Гласувах и за четирите, а в най-общи линии мнението ми се покрива най-близко с това на Хриси. Една любов към произведение на изкуството, която не може да издържи (или се опасяваш, че няма да издържи) малко замисляне над него, за мен не струва много. Според мен доста от хората, които казват "книгата е необругаемо цвете" на са опитали да я "обругаят" от страх да не им умре кефа от нея и второ, виждат нещата по съвсем погрешен начин. Ще обясня по-долу.
Цялата ми теза е, че четирите неща са почти абсолютно неотделими, но трябва да са поне малко разпознаваеми от читателя, за да може човек да се наслади на произведението в неговата цялост. Сигурно звучи просто, така че моля да ме извинят хората, на които всичко по-долу ще им се стори безсмислено сложно.
1. СТИЛ
За себе си мога да кажа, че естетическата и емоционална наслада от едно произведение и наблюдателността към езика и повествованието, са неотделими. Както споменах в другата тема, не става въпрос за разкостване или дисекция или счупване на каквото и да било. Става въпрос за по-внимателно вглеждане. Ако трябва да дам собствена биологична аналогия, тя би била "вглеждане през увеличително стъкло". И както лаборантът трябва да е в състояние във всеки миг да вдигне глава и да види цялото, така читателят трябва да е способен на същото. Хората във почти всяка област на науката и изкуството го правят, защо да не го правят и отдадените читатели на литература? Да, иска се практика да се съчетаят двете неща, но се постига. Смея да твърдя, че аз съм го постигнал в някаква степен, и ще дам няколко примера:
"Песен за Лия" на Джордж Мартин.
Разправя се за двама телепати, отишли да разследват случаи на странна религиозна конверсия на хората на чужда планета. Те, изглежда, носят на главите си и се прекланят пред големи червени парчета желе, които ги даряват с психологически екстаз, но след известно време след специален ритуал ги поглъщат.
В края на разказа има една реплика, на управителя на планетата, практичен, светски човек, който леко раздразнено и така между другото подхвърля на стигналия почти до истерия главен герой:
- Какво сега, да не искаш да ми кажеш, че Бог е огромна червена пихтия, натъпкана в кух хълм?
Имайки предвид станалото преди това в разказа, тази една единствена реплика (с нищо по-специална от останалите и даже казана след кулминацията на разказа) имаше за мен невероятен резонанс. Направо изтръпнах, когато я прочетох. Но това беше само защото бях внимавал в случващото се в текста (нямам предвид само на ниво сюжет) по начина, който мнозина сред вас явно не тачат. И по този начин новелата се "отвори" в съзнанието ми по начин, по който същинската му кулминация (малко мелодраматична, според мен) никога не би могла да го стори.
Още един пример - "Бездната" на Джон Кроули. Това е автор с много изпъкващ стил, точно от поетично-наситения тип. Успях на съзнателно ниво да идентифицирам поне четири-пет стилистични хватки (превръщане на различни части на речта в епитети, по тертип на поетичните произведения, метафорично "одухотворяване" на околната среда, пропускане на свързващи частици, съзнателно пропускане на всякакви живи цветове до един момент в книгата, и т.н. ), но това по никакъв начин не ми развали впечатлението от книгата. Напротив, тия хватки "слепваха" и индивидуализираха текста така, че можех да си представя нещата много по-ясно, знаех точно с какви тонове и отсенки да нарисувам картините в ума си.
2. СЕТИНГ.
Дотук със чисто стилистичните въпроси. Стилът ще го спомена и нататък, но в комбинация с други неща.
Сега за сетинга. Първо ще се помъча да дам определение на сетинг. Сетинг, в литературно произведение, не е просто фонът, на който се развива действието. Сетингът е най-вече
елементите от този фон, които авторът е избрал да използва. Станек и Мартин ползват кажи-речи един и същ тип сетинг. Мартин обаче използва много повече елементи от него, използва ги много по на място и ги използва достатъчно подходящо, за да си отвори множество възможности да обогати историята, която разказва. По този начин всъщност според мен се изгражда връзката между сетинг и сюжет, за която може да кажа някои неща по-късно.
В най-общи линии тия груби разграничения са ок.
