Posted: Fri Dec 11, 2009 11:13 pm
А аз X-men 3
Page 3 of 3
Posted: Sat Dec 12, 2009 1:20 am
Да се върнем на темата сега и да си припомним за кошмара, който Тим Бъртън ни сервира с "Планетата на маймуните" - който филм на мен, всъщност, можеше и да ми хареса, ако финалът му не го беше обезсмислил изцяло.
Posted: Sat Dec 12, 2009 1:23 am
Хахаха, да. Кевин Смит имаше мнгоо добро изказване по въпроса.
Posted: Sat Dec 12, 2009 2:02 am
Кво?Vivian wrote:Тотално има за мен. Revolutionary Road го приспадам към категорията.Marfa wrote:Ей на, че аз пък го харесах Терминала.Но тая тема ме наведе на мисълта дали не би имало хляб в противоположна такава - големи филми на слаби режисьори.
Планетата на маймуните е точно толкова як (т.е. тъп
), колкото повечето на Бъртън, какво пък толкова. Кевин Смит него си го мрази от бая време.X-men 3 е класика в жанра готино направен филм на хипер смотаняк - Ратнър направо го вкара в дупето на Сингър (който пък е пример за добър режисьор с 1 нормален филм и порой от посредственост след него - баш като за категорията на Марфа).
Btw, модераторите ще ми разрешат ли лирично отстъпление/обръщение към двамата тука дето не знаят на кой свят се намират във всяка своя дума по адрес на A.I. - обещавам да е кратко, ясно и да ги заболи много.
Posted: Sat Dec 12, 2009 9:21 am
Silver wrote:Кво?Vivian wrote:Тотално има за мен. Revolutionary Road го приспадам към категорията.Marfa wrote:Ей на, че аз пък го харесах Терминала.
За мен Мендес е брилянтен театрален режисьор, но доста посредствен кино такъв.
Posted: Sat Dec 12, 2009 10:22 am
Май очудването е по-скоро заради това, че считаш Revolutionary Road за голям филм.
Иначе аз също считам Мендес са доста посредствен кино режисьор. За театър не мога да кажа.
По темата, Wong Kar-wai е много добър режисьор, но My Blueberry Nights ми беше много посредствен.
Иначе аз също считам Мендес са доста посредствен кино режисьор. За театър не мога да кажа.
По темата, Wong Kar-wai е много добър режисьор, но My Blueberry Nights ми беше много посредствен.
Posted: Sat Dec 12, 2009 12:33 pm
Вивиан, интересно ми е кои негови театрални постановки си гледала (би трябвало да са в достатъчно количество, за да можеш да изстрелваш подобни смели твърдения). Кои са тези му качества, които го правят брилянтен театрален режисьор и кои са тези му недостатъци, които го правят доста посредствен кино такъв (конкретни примери ще са много полезни)?
Факт е, че като цялостен "кефометър" върви стремително надолу, но това е просто защото вече не си избира сценарии, които да съответстват на таланта му (единственото интересно в RR беше, че е доста хубаво заснета реклама на идеята за навременен развод, а Away We Go е просто излишен филм, в който във всеки момент очаквах отнякъде да изскочи Сет Роген и да направи всичко на нищо за пореден път).
Факт е, че като цялостен "кефометър" върви стремително надолу, но това е просто защото вече не си избира сценарии, които да съответстват на таланта му (единственото интересно в RR беше, че е доста хубаво заснета реклама на идеята за навременен развод, а Away We Go е просто излишен филм, в който във всеки момент очаквах отнякъде да изскочи Сет Роген и да направи всичко на нищо за пореден път).
Posted: Sat Dec 12, 2009 9:18 pm
Всъщност осъзнах, че е трябвало да експлицирам по-добре мнението си. Но по същество: гледала съм му Кабаре, Wise Guys, Uncle Vanya и Gypsy, като категорично не смятам, че това може да бъде окачествено като 'достатъчно количество'.
