз все пак се старая да подбирам.