Но когато чета една книга сетингът за мен не е "средновековен", "от началото на века", "криминален" и прочие, а по-скоро си задавам въпроса (на полу-подсъзнателно ниво), "Тоя сетинг добре ли се връзва с героите, дето са бутнати в него?" (при Мартин, да) "Ако не, контрастът важен и ценен ли е за книгата?" (както при Ериксън, със съвременната му армия), "Тоя сетинг достатъчно добър ли е за това, за което се бута?" (недоклатените псевдосредновековия на боклучавото фентъзи не са, добре разработеното такова на Мартин е). "Елементите на тоя сетинг добре ли са подбрани и съчетани с другите елементи?" (Южните романтични щати и влажната Луизиана и упадъчната аристокрация се връзват чудесно с вампири, не сте ли съгласни? Всъщност, може и да не сте, недейте отговаря
) "Елементите достатъчно икономично ли са подбрани, за да се разкаже историята, достатъчно ли са подходящите второстепенните елементи на сетинга, за да се придаде дълбочина на историята и къде авторът преминава границата, ако я преминава?" (Пример е Салваторе, който си мисли, че с едно споменаване на питателна гозба, ейл и могъщ меч е докарал псевдосредновековие, в което читателят може да се потопи. Хубаво, че има целия свят на ДнД зад себе си.)
Казвам всичко това, щото много хора (с по-префинени вкусове и елементарно мислене) като чуят примерно "псевдосредновековие във фентъзи" или "криминален сетинг" отсвирват книгата като нещо долнопробно. После, дори да я прочетат, те го правят с този предрасъдък, дълбоко загнезден в главите им и после спорят пламенно колко била тъпа и клиширана книгата.
СЕТИНГ+СТИЛ
Тук бих искал да направя още едно грубо разграничение. Има автори, които изграждат ясна и прозрачна връзка между света, който изобразяват, и начина, по който го изобразяват - автори Тип 1. Пример от 1984 (превеждам по памет):
"Беше студен есенен ден и часовникът (някъде, не помня къде) удари тринадесет." - Тук имаме странен, непознат свят, описан по нормален, прозрачен начин. Мартин е автор Тип 1, Хемингуей също, както и Дик (който с нормален, стандартен език ебе съзнанието на читателя по сто различни начина), Октавия Бътлър (страхотна писателка от двете новели и малка част от роман, които съм й чел).
Има и автори, които се опитват да предадат странноста (или ако не странност, то поне индивидуалните особености) на света, за който пишат,
чрез езика, който използват. Сложен свят, сложен език. Пример от "Идва сега силата", разказ на Зелазни (превод пак по памет):
"Нощта отминава, слънцето изгрява, разцъфва зората. (Името на персонажа, не го помня) си направи закуска, портокал, кафе, филийки, не ги пипна. Следобеда най-сетне тя дойде отново." - В разказа се разказва, в общи линии, за телепат в абстиненция. Не е телепатствал вече две години, пълен блокаж и едва предния ден е установил контакт с друг телепат, който потенциално може да отключи силата му отново. Какво имаме? Сегашно време, повторения (слънцето изгрява, разцъфва зората), описание на действия в бърза последователност, прескачане на големи времеви периоди (от изгрев слънце до следобед в едно изречение), които живо да ни обрисуват какво става. Съзнавам, че тук е по-скоро описание на герой, но по-нататък в разказа има точно такъв тип "сгъстени" описания на душевното състояние "телепат", което
е сетинга в случая. Това са Автори от Тип 2. Такива са Фокнър, Голдинг, Улф, Кроули, Джойс, и т.н.
Ще дам и няколко примера от съседната тема, където авторите по-открито изравняват стила си със света, който искат да опишат.
Дали имаме "Човекът се опита да го застреля с лъка си" или ще я опише като "Той вдигна пръчката си, дръпна връвчицата и другата пръчка излетя напред" (реален, макар и груб, пример от роман на Голдинг, където неспособността на главния герой-неандерталец да осмисли променящият се свят около него е основен фактор за разбирането и въздействието на книгата и предадено точно чрез стила), дали ще опише друга като избере да отебе преднамерено и консистентно половината граматични категории в езика (както прави Фокнър във "Врява и Безумство" за да предаде вътрешния глас на бавноразвития Бенджи) и т.н., и т.н.
В горните два случая ние, така да се каже, имаме два чифта очи. С едните виждаме ограничената реалност, каквато я виждат двамата герои, с другите, нашите си, ние всъщност съзнаваме какво всъщност става в ситуацията и ни е жал за героя, който не може да го осмисли, или сме гневни, или се смеем, или каквото там е решил авторът.
А има и произведения, където стилът оцветява цялата ситуация, свят, вселена, където се развива действието. От нас не се иска да видим контраста между света на героя и обективния свят, а да се потопим напълно в атмосферата на момента. Примерът с Джон Кроули важи тук, както и следнoтo изречениe от Джеймс Джойс:
"Ноктите на (Името на персонажа) сграбчиха дълбоките черни акорди"
Авторът пренарежда и оцветява реалността по по-специален начин.
Така че това как един автор ще опише псевдо-реалността в произведението си, е също толкова важно, колкото и каква е тя.
