ShadowDance

И пак Дамян Дамянов..

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
(ако изобщо още съществува)!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.

Оставя невероятна горчивина и болка в теб, след като го прочетеш. Много е впечатляващо, макар да знам, че тази дума няма как да го обхване цялото с целия му смисъл:/

Изтрих те с двойна гума

Много впечатляващо....

Горчиво е. Изгаря като огън.
И болка като черно острие.
И няма път, и няма разстояние...
Безумна младост - черно битие.

Не значи нищо туй. Да, зная.
Но може би във мен отекват като гръм
Безвремието, нищото, безкрая,
Които тъй усърдно ме зоват.

И ето ме - аз рея се в сумрака
Понесена на призрачни криле.
И няма песен, дето да подхвана
Докато избирам между толкоз светове.

Безкрайна нощ и слънчеви надежди
Запридат милиарди съдбини
Нехаят всички за това, понеже
Не знаят нищичко за тези дълбини...

Човешки дрехи от кован Метал.
Човешката Снага от огнен Прах.
Човешкото Лице - потайна Пещ.
Човешкото Сърце - неутолим Стомах.

И отново Шели:

Ляга мъртъв лъчът,
ако лампата падне разбита.
И зениците мрат,
ако облакът вече отлита.
Секва нежният тон,
ако струните скъсани трепнат.
Стават думите стон,
ако устните вече не шепнат.

Като лютня без глас,
като лампа, от пламък лишена -
и душата без страст
е напусната, глуха вселена.
Тя ридае, звъни
като вятър над черни руини -
като плач на вълни
по моряците в бездните сини.

Виха двама гнездо,
но по-слабият там се засели -
в този призрачен дом
на мечти и надежди изтлели.
О, любов! Този бяг,
тази преходност ти си разбрала!
Но по-слабият пак
ти за люлка и гроб си избрала.

Ще те люшка срамът,
както гарвани бурята люшка:
ще те шиба умът -
присмех леден на зимна вихрушка.
И гнездото ти в прах
ще се срине, ще пада, ше пада...
И ще зъзнеш сред смях -
гола, страшно сама - в листопада.

В оригинал:

Requiem

UNDER the wide and starry sky
Dig the grave and let me lie:
Glad did I live and gladly die,
And I laid me down with a will.

This be the verse you 'grave for me:
Here he lies where he long'd to be;
Home is the sailor, home from the sea,
And the hunter home from the hill.

Robert Louis Stevenson. 1850–1894

и в превод

Реквием
(по мое мнение, по-добрият превод)

Под звездния небесен храм
изкопайте ми гроба, положете ме там.
Щастливо живях и щастливо умрях,
и в гроба да легна сам пожелах.

Издълбайте ми само тези слова:
"Тук лежи той - бе копнял за това.
У дома е морякът - от морето се върна.
И ловецът у дома от хълма се завърна."

Робърт Луис Стивънсън 1850–1894

-------------------------------------------

И още нещичко, което ми харесва много

The Road of Kings

Gleaming shell of an outworn lie; fable of Right divine-
You gained your crowns by heritage, but Blood was the price of mine.
The throne that I won by blood and sweat, by Crom, I will not sell
For promise of valleys filled with gold, or threat of the Halls of Hell!

When I was a fighting-man, the kettle-drums they beat,
The people scattered gold-dust before my horse's feet;
But now I am a great king, the people hound my track
With poison in my wine-cup, and daggers at my back.

What do I know of cultured ways, the gilt, the craft and the lie?
I, who was born in a naked land and bred in the open sky.
The subtle tongue, the sophist guile, they fail when the broadswords sing;
Rush in and die, dogs - I was a man before I was a king.

- Robert E. Howard

А ето и нещо мое:

Прах, зала, сабя,
огледало - победа.
Но докога ли?

_________________

Добавено на 16.05: Не бих възразил на някое и друго мнение, всъщност...

Яворов -


И аз сломен попитах - и сломен,
най-после чух! То беше знам, душата,
една вълшебна корда в тишината,
то беше моята душа пред мен,
звучаща тихо: може би...
А слънцето захождаше. В забрава
от страх, попитах - и тогава
аз чух най-тихо: може би.

И аз сломен глава на гръд оборих,
но все простях към изгрева ръце,
с надежда в безнадеждното сърце,
и като ехо в себе си повторих,
сломен повторих: може би...
А слънцето се беше скрило вече
и нощ зловеща, близо и далече,
со смях понесе: може би.

И аз все чакам! Ето векове
изминаха как гледам в тъмнините.
И все аз чакам! Ето ветрове
до кървав плач ме шибат по очите.
И все повтарям: може би...
Аз чакам слънцето и слънчев блясък,
с очи покрити веч от прах и пясък,
и сляп отдавна! - може би.

"Превърни ме в бор, от гръм ударен,
до самия корен изгорен.
През дърветата аз всяка заран
пак ще те очаквам като ден.

Превърни ме в нелечима рана,
на която края е суров.
Ще умра. И утре ще остане
блага смърт, безсмъртна от любов."
Евтим Евтимов

Пенчо Славейков
Из "Сън за щастие"

О, има тих вълшебен край
и никой го не знай,
къде е той -
вълшебен край на отдих и покой.
Къде е той?
Живей, люби, страдай,
надей се и желай -
достига там
тоз, на когото во сърцето плам
гори за там, -
тоз, който люби, страда и живей,
тоз, който като мен за тоя край кoпней.

Прощално Никола Вапцаров


Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти навън на пътя-
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо.Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам-
ще те целуна и ще си отида.

да, простичката красота..

Теменуги
Яворов

Вас слънце ви не вижда - лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела ви не намира -
печални бледни теменуги.

Печални, чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!... Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете - болни теменуги.

Вий мрете - в храсти и бодил
от първи ден чела навели...
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели -
вий чезнете едни след други.


О бледни, болни теменуги!

Ей, че го обичам "Прощалното" на Вапцаров! Хагал, изпревари ме.

Ето малко звън и блясък от Лилиев

СВЕТЛО УТРО, ти прокуди
всяка пара и мъгла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила -
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.