ShadowDance

Какъв спор се е разразил тук... Предварително се извинявам за ужасния, огормен чаршаф, който ще напиша.

От една страна, разбирам какво има предвид Данте. Трябва да съм била на 11, когато започнах да чета Хари Потър; тогава първата книга тъкмо излизаше в България за пръв път. Имам много ясен спомен как видях рекламата на "Хари Потър и философския камък" на вътрешната корица на списание "Мики Маус" и помолих майка ми да ми я купи.

Не мога да опиша - не мога дори да точно да оценя - колко голяма важност е имал този момент за живота ми по-нататък. Първият форум, в който започнах да пиша, беше за Хари Потър, и това беше по-важно отколкото изглежда - почти всичките ми приятели като тийнейджърка бяха от форуми. Нещата, които на нормалните хора им се случват със съучениците, на мен ми се случваха със съфорумците, а с тях се запознах заради Хари Потър. Не съм сигурна дали точно тези книги са ме накарали да чета фентъзи - нямам ясни спомени - но сигурно поне са повлияли. А какво влияние има фентъзито като цяло върху мен няма изобщо да се опитвам да обясня. (Само една кратка справка - половината ми приятели в момента са от Толкин форума.)

Знам и какво има предвид Данте с препрочитането десетки пъти - чела съм всяка една от книгите буквално десетки пъти, дори шеста и седма, които далеч не обичам колкото предишните. Помня един период - част от лятната ваканция, била съм на 14 може би - когато не четях нищо друго освен "Хари Потър и затворникът от Азкабан". Буквално затварях книгата и я отварях пак от начало, по два-три пъти на ден, и не можех да спра. Само през онова лято съм я прочела 30+ пъти. Като цяло - някъде над сто, не мога да кажа точно колко. Шеста и седма съм чела най-малко - някъде между 20 и 40 пъти. Това са двете книги, които не харесвам. Отношението ми към тази поредица граничи с фанатизъм.

Въпреки това обаче разбирам и Амелия, и съм съгласна с нея за доста неща. Истинската магия на поредицата, която ме направи толкова фанатична фенка, е най-вече в първите три книги. Те са най... как да се изразя... най-чисти, неподправени, най-магически. Точно тях мога да чета без да си задавам въпроси кое защо става и как, защото в тях е най-силно чувството, че това е един друг, вълшебен свят, напълно откъснат от нашия, в който всичко е възможно и няма нужда от логика.

От четвърта книга нататък това се променя. Забелязах го дори когато четях книгата за пръв път: тя просто не ми хареса колкото предишните три. (Което не ми попречи да я препрочета бог знае колко пъти.) Най-лошо става в шеста и седма. Но какво всъщност се случва? Къде е разликата между първите книги и следващите? Тя е общо взето в две неща. Първо, сюжетът с Волдемор започва да се заплита и да заема все по-централно място в книгите. Второ, Роулинг започва да изяснява правилата и структурата на света си и на магията. И тук идва проблемът.

Когато пишеш книга като първата, можеш да си позволиш произволни и нелогични неща. В първата книга вкарваш читателя в един нов свят, където има дракони, цербери, могъщи магьосници, вълшебни отвари, летящи мотоциклети, купчини злато пазени от таласъми, и един господ знае какво още. Тук читателят - дори да е възрастен, а не дете - проявява много повече Willing Suspension of Disbelief, защото в такъв свят може да се случи всичко.

Когато обаче започнеш да поставяш правила и ограничения в този свят, не можеш да продължиш по същия начин. Те трябва да имат някаква логика и структура. Ако правилата ти са произволни, сложени защото така ти харесва - читателят ще забележи. Ако поставяш такива ограничения, които са ти удобни и нужни за продължаването на сюжета - читателят ще забележи. Ако героите ти се държат странно и глупаво и извършват нелогични действия, само защото това е нужно за сюжета - читателят ще забележи и накрая ще му писне от евтините ти сюжетни трикове.