Работата е там, че много често, когато режисира филм, подходът му е доста театрален. Сега ще се пробвам да го обясня -когато режисьор върши работата си за театрална постановка, голяма част от ефекта (поне при значително количество от съвременните театрални режисьори) почива върху вътрешната хореография, която той прави между актьорите на сцената. По някакъв странен начин често усещам (и виждам) как Мендес съумява да пренесе тази техника/ похват в пълнометражен филм. Тоест - засичам как ми се показва взаимовръзка герой-герой, ужасно рядко герой-предмет и почти никога герой-среда. Така изказът му остава за мен леко 'осакатен' и тъй като в сценарно отношение намирам, че Revolutionary Road най-много си пасва с такъв режисьорски подход, затова и ми допада най-много.
Накратко, мисля, че много от кадрите, които Мендес показва и нещата, които доставя на зрителя като 'картини' са някак статични, или поне за моя собствен натюрел.
Бтв, аз наистина му харесах Away We Go, тъй като изпълнението на Мая Рудолф беше свежо, саундтракът беше добър и сметнах, че филмът е някак умилителен и...сладък, при все пак леко 'вкочанен' като режисьорски изказ.
Работата е там, че много често, когато режисира филм, подходът му е доста театрален. Сега ще се пробвам да го обясня -когато режисьор върши работата си за театрална постановка, голяма част от ефекта (поне при значително количество от съвременните театрални режисьори) почива върху вътрешната хореография, която той прави между актьорите на сцената. По някакъв странен начин често усещам (и виждам) как Мендес съумява да пренесе тази техника/ похват в пълнометражен филм. Тоест - засичам как ми се показва взаимовръзка герой-герой, ужасно рядко герой-предмет и почти никога герой-среда. Така изказът му остава за мен леко 'осакатен' и тъй като в сценарно отношение намирам, че Revolutionary Road най-много си пасва с такъв режисьорски подход, затова и ми допада най-много.
Накратко, мисля, че много от кадрите, които Мендес показва и нещата, които доставя на зрителя като 'картини' са някак статични, или поне за моя собствен натюрел.
Бтв, аз наистина му харесах Away We Go, тъй като изпълнението на Мая Рудолф беше свежо, саундтракът беше добър и сметнах, че филмът е някак умилителен и...сладък, при все пак леко 'вкочанен' като режисьорски изказ.
Posted: Mon Dec 14, 2009 11:27 am
Изключително сериозно не съм съгласен с почти всичко (бтв, за Кабаре бих казал, че е много повече Роб Маршал, отколкото Мендес, но да речем, че няма значение).
Разбирам какво казваш с това за "театралното" взаимодействие между героите, но в никакъв случай не го намирам за някакво ексесивно и ако не знаех, че Мендес е започнал от театъра, трудно бих предположил, че е типичен театрален режисьор (поне до RR). В Американски прелести театралността идва преди всичко от over-the-top сценария на Бол, в Път към отмъщение и Джархед посмъртно не мога да се сетя за сцена, която да ми навява дори бегло за театър, а това са му топ 3 филмите в този ред. Основната причина RR да не ми харесва кой знае колко (той пак си е добър филм де, но не е на нивото на останалите му) е точно това, че разговорите между Уинслет и Дикаприо изглеждат като извадени от театрална постановка, ама не в добрия смисъл - на добра "хореография", а на... театралничене. Опасявам се, че тук нещата опират и до идея зад героите (пък и до вкус), така че да речем, че има извинение.
По отношение на взаимодействията герой-предмет - тук ми е малко трудно да коментирам, защото се сетих моментално как Елизабет Шу прави магнит от дръжка от врата и жици от дефибрилатор и се измъква от хладилника [а и в Американски прелести примери за взаимодействия герой-предмет - бол]... така че да минем на по-сериозния момент - взаимодействието герой-среда. Точно начинът, по който героите на Мендес виреят в средата, която им осигурява е причината първите му три филма да ми харесват толкова много. Прелестите започват и завършват с ултимативния шот на ужасяващия американски квартал; Път към отмъщение изкъртва с атмосферата си - да не говорим, че тоя филм ми е останал в главата не с някакви взаимоотношения м/у баща и син, а с визуални картини - Чикаго, хотелската стая, мотела, сцената под дъжда, бялата стая на финала, морето... не мога да си представя как взаимодействието на тези герои с тези сетинги може да ти се струва неадекватно; в Джархед положението е същото - някаква ослепяващо бяла пустиня, която към финала се превръща в сюрреалистичен сън. Мендес е страхотно визуален режисьор, има жесток усет към чисто кинематографичните качества на сцените си (не само очевидното - Конрад Хол, Роджър Дийкинс и Томас Нюман, но забележи и как умело използва звука - във всичките си филми, без последния, който просто е някакъв горчив майтап). Това са все неща, които показват почти вроден усет за внушаване на адски драматизъм с чисто аудио-визуални [а-театрални] похвати. Като добавим към това склонността му да не прави грам компромиси с материала, с който работи, мисля, че ще е страхотна идея, ако наистина се захване с The Preacher, а това, че не режисира His Dark Materials е една от най-кофтите холивудски случки в последните години.