Дотук имаме стил+сетинг. Ще добавя това, което споменах в началото, че богатството и сложността на сюжета в един важен аспект зависи от правилно подбраните елементи на сетинга. Значи имаме стил+сетинг+сюжет.
ГЕРОИ + СТИЛ
Доста от примерите ми (Фокнър, Зелазни, Голдинг) всъщност могат да послужат и за мнението ми относно това как стилът се вплита в героите. Едно е Бенджи от врява и безумство да ти го опише Фокнър, друго е да ти го опише автор от Тип 1. Впечатленията са коренно различни. Като сравнение мога да дам точно Бенджи, от една страна, и идиота от "Повече от човешки" на Стърджън. Стърджън всъщност е комбинация от автор Тип 1 и Тип 2 (както са и повечето автори по принцип, естествено), но е достатъчно различен от идиосинкратичния Фокнър. Съвсем различно впечатление би породил, подозирам, Хемингуей, ако тръгнеше да описва бавноразвито момче.
ГЕРОИ + СЮЖЕТ
От друга страна героите са неразривно свързани със сюжета. Това, което се случва, е това, което те правят. И това, което се случва, ги променя и ги кара да правят други неща. Няма измъкване от тоя кръг, освен ако не бутнем някое велико пророчество или всемогъща магия. Всички знаем каква литература се получава в повечето случаи, когато имаме такива неща. Отново мога да дам за пример Мартин, където индивидуални герои се опитвам по своему да въздействат на хода на събитията, да правят нещо за себе си, което в същото време е вплетено с нещо достатъчно важно в по-общ план, за да не ни е скучно. Ериксън също го прави, както и Бакър, но в по-малка степен, щото там нещата зависят в стабилна степен и до Пророчества, Невъобразими магически стихии и Огромни армии, вкопчени в Смъртоносна битка! Но лошо няма.
СЮЖЕТ + СТИЛ (+ СЕТИНГ)
Тук навлизаме в една малко по-занаятчийска част от работата на автора, нещо, в което писателите на добри трилъри и кримки са изключителни майстори - умението да се подава информация на читателя. Дали ще е информация в изречение, сцена, или цял блок от събития, от това всъщност помоему зависи огромна част от елегантността и "гладкостта" на писателя. Добавих сетинга, защото и той зависи от това умение. Доколко плавно ще бъде въведен читателя в непознат свят е също толкова важно, колкото и доколко плавно ще му бъдат поднасяни парчетата информация, така че да му е интересно и дори напрегнато, да му пука за случващото се чисто на ниво история (това е базово, но много важно ниво. Никой не би искал да прочете Малазана под формата на уърлд-билдинг есе с епичен стил, нали?) Да не говорим, че добре бутната информация, като физическо описание или психически и поведенчески характеристики на персонаж могат да са също толкова важни за доброто му обрисуване, колкото и интересния му и индивидуален "глас", за който говорих по-горе. Ето че и героите влязоха в цялата работа.
Знам че всичко излезе чудовищно дълго и сложно, но си мисля, че горе-долу успях да изложа и да си подплатя добре гледището, че за мен четирите елемента са еднакво важни за едно произведение, и умението да се оценява приносът на всеки един от тях към цялото е най-важното умение, което един добър четец и писател трябва да владее.
Само ще добавя, че съм съгласен с Рол, че някои автори съзнателно правят избора да предпочетат едно или друго пред останалите, с оглед на историята, която искат да разкажат и на хората, на които искат да я разкажат. Но също смятам, че има едно
достатъчно ниво на всеки един от тези елементи, които една книга трябва да спазва, независимо от целите си. Това ниво според мен не подлежи на общи приказки, а се определя от читателя с всяка отделна книга.
Защо това е така? Защото всеки тип книга (фантастика, крими, любовен роман), в зависимост от уменията и желанието на автора си, може да притежава огромно богатство и от четирите елемента, или пък да няма нито един. Ясно е, че от определени жанрове на практика може да очакваме само определени неща (95% от всичко е лайна, както е казал Тед Стърджън), но тъй като добрите автори си падат по омешването, не трябва да си затваряме вратички доброволно.
. Ще си попроваля тренировката, за да ти отговоря. Изчетох го лесно- няма какво да му мислиш. Понякога и аз съм толкова изтормозен от работата, че ми се иска да седна и да чета или гледам нещо, което няма много смисъл и е блудкаво. Е, Станек е идеален в такива моменти. Брукс, Едингс и Баркли също.
В смисъл, вазата не е интелектуален продукт, а и за разлика от книгата, това да познаваш метода й на приготвяне и материалите, от които е изградена, няма да промени впечатленията ти то крайния предмет.