Това е фундаменталният проблем с книгите от четвърта нататък, и най-вече с последните две. (Лично аз винаги съм харесвала петата - дори ми е една от любимите, понякога съм я слагала наравно с трета - но и в нея проблемът го има.) В тях се случват неща, за които няма никаква причина извън "сюжетът го изисква". Не може просто да връчиш по един Idiot Ball на двама-трима герои, за да си продължиш историята накъдето си решил. Не може да раздаваш New Powers As The Plot Demands когато ти дойде. (Това става особено безумно в седмата книга. Човек може да научи змийски, нищо, че не може! Снейп може да левитира! Загасителя на Дъмбълдор може да те закара обратно при приятелите ти, които си зарязал! WTF.) Не може в последната книга изведнъж да вкараш петнайсет нови МакГъфина, за които никой не е чувал досега, и да поставиш петдесет ограничения на магията само за да създадеш проблеми на героите. Изглежда изкуствено, евтино, фалшиво.

Вярно е, че книгите "порастват с Хари". Вярно е, че стават все по-сериозни и мрачни с осъзнаването на Хари, че светът на магията не е толкова прекрасен, колкото му е изглеждало в началото. Проблемът е, че Роулинг просто не се справя добре с това израстване. Тя започва да нагажда света и героите към предварително предначертания сюжет, дори когато това противоречи на по-ранната им характеризация. Това разваля всичко - светът и сюжетът се разпадат под тежестта на най-леката критична мисъл.

И ето тук, всъщност, е коренът на проблема: светът, който си представях, когато четях първите книги, беше много по-красив и пълнокръвен от света, който Роулинг ми показа в последните. Мисля, че точно това ме накара да обичам толкова "Хари Потър" - способността на Роулинг да потопи читателя в света си и да събуди собственото му въображение. В последните книги всичко това се губи. Все още има отблясъци - страхотни идеи, истории, герои, забутани между тонове баласт. Проблемът с последните книги е, че можеха да са толкова по-добри. Тъжно ми е, че не са - точно защото толкова обичам поредицата, защото тя означава толкова много за мен.

Евалата, Лияна! ТОЧНО това, което си описала, са ми проблемите с 4та и 5та книга. И ТОЧНО заради това, което си описала, харесвам първите три. Като оставим настрана магическата магия на магизма на детството, аз и сега съм напълно способна да гледам/чета детски работи, без да си задавам неудобни въпроси, когато е ясно, че на неудобните въпроси не им е работата там. Само дето от 4та книга нататък тая поредица сдобива едни други претенции, които не успява да оправдае.

Между другото, понеже познавам Алексис наживо, знам колко фанатизирана е пък тя на тема Хари Потър, въпреки че е даже по-голяма от мен. Сигурно прекарва половината си живот, четейки фенфикове в ХП фендъма. Т.е. не е като да не е влюбена във вселената от тея книги. Просто някой друг някъде там прави по-яки неща с въпросната вселена, въпреки че не е мултимилонер-писател. Та ей тва е драмата - тоя свят МОЖЕШЕ да е ТОЛКОВА по-як, тея персонажи можеше да са ТОЛКОВА по-добре развити и сюжетът можеше да е ТОЛКОВА по-интересен в ръцете на един добър автор. Боравиш с магия, ебаси! Можеш да сътвориш всякакви гениални чудеса. Ама Роулинг, уви, толкова си може.

Roland, мерси че отговори на въпросите. Ясно е, че има и други качества, но аз просто се заядох малко с аргументите на Dante.

Dante

Всъщност - аз лично изобщо не бях чувал никога никъде за Хари Потър преди майка ми да ми я подари една Коледа.

Добре де, майка ти е била директно повлияна от рекламата, не ти, но има и друго. Сам спомена с колко много хора си общувал по темата. Това също е резултат от масираното лансиране на френчайза.
Пък моята първа самостоятелно прочетена книга беше "Стоманените пещери" на Айзък Азимов...и до ден днешен няма с кого да споделя и една дума за нея . (Втората беше поредицата "Синовете на великата мечка" и единствените други хора, на които съм попадал да са я чели, помнят само името на главния герой Токай-ихто. Пък то става такова чак в трети том...или май съвсем в края на втори.)
Lyanna Stark също казва, че е общувала с маса фенове.

Ето това е едно от предимствата да харесваш популярна поредица


Lyanna Stark

чела съм всяка една от книгите буквално десетки пъти

Това е типично.
Аз като малък също страшно много препрочитах и то все книги от автори, които не могат да се похвалят с кой знае каква литературни постижения освен комерсиалност и популярност - Карл Май, Майн Рийд, Емилио Салгари, Рафаел Сабатини, Роберт Щилмарк (последните двама поне са писали малко по-свестни неща) и пр.
Е, имаше и качествени автори, като Уолтър Скот, Астрид Линдгрен, Ерих Кестнер и не особено популярната, но голяма моя любимка Туве Янсон.