Разбирам какво казваш с това за "театралното" взаимодействие между героите, но в никакъв случай не го намирам за някакво ексесивно и ако не знаех, че Мендес е започнал от театъра, трудно бих предположил, че е типичен театрален режисьор (поне до RR). В Американски прелести театралността идва преди всичко от over-the-top сценария на Бол, в Път към отмъщение и Джархед посмъртно не мога да се сетя за сцена, която да ми навява дори бегло за театър, а това са му топ 3 филмите в този ред. Основната причина RR да не ми харесва кой знае колко (той пак си е добър филм де, но не е на нивото на останалите му) е точно това, че разговорите между Уинслет и Дикаприо изглеждат като извадени от театрална постановка, ама не в добрия смисъл - на добра "хореография", а на... театралничене. Опасявам се, че тук нещата опират и до идея зад героите (пък и до вкус), така че да речем, че има извинение.
По отношение на взаимодействията герой-предмет - тук ми е малко трудно да коментирам, защото се сетих моментално как Елизабет Шу прави магнит от дръжка от врата и жици от дефибрилатор и се измъква от хладилника [а и в Американски прелести примери за взаимодействия герой-предмет - бол]... така че да минем на по-сериозния момент - взаимодействието герой-среда. Точно начинът, по който героите на Мендес виреят в средата, която им осигурява е причината първите му три филма да ми харесват толкова много. Прелестите започват и завършват с ултимативния шот на ужасяващия американски квартал; Път към отмъщение изкъртва с атмосферата си - да не говорим, че тоя филм ми е останал в главата не с някакви взаимоотношения м/у баща и син, а с визуални картини - Чикаго, хотелската стая, мотела, сцената под дъжда, бялата стая на финала, морето... не мога да си представя как взаимодействието на тези герои с тези сетинги може да ти се струва неадекватно; в Джархед положението е същото - някаква ослепяващо бяла пустиня, която към финала се превръща в сюрреалистичен сън. Мендес е страхотно визуален режисьор, има жесток усет към чисто кинематографичните качества на сцените си (не само очевидното - Конрад Хол, Роджър Дийкинс и Томас Нюман, но забележи и как умело използва звука - във всичките си филми, без последния, който просто е някакъв горчив майтап). Това са все неща, които показват почти вроден усет за внушаване на адски драматизъм с чисто аудио-визуални [а-театрални] похвати. Като добавим към това склонността му да не прави грам компромиси с материала, с който работи, мисля, че ще е страхотна идея, ако наистина се захване с The Preacher, а това, че не режисира His Dark Materials е една от най-кофтите холивудски случки в последните години.
Posted: Mon Dec 14, 2009 9:20 pm
Разбирам гледната ти точка и в случая съм склонна да призная, че говоря за известна форма на субективно усещане, тъй като често всички технически аспекти, които Мендес прилага ги класифицирам като идеални, но просто някак бачкащи отделно от самия филм. Да видим дали мога да ти го обясня: примерно, ако имаш снимка на фотомодел, облечена в рокля на фона на пустиня и да прецениш, че моделът е ужасно красива жена, пустинята като фон е идеална, а роклята -съвършена, но пак съвкупността от частите да не те кара да харесаш снимката. Не съм сигурна до каква степен this makes sense, but...
А не смяташ ли, че това, което описваш като flaw при RR-a,
оже по-скоро да се дължи на схващане на играта на ДиКаприо/ Уинзлет?
А не смяташ ли, че това, което описваш като flaw при RR-a,
оже по-скоро да се дължи на схващане на играта на ДиКаприо/ Уинзлет?
