Morwen wrote:Кажи сега за Ерин Брокович:)
Нещо тривиално, което можеше да бъде разказано за 1 час и 40 минути ми е разтеглено до малко над 2 часа (по мои скромни спомени), защото Содърбърг и Джулия Робъртс са приятели и той ТРЯБВА да я покаже как в продължение на 5 минути се кълчи на високи токчета из пустинята на фона на емаципираща (!) песен на Шерил Кроу....мииии, хубаво. После какво имаме: Джулия Робъртс в ужким най-добрата роля в кариерата си...хайде бе! Аз тая жена съм я гледала по интервюта и тук тя е просто себе си. Друго какво ни показва филма - може да сте кичозно облечена жена в САЩ, без капка образвование и грамотност, но като имате як бюст, ще преуспеете. Ми да, знаем го това. Друго? Тя има 3 деца и й е трудно да ги гледа, а аз трябва да я съжалявам, че е решила да ги изцвъка от 3 различни татковци. Разбирам мацката да беше на 15 и да я съжалявам, че й липсва жизнен опит, етц...разбирам да беше пробвала веднъж, но при 3 пъти ми е малко вповечко, щото реално нещо отзад в мозъка ми ми вика 'Реално, логично е да е на дъното при живота, който е водила'. В резултат - съчувствие към главната героиня = 0. Лошо. Също много не трая плоски опити за имитации на нормални 70-тарски филми, които да показват корпоративни лавирания и мачкания на обикновен човек, който в края потенциално катурва системата и е гроят на деня. Ся, тва върви при режисьор като Сидни Лъмет и с по-други сценаристи от рода на Пади Чайевски. От по-съвременните вариации на корпоративни теми намирам, че само Майкъл Мен го бива да пипа тематиката читаво. Което ме подсеща:
Michael Clayton -въплъщението за зверски надценяван филм от последните 10 години. В комбинация с на Клуни втория режисьорски опит Good Night, & Good Luck, чието операторсвто поне беше яко. (Макар че не мога да не призная, че Суинтън кърти мивки и всичко живо като коравата мацка).
@ passer-by:
Не съм убедена, че ID4 трябва да го броим за надценяван. Може и всеки жител на планетата земя да го е изгледал, ма лично аз досега не съм попадала на човек твърдящ, че филмът е як.
Малко е неправилно да подхващам темата 'Гладиатор', тъй като си бях обещала и аз да не коментирам чужди избори, обаче само да се пробвам да хвърля малко светлина върху идеята относно култовия му статус и защо има своеобразна вълна, която го тачи. Значи, освен поради чисто сантиментални причини, Гладиатор за мен е особено ценен, тъй като: 1) върна на мода доста остарял и все пак забавен по чисто Холивудски жанр за добро или лошо. Не говоря за историческия филм като такъв, а по-скоро идеята, че псевдо-исторически екшън може да открие летния сезон мисля, че носи сериозна важност; 2) върна кариерата на Ридли Скот, който заслужаваше (също за добро или лошо) подобно завръщане. Не че е абсолютният режисьор, но нормалните му филми са достатъчно добри, за да ме накарат да се радвам, че си стъпи на краката; 3) самият проект на филма беше съпроводен с безброй много проблеми преди да започнат снимките (някои причинени от Мел Гибсън, бтв
), но нито за секунда не беше планиран за Оскаров носител. Абсолютно. Беше замислен, изпълнен и оркестриран като средностатистически бокс-офис хит, да речем като Iron Man. Идеята, че впоследствие взе Оскар за най-добър филм беше извънредно радваща на онзи етап в конкретно онази година, тъй като филми правени за чисто забавление взимаха Оскар за най-добър филм твърде по-рядко и много по-трудно. Дори твърде по-рядко получаваха номинация. Мисълта ми е следната - ако Гладиатор не беше спечелил Оскар за филм, значителна част от по-гледаемите продукции, които през изминалите 10 години бяха номинирани, нямаше да видят подобно отличаване.
Относно Кроу и Оскара му за мъжка роля: Максимус на Кроу е...вече клише сам по себе си. Да, това не е роля, която демонстрира пълния му потенциал и да, твърдо играе по по-многопластов начин в The Insider и дузина други филми преди Гладиатор, но Максимус е в главата на всеки зрител, когато се спомене Ръсел Кроу. Той е запазена марка, емблема ако щеш. Подобен сорт образ се гради и постига извънредно трудно и аз супер се израдвах, че Академията реши да се спре поне веднъж (леко преувеличение, щото и друг път го е правила, но все пак е рядко) на такъв типаж. Максимус е като Джак Спероу, като Джокера, като Скитника на Чаплин...това са образи, които са по-скоро твърде опредметени вече, за да говорим за изпълнение и твърде доближаващи се до продукти като кока-кола. Пример: Джеймс Дийн в На Изток от Рая е в ПЪТИ по-добър отколкото е в Бунтовник без Кауза, но именно ролята му в Бунтовника е емблемата, с която е свързван. Нямам идея дали ми проследяваш мисълта, че малко заплетено стана с обясненията. Как да е, на Кроу в Гладиатор не е най-доброто изпълнение от годината, но награждаването му е прилично иновативно и беше някак свежарско, което се случва така рядко от Академията, че не може да се подмине според мен.
Първият Трансформърс беше частично сладък 