(Продължение на миналия пост - ексклузивно за Роланд.)
Уилоу изобщо не ми е в списъка, защото не излезе начело по никой от петте критерия, които избрах. Но тъй като критериите са произволни, веднага ще се намери някой, класацията по който тя да оглави. Ето например – Уилоу най-много прилича на мен. Не говоря за проекция, т. е. за идентификация – ролята, с която най-често се идентифицирам, е Джайлс и ще пиша за него по-нататък. Говоря за пряко сходство. Различно е и се чудя как да го обясня.
Ако Бъфи непрекъснато ме провокира, предизвиква ума, чувствата и въображението ми в опити да я разбера, да я усетя, да осмисля развитието й, което я прави толкова важна за мен, както вече споделих, то Уилоу през цялото време ми е ясна. Аз просто знам какво й е и защо се тя държи по този начин. Въобразила съм си, че тя има моя характер и мотивация, което е субективно и илюзорно, разбира се. Виждам в нея моите недостатъци и им се дразня, сиреч превърнала съм я в обект, върху който да пренасям раздразнението си от собствените грешки и слабости.
Между другото, не знам дали знаете, но Бъфивърсът си има голям фендъм в академичните среди, което пък естествено си има и яростни критици. Значи едни претенциозници обясняват ужасно умно и подробно колко велик е тоя текст, други претенциозници пък ги обвиняват в пристрастия и ги гледат отвисоко. Чета ги тия работи и горещо се моля никога да не изпадам в едната или другата позиция. Никога да не се изкуша да впрегна интелект и ерудиция, за да наложа на хората собствения си вкус, интереси и предпочитания, аргументирайки ги като значими. Както и никога да не седна да съдя и соча с пръст някой за това какво гледа по телевизора и му се радва. Хайде дано. Тук сегиз-тогиз попадам на понятието „гилти плежърс”. Не знам откъде го изровихте това понятие, обаче от все сърце ви пожелавам да го преосмислите.
Уилоу Ханиган
№ 1 по близост до мен
Разбира се, решението непрекъснато да сравнявам и съпоставям тази роля със себе си е субективен избор, който съм направила съзнателно или не в някакъв момент. Човек може да се сравни с всеки и всичко нали, мога и с Кърк Дъглас да се сравня, ако се наложи. Изборът за множество уподобявания обаче ме поставя в ситуация на интимна близост с Уилоу, едновременно вълнуваща и смущаваща. Аз дълбоко разбирам всичко, свързано с нея, и това ме кара дълбоко да се срамувам.
Знам например защо Уилоу и аз бяхме такива задръстени зубърки в училище и така охотно позволявахме на всички да ни използват. Защото това беше нашият изначално сбъркан начин да имаме приятели, чувствахме се виновни, че успяваме повече от другите и бидейки мили и услужливи, изкупвахме вината си, ставахме приети и одобрявани. Хората почваха да ни харесват.
С времето обаче тая нечиста сделка с другите около нас се превърна в източник на огромно напрежение. От една страна бяхме развили потребност да бъдем приемани и одобрявани, а от друга – осъзнавахме колко дълбоко несправедливо е да угаждаме постоянно на хората, независимо, че става дума за най-близките ни родители, приятели и любими. Това е чисто пубертетски бунт, който обаче ние с Уилоу не изживяхме през пубертета, ами той си остана в нас до много по-късно и ни беляза непоправимо.
Когато си възприел, че ще те харесват и одобряват едно, заради постиженията ти, и второ, защото се раздаваш, това води първо до чудовищна амбиция и мания за перфектност, второ – до неспособност да си оградиш лично пространство, да отказваш, да се противопоставяш. Непоносимо е. Болезнената потребност да ставаш все по-добър, за да си все по-полезен и все повече ценен, те яде отвътре. Замъглява способността ти да мислиш трезво, да преценяваш, да сложиш точната граница. Устремен напред и нагоре, изобщо не разбираш, че всъщност се суркаш надолу.
Другият момент е, че е дяволски трудно, мамка му. Непрекъснато да се надбягваш със себе си, да се мъчиш да се надскочиш, да си вечно неудовлетворен от постигнатото. Не може ли да има и някой пряк път, някой лесен начин, като с магия? Не може ли да излезеш замалко от този задушаващ калъп, в който сам си се набутал, да бъдеш поне за ден лош, себичен, изсмукващ другите така, както те те смучат цял живот? Не може ли просто да спреш и да починеш, да махнеш с ръка, да се отпуснеш. Можеш, разбира се, и го правиш – то е винаги нещо крайно и отчаяно, нещо чудовищно глупаво, което целият свят изобщо не го е очаквал от тебе. Това е онзи ужасяващо закъснял пубертетски бунт, който преживяван от възрастен човек, има наистина унищожителни последици. Най-унищожителната е всъщност собственото ни чувство за вина, че сме разочаровали някого. Онова все същото убиващо усещане, че сме за нещо виновни, което си носим още от училище и което през годините така ни горя отвътре, че се превърна в ненавист към тия, които ни го причиняват, нищо че иначе безумно ги обичаме. Боже, така ги обичаме, защо не ни простят, защо не забравят, че ги разочаровахме.
И третият момент е, че ние с Уилоу така и не се научихме да губим. Да приемаме загубата спокойно и разумно, като зрели и интелигентни хора, каквито всички смятат, че сме. Понеже цял живот сме се стремили към съвършенството, към постижения, понеже сме влагали всичкия хъс, ум и труд, за да станем във всичко, с което се захванем, истински „про”, понеже сме успявали десетки пъти. Не е честно да загубим. Не сме го заслужили. Заслужаваме да сме обичани и щастливи, нима не се старахме достатъчно? Не може това да се случва точно на нас, защото този удар, който светът ни нанася е толкова гаден, толкова несправедлив, толкова незаслужено нелеп, че ние ще му отвърнем!
А след това ще се давим завинаги в чувството за вина, защото още от деца никога така и не се научихме да удряме…
Ей такива неща. А и мойта коса понякога е също червена.