)Нийл Геймън, "Американски богове", изд. "Бард", стр.295-296:
"Никой човек не е остров", твърди Дън (Джон Дън (1573-1631), английски поет и духовник - б.пр.) и греши. Ако не бяхме острови, с нас щеше да е свършено, щяхме взаимно да се удавим в трагедиите си. Ние сме откъснати, отделени сме от трагедията на другите чрез островната си същност и чрез повтарящата се форма и вид на разказите. Формата не се променя: има човек, който се ражда, живее и после по един или друг начин умира. Нищо повече. Можете да допълните подробностите, като се осланяте на собствения си опит. Точно толкова изтъркан, както всеки друг разказ, точно толкова неповторим, както всеки друг живот. Животите са снежинки: образуват рисунък, който сме виждали и преди и който прилича на останалите точно толкова, както граховите зърна в шушулката (а взирали ли сте се някога в граховите зърна в шушулката? Питам ви дали наистина сте се взирали? Ако ги разгледате минута-две, е невъзможно да сбъркате едно с друго), но въпреки всичко е неповторим.
Без отделните личности виждаме само числа: хиляда мъртви, сто хиляди мъртви, "жертвите могат да нараснат до един милион". С разказите на отделните личности статистиката се превръща в човеци, но дори това е лъжа, защото хората продължават да страдат в бройки, които сами по себе си са вцепеняващи и лишени от смисъл. Погледнете, вижте издутото коремче на детето и мухите, които пълзят по ъглите на очите му, вижте крайниците му като на скелет: ще ви олекне ли, ако знаете името му, на колко години е, мечтите му, страховете му? Ако го видите отвътре? А дори и да ни олекне, няма ли да се отнесем несправедливо към сестра му, която лежи до него в напечената прах - изкривено, подпухнало подобие на човешка рожба? И ако ни домъчнее за тях, те по-важни ли са за нас от хилядите други деца, застигнати от същия глад, от хилядите невръстни животи, които не след дълго ще се превърнат в храна за гъмжилото от милиарди и милиарди рожби на мухи?
Ние прокарваме черта около тези мигове на болка и си стоим на нашите острови, те не могат да ни наранят. Покрити са с гладък, безопасен седефен пласт, така че да се плъзнат като перли от душите ни, без да ни причинят истинско страдание.
Белетристиката ни позволява да проникнем вътре в тези чужди глави, на тези чужди места и да погледнем през техните очи. Освен това в разказа спираме, преди да умрем, или умираме наужким, без да пострадаме, а в света извън разказа обръщаме страницата или затваряме книгата и продължаваме нататък живота си.
Живот, който като всеки друг живот не е като никой друг.
(Превод Емилия Масларова, редактор Иван Тотоманов)
Може и да греша, но имам чувството, че в този откъс Нийл Геймън си е поизлял душата...
. Има още един-два такива случая.