Основната ми мисъл беше, че обсесията е характерна за младите хора и не е особено валиден аргумент. Всяко поколение има своята "Бинтълмания". Някои са изкарали лошия късмет да попаднат на "Сайпс-гърлс мания" .
По-интересен и по-валиден аргумент щеше да е споделите (съвсем накратко) какво сте виждали в Хари Потър и какво виждате сега. Как са се променили възгледите ви. Дали пък примерно не сте открили, нови неподозирани в младостта ви дълбочини.

alshu wrote:Пък моята първа самостоятелно прочетена книга беше "Стоманените пещери" на Айзък Азимов...и до ден днешен няма с кого да споделя и една дума за нея .

Аз много я обичах в детството си, препрочитала съм я многократно (и другите три също). Имахме я на руски с чаровно сгрешени транскрипции на имената и по тази причина до ден днешен Р. Данийл ми звучи неправилно и фалшиво

Забавен факт: смятах това, че мъжете не си говорят в тоалетната, за детайл от фантастичната обстановка, пък после като пораснах ми стана ясно, че е вмъкнато от автора с цел по-голяма реалистичност

alshu wrote: Пък моята първа самостоятелно прочетена книга беше "Стоманените пещери" на Айзък Азимов...и до ден днешен няма с кого да споделя и една дума за нея . (Втората беше поредицата "Синовете на великата мечка" и единствените други хора, на които съм попадал да са я чели, помнят само името на главния герой Токай-ихто. Пък то става такова чак в трети том...или май съвсем в края на втори.)

Помня я от малък Стоманените пещери, и то на френски (майка ми я беше донесла отнякъде).
На български първата ми фантастика трябва да е била "Аз роботът" или "Една одисея в космоса през 2001 г.", най-първите издания.
Първата самостоятелно прочетена книга не помня, отдавна беше и ми се смесва камарата заглавия.


Иначе от чаршафа ми в темата "Десет книги, които всеки трябва да прочете", всъщност темата за общи препоръки:

passer-by wrote:Книгите на Петър Бобев, Карл Май, Майн Рид, Емилио Салгари, Жул Верн, Фенимор Купър, Джек Лондон (от него най-вече "Хора от бездната" и "Сияйна зора") и трилогията "Синовете на Великата мечка" от Лизелоте Велскопф-Хенрих.

Освен Токай-ихто (Камък с рога), който отначало е Харка, помня и баща му Матотаупа (Четири мечки).

alshu wrote:Ето това е едно от предимствата да харесваш популярна поредица

Особено в ерата на интернет.

Lyanna Stark wrote:Ако героите ти се държат странно и глупаво и извършват нелогични действия, само защото това е нужно за сюжета - читателят ще забележи и накрая ще му писне от евтините ти сюжетни трикове.

Болезнено познато от комикси и особено сериали, някои от тях сред идолизираните в ШД.

Пропуснах двама от най-препрочитаните в детството автори - Жул Верн и Марк Твен...макар, че ще си призная - не съм препрочитал много пъти "Хъкълбери Хин", понеже обрисуваше Том Сойер в грозни краски (лъжец, самохвалко и фантазьор), а аз си го харесвах в по-героична светлина, затова и наблягах точно на "Том Сойер".

Апропо, "Аз роботът" заедно с "Ленко" са първите книги, които въобще подхванах, но не ги довърших, защото не всички разкази от "Аз роботът" ми харесваха, а "Ленко" беше скучна.
Чак след две години можах да изчета първата, а втората така и не я довърших.

Токай-ихто (Камък с рога)

Да бе вярно...бях забравил, че е едно и също, но на различни езици.

алшу, ако ти се говори за Синовете, насреща съм. Любимата ми индианска книга ени дей. Някога с разни съученици дотолкова бяхме изтрещяли по нея, че се бяхме изпонакръстили с имена от там. Аз бях Унчида. Един съучник беше Матотаупа и аз и досега му викам мамин, а той на мен - мамо. Една девойка беше Кейт. А нашия Жеко, дето може и да го знаеш, беше Татанка Йотанка, ЕСТЕСТВЕНО. Неприятния Камен го бяхме кръстили на другия жрец Хавандшита.
Даже имах куче Харка някога... Беше женско, ама няма значение....

Фактът, че тая книга е писана от жена ми докарва душевен оргазъм. Справила се е пъти по-добре от всичките там Карл Маи и Майн Ридове с глупавите им бели главни герои.