Posted: Tue Dec 15, 2009 1:04 pm
Ами виж, когато кажеш, че Сам Мендес е посредствен кино режисьор, трябва малко повече от "известна форма на субективно усещане, тъй като често всички технически аспекти, които Мендес прилага ги класифицирам като идеални, но просто някак бачкащи отделно от самия филм"... Ако беше казала, че ти харесва повече като театрален, защото намираш техниката му за дистанцирана от съдържанието, ок - нямам проблеми - това вече си е субективно усещане, макар и въобще да не го споделям. Но думата "посредствен" предполага други неща.
Основният проблем на RR за мен е, че този сценарий е прекалено... обикновен в тази му форма за таланта на Мендес. Прекалено е приземен и битов, и не предполага кинематографичния размах от предните му филми. Особени проблеми с играта на ДиКаприо и Уинслет нямам, доколкото филмът е критика към разбиранията и начина на живот на героите. Ако говориш за "схващане" в смисъл на това, че двамата са схванали какво представляват Франк и Ейприл (ли бяха...?) и са ги изиграли както се изисква - вероятно така е станало. Ако говориш за схващане в смисъл на сковаване - не бих казал, че това ми е повлияло, но и на двамата съм им гледал по-добри изпълнения.
Основният проблем на RR за мен е, че този сценарий е прекалено... обикновен в тази му форма за таланта на Мендес. Прекалено е приземен и битов, и не предполага кинематографичния размах от предните му филми. Особени проблеми с играта на ДиКаприо и Уинслет нямам, доколкото филмът е критика към разбиранията и начина на живот на героите. Ако говориш за "схващане" в смисъл на това, че двамата са схванали какво представляват Франк и Ейприл (ли бяха...?) и са ги изиграли както се изисква - вероятно така е станало. Ако говориш за схващане в смисъл на сковаване - не бих казал, че това ми е повлияло, но и на двамата съм им гледал по-добри изпълнения.
Posted: Tue Dec 15, 2009 5:16 pm
Мендес ми е сред любимите режисьори, мнението ми почти напълно съвпада с на Силвър, само с това не съм съгласна:
От диалозите, динамиката на развитие на характерите, играта на актьорите, буквално изхвърлените от „сцената” деца, чак до лудия, който, точно като Deus ex Machina, се появява, за да подскаже истината – правилата на театралната драматургия са използвани толкова невероятно добре като част от самата концепция на филма: Ейприл е актриса, лоша при това, Франк се опитва не да намери, а буквално насила да измисли бохемското в себе си, а като двойка са се озовали в някакъв чужд, поствоенен сценарий, поставен в чудовищно декорната Събърбия.
В същото време Мендес е стархотен в изкопчването на свръхинтензивен кинематографичен ефект от изключително камерна среда. С цялата си целенасочена театралност, филмът ми сработи перфектно като кино-образност и звук. Буквално почти всяка сцена ми беше събитие. А имаше една към края (не обективно гадната обаче), от която и досега настръхвам, като се сетя. Как може да прави такива неща със собствената си жена!
Всъщност трябваше да включа Прелестите или RR в Топ 15...
За мен Revolutionary Road е е чудесно поле за таланта му на две поприща и е брилянтна комбинация от тях.Silver wrote: Основният проблем на RR за мен е, че този сценарий е прекалено... обикновен в тази му форма за таланта на Мендес. Прекалено е приземен и битов, и не предполага кинематографичния размах от предните му филми.
От диалозите, динамиката на развитие на характерите, играта на актьорите, буквално изхвърлените от „сцената” деца, чак до лудия, който, точно като Deus ex Machina, се появява, за да подскаже истината – правилата на театралната драматургия са използвани толкова невероятно добре като част от самата концепция на филма: Ейприл е актриса, лоша при това, Франк се опитва не да намери, а буквално насила да измисли бохемското в себе си, а като двойка са се озовали в някакъв чужд, поствоенен сценарий, поставен в чудовищно декорната Събърбия.
В същото време Мендес е стархотен в изкопчването на свръхинтензивен кинематографичен ефект от изключително камерна среда. С цялата си целенасочена театралност, филмът ми сработи перфектно като кино-образност и звук. Буквално почти всяка сцена ми беше събитие. А имаше една към края (не обективно гадната обаче), от която и досега настръхвам, като се сетя. Как може да прави такива неща със собствената си жена!
Всъщност трябваше да включа Прелестите или RR в Топ 15...