Posted: Sun May 30, 2010 11:45 am
Ъъъ, благодаря ти на драго сърце, че ми разясни точно каква е идеята на Black Hawk Down, но страхувам се, че именно съставките, които съставляват продукцията й пречат да е това, което има за цел. Първо, за твое сведение, филм, който иска да бъде ‘полу-документален’ не се натъпква с лесно разпознаваеми мутри на доста известни актьори. Прави се така, както постъпиха с United 93, примерно. Това те дистанцира от идеята да имаш някакви очаквания от образите и поставя вниманието ти върху историята.
Второ, ефект на представяне на военен конфликт или размирици се представя превъзходно и с добре-развити образи (и с наличието на централни също) –Paths of Glory, Apocalypse Now, Salvador, Rules of Engagement, Gallipoli, The Battle of Algiers. Разгръщането на образите не е необходимо да превърне филма в емоционално парче като Хотел Руанда, например. Твърде често основната идея на киното е да поражда чувства, не просто да показва. Това в частност е целта на документалното кино, но и то също цели емоционално въздействие. Когато емоционалният заряд е сведен до минимум, е твърде трудно да се разчита на голи кадри да бръкнат в зрителя. Не казвам, че не може да се получи, казвам, че тук те не разполагат с необходимите съставки да го постигнат.
Което ни води към третото – Ридли Скот е ужасно емоционален режисьор. Никога не е умеел да е хирургически безпристрастен, така че подходът тук е лишен от логика за мен. Ако беше Пол Грийнграс, предполагам, щеше да сработи в пъти по-добре. Но той едва ли щеше да се съгласи да работи точно с този каст де. Защото, бога ми, това не са ‘случайни лица’! Те са вече емоционално натоварени и обременени поради многото други продукции, от които са известни.
Кавичките ги сложих, тъй като абсолютно формулативно филмът употребява от техническа гледна точка всички модерни за началото на 00s хватки, за да създаде усещане за ‘действителност’. (Приравняването на Райън с Врага е доста…грозно, бтв, а и ще се изумиш колко по-оригинален в представянето на реалност Райън беше за 98).
The Thin Red Line & Bloody Sunday са филми, които показват ‘конфликта на едро, в мащаб’, които ми въздействат и ме ангажират. Първият съдържа огромен ансамблов каст, в който всеки герой е развит дори да се появи за 2 минути. Вторият е безпристрастен, фокусиран поглед върху моментен изблик на неприязън, в който нямаме сложни образи, но сложната ситуация увлича. Black Hawk Down категорично не може да се похвали с нужното темпо и вътрешен ритъм, който да не провокира отегчение у публиката.
Също, мисля, че героят на Хартнет беше пълен с достатъчно много ‘размисли’ споделени твърде често на глас, за да претендираме, че има липса на опити за вкарване на емоционален елемент. Имаше там някакви Platoon въжделения относно необходимостта от война, етц, доколкото си спомням.
Африканската песен си беше тотално окей, както и самият саундтрак, който притежавам, тъй като обожавам Цимър.
‘Военен филм’ беше използван, за да специфицира жанра на филма, тъй като засега не ми е известно да има ‘военно мисионнен филм’, всичко подобно си се води ‘war’. Сега, имаме, обаче някаква завидна разлика между ‘war’ и ‘combat’ или поне аз се надявам да има (отново като филмови категории тва). Тук са употребени твърде много сцени от чистак военни филми, за да претендираме, че не попада в тази категория.
Бтв, показването ‘от първо лице’ не провокира отчуждаване и обективност, а напротив –силно субективизира.
Относно P.S. – наистина твърде често се дразня от поучителен, даскалски тон практикуван върху личността ми, така че този път аз ще те помоля да не се изкушаваш често да прибягваш до него като дискутираме нещо. Относно сравнението –виж какво съм написала по-горе.
Второ, ефект на представяне на военен конфликт или размирици се представя превъзходно и с добре-развити образи (и с наличието на централни също) –Paths of Glory, Apocalypse Now, Salvador, Rules of Engagement, Gallipoli, The Battle of Algiers. Разгръщането на образите не е необходимо да превърне филма в емоционално парче като Хотел Руанда, например. Твърде често основната идея на киното е да поражда чувства, не просто да показва. Това в частност е целта на документалното кино, но и то също цели емоционално въздействие. Когато емоционалният заряд е сведен до минимум, е твърде трудно да се разчита на голи кадри да бръкнат в зрителя. Не казвам, че не може да се получи, казвам, че тук те не разполагат с необходимите съставки да го постигнат.
Което ни води към третото – Ридли Скот е ужасно емоционален режисьор. Никога не е умеел да е хирургически безпристрастен, така че подходът тук е лишен от логика за мен. Ако беше Пол Грийнграс, предполагам, щеше да сработи в пъти по-добре. Но той едва ли щеше да се съгласи да работи точно с този каст де. Защото, бога ми, това не са ‘случайни лица’! Те са вече емоционално натоварени и обременени поради многото други продукции, от които са известни.
Кавичките ги сложих, тъй като абсолютно формулативно филмът употребява от техническа гледна точка всички модерни за началото на 00s хватки, за да създаде усещане за ‘действителност’. (Приравняването на Райън с Врага е доста…грозно, бтв, а и ще се изумиш колко по-оригинален в представянето на реалност Райън беше за 98).
The Thin Red Line & Bloody Sunday са филми, които показват ‘конфликта на едро, в мащаб’, които ми въздействат и ме ангажират. Първият съдържа огромен ансамблов каст, в който всеки герой е развит дори да се появи за 2 минути. Вторият е безпристрастен, фокусиран поглед върху моментен изблик на неприязън, в който нямаме сложни образи, но сложната ситуация увлича. Black Hawk Down категорично не може да се похвали с нужното темпо и вътрешен ритъм, който да не провокира отегчение у публиката.
Също, мисля, че героят на Хартнет беше пълен с достатъчно много ‘размисли’ споделени твърде често на глас, за да претендираме, че има липса на опити за вкарване на емоционален елемент. Имаше там някакви Platoon въжделения относно необходимостта от война, етц, доколкото си спомням.
Африканската песен си беше тотално окей, както и самият саундтрак, който притежавам, тъй като обожавам Цимър.
‘Военен филм’ беше използван, за да специфицира жанра на филма, тъй като засега не ми е известно да има ‘военно мисионнен филм’, всичко подобно си се води ‘war’. Сега, имаме, обаче някаква завидна разлика между ‘war’ и ‘combat’ или поне аз се надявам да има (отново като филмови категории тва). Тук са употребени твърде много сцени от чистак военни филми, за да претендираме, че не попада в тази категория.
Бтв, показването ‘от първо лице’ не провокира отчуждаване и обективност, а напротив –силно субективизира.
Относно P.S. – наистина твърде често се дразня от поучителен, даскалски тон практикуван върху личността ми, така че този път аз ще те помоля да не се изкушаваш често да прибягваш до него като дискутираме нещо. Относно сравнението –виж какво съм написала по-горе.
.
)