Ех, Ситопанаки, Уинона, Татанка-Йотанка, Шонка, станал после Шонкавакон... Спомням си как открих в един кашон "Топ и Хари" и чак като я прочетох, разбрах, че била втората. Поболях се, докат открия останалите и ги изчета!

Amelia

ако ти се говори за Синовете

Еее, сега помня само най-грубо събитията - как ги изгониха с баща му от племето, как живяха сами, как бачкаха за Бъфало Бил, как се присъединиха към blackfoot, как се разправяха за златото с Редфокс (или как му беше там името) после Харка стана вожд, историите с изгнанието в резервата, предателствата и пр. и пр.

Фактът, че тая книга е писана от жена ми докарва душевен оргазъм. Справила се е пъти по-добре от всичките там Карл Маи и Майн Ридове с глупавите им бели главни герои.

Така е...пък и не само заради героите, но и историята, бита и какво ли още не...напълно реалистични са.
Направо е в друга литературна група и не трябва да се бърка с екшън-прикбючение, както се прави у нас...може би заради популярния филм с Гойко Митич.
Лизелоте Велскопф-Хенрих я знам, че е историчка, но не и ли и етноложка? (Нещо разказваше в началото на третата книга, че материалите за книгата ги е събирала лично от дакота индианците.)

Да, и аз съм чела, че бая се е вряла из разни племена. Част от събитията и персонажите са реални исторически такива (Татанка Йотанка, Тасунка Витко, битката при Wounded Knee и прочее). Иначе, аз също почти нищо не помня от тея книги, а съм ги чела поне три пъти...

Spoiler: show

АЙДЕ ВСЕ ПАК ПЪРСИ ДА УМРЕ ВМЕСТО ФРЕД, А?

Не мога да го дишам тоя.

И аз едно време много се кефех на "Синовете на великата мечка". Много намразих белите, ей.

Справила се е пъти по-добре от всичките там Карл Маи и Майн Ридове с глупавите им бели главни герои.

Не виждам как може да не те кефи рандъм християнската пропаганда на Карл Май, която и като бях на 12 ми беше леко неприятна. Или дузините лошковци, които все някак успяваха я в пропаст да паднат, я някой друг лошковец да ги утрепе, защото нашият герой е твърде морален, за да убива и най-големите злодеи. Иначе бях голям фен, не отричам, ама тия неща ми идваха в повечко.


Иначе за Потъра, аз наскоро пробвах да прочета пета част. Преди около десет години ми бяха харесали бая първите четири и се викам - що пък да не видя какво става по-нататък. Но само стотина страници издаяних и се отказах, жалванията на Хари поредният учител, който по някаква причина го мразеше и в червата ме отказаха.

Болезнено познато от комикси и особено сериали, някои от тях сред идолизираните в ШД.

Buffy the Vampire Slayer?

Отказвам да отговоря без адвоката си!


Иначе при Карл Май и конкретно "Винету" още като детенце невръстно се бях озадачил от подвизите на белия супергерой Поразяващата ръка (Олд Шетърхенд), който в една сцена съумя да се промъкне неусетно до Винету и сестра му Ншо-чи точно когато въпросната беше хванала брат си да му обяснява колко е влюбена в бледоликия, след което младежът смутено се измъква обратно, все така нечут и невидян.

При това сцената е точно как Винету го тренира да се промъква незабелязано, демек бил е специално нащрек за него.

Това още в първия "Винету", нали, когато младият немчуга още е бил начинаещ. Ама и напреднал да беше, какво от това.

Но пък оттам ми остана в главата името на племето апаХи, а не апаЧи - понеже превод от немски. Все още ми звучи по-приятно.


А, имаше и сцената, когато беше прекарал в плен вързан три седмици в едни и същи дрехи докато го носеха тежко ранен. Специално беше наблегнал на това Карл Май - "Не знам дали можете да си представите какво значи човек да прекара три седмици в едни и същи дрехи". Та все пак и реализъм имаше тук-там.

Е, то нямаше злодеи на земята, които Олд Шетърхенд да не можеше да подслуша благодарение на тия негови изумителни умения в промъкването. Ако имаше световно първенство по промъкване, тоя би надминал дори и котките и нинджите.

Егати, Олд Шетърхенд............ Колко Карл Май съм чел по онова време. Колко вманиачен бях в тази литература, просто не е истина.