ShadowDance

С бясна скорост влакът се носи в нощта. Поглъщайки километри от релси, локомотивът дълбае своята просека в насмолената от мрака гмеж, бълвайки снопове сажди и дим, които във вихъра вятърът веднага прилепва към източилата се гърбица от вагони, сякаш са було на младоженка, бликнало върху негатива на фотографска лента.

Няма никаква светлинка в купетата, никаква нощна лампа по коридорите, нищо друго не съществува освен десетина слепи, вагона, където и най-малкото пламъче от угарка като че ли е табу. Един прокобен конвой, носещ се в тъмнината; един странен влак-призрак с бродещи пътници.

В осмото купе след локомотива, на запазено място № 1234 (по посока на движението - до прозорецa), е седнал човек. Старец с повяхнала кожа, сгушил се в костюм, купен от магазин за конфекция и прекалено голям за него. Адамовата ябълка непрестанно снове по гърлото му, където плътта е грапава и набръчкана. Сякаш са две кльощави и целите покрити с жълти и кафяви петна животни, ръиeте треперят върху сухите му бедра. Пътникът се казва Давид, отива в Града на Оракулите и е на около седемдесет години.

Само след малко, когато сред безконечния вой на спирачките влакът се укроти, той ще вземе своята мека шапка с подвити краища, ще грабне куфара си от рехава мукава и ще слезе с останалите.

И нито за миг няма да зърне младата жена с черни плитки, която жадно ще го поглъща с поглед от другия ъгъл на перона. Тя ще бъде издокарана в дълга роба от селско сукно, пристегната в талията, с жилетка от марокен и ще носи ловни ботуши с остри токове, обути на бос крак. Давид ще мине край нея, без дори да я забележи, без даже да се зачуди на средновековния вид на облеклото й. И все пак- името й е Сирс и вече от няколко дни тя чака тъкмо него.

Я, моля, земи кажи сега отде е този откъс, за непросветените ;)

Clio, love, това е от един от любимите ми фентъзиасти - мосю Серж Брюсоло (Serge Brussolo); романът е "Железен карнавал" (Le Carnaval de Fer), ИК Аргус, Поредица "Фантастика" № 12.

А, и Честит Рожден Ден! (аз сега научих, така че прости ми за забавената реакция)

Clio: Благодаря, както за информацията, така и за честитката

Серж Брюсоло - това е авторът на една от най-противните книги ever "Кървав Сън", която беше спасена от разкъсване, изгаряне и разхвърляне на пепелта на помийна яма, само от факта, че я бях взел от библиотеката.

Страхотна книга е "Кървав сън", трябва да ти кажа! Е това наистина е най-дарк-фентъзиаст-ът, който може да се срещне.
Съгласен съм, че не е за хора със слаби нерви и стомаси, но пък е глътка-две-три свеж въздух след всички американски и американоподобни хепиенди.

Брюсоло си кефи на стероди. Но наистина Кървав Сън, не е за малки дечица

"Know, O prince, that between the years when the oceans drank Atlantis and the gleaming cities, and in the years of the rise of the sons of Aryas, there was an Age undreamed of, when shining kingdoms lay spread across the world like blue mantles beneath the stars - Nemedia, Ophir, Brythunia, Hyperborea, Zamora with its dark-haired women and towers of spider-haunted mystery, Zingara with its chivalry, Koth that bordered on the pastoral lands of Shem, Stygia with its shadow-guarded tombs, Hyrkania whose riders wore steel and silk and gold. But the proudest kingdom was Aquilonia, reigning supreme in the dreaming west. Hither came Conan, the Cimmerian, black-haired, sullen-eyed, sword in hand, a thief, a slayer, with gigantic melancholies and gigantic mirth, to tread the jeweled thrones of the Earth under his sandaled feet"

Пиши името на книгата де, приеми го като постоянна молба.

Тва горното е random Конан

Бъркаш, Ян, не е random, а е първия - Нещото в гробницата се казва. Издание на ИК "Ролис", 1991 г., серия "Приключения" № 1 (№ 2 е "Нощни криле" на Силвърбърг, № 3 няма).

Добре де, а защо всъщност трябва да интересно началото? Аз съм забелязал, че при Жул Верн първите 20-тина страници са пълен отврат, но след това романите са страшни. Като бях малък, често едвам ги изтрайвах тия първи страници, но все пак Жул Верн беше и си остава един от моите любимци - а мисля, че може да се каже и всеобщ (силно ме съмнява някой тук да не е чел Жул Верн).

Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. тогажа запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия и остър шип,за да умре, извисена над своята агония, надпяваики и чучулигата и славея. възхитителна песен, заплатена с живот. но целия свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка...или поне така е според легендата.

Птиците умират сами, и, пишете ги тия заглавия, вече се изнервям.

"Танкът бясно лъкатушеше по тесния планински път." :) Разказ на един познат.

"Скелет № 609 повдигна своя череп и погледна към слънцето..."
Ерих Мария Ремарк, "Искрица живот"