ShadowDance

- Хммм.
Но тя не започна да ми обяснява - поне не веднага. Вместо това продължи да ме гледа странно загрижено.
- Какво има? - попитах най-сетне.
Тя въздъхна.
- Нали няма да се ядосаш?
Беше мой ред да въздишам.
- Ти си най-добрата ми приятелка. Сестра Пазителка. Защо да ти се ядосвам? - малко се позамислих. - Искам да кажа, кога съм ти се ядосвала истински?
- Ами просто... не съм сигурна, че той е безопасен.
- Безопасен ли? О, моля те, &&&. Че какво би могъл да направи? Да ме затвори в тъмница? Или да нахрани с мен чудовището, което е взел за домашен любимец?
- Не го казвай пак - сряза ме &&&. - Дори и на шега. Знаеш, че с нас понякога наистина се случват странни неща.

ЗЛАТЕН...
Това беше думата, която той използваше за такъв ден – толкова рядък и съвършен. Това беше ден, който сгряваше душата с блясъка на щастието. В такъв златен ден цареше мир.
Някои дни бяха сиви, небесата тежаха от оловни облаци и дъжд, придружени от ярки, изгарящо-бели светкавици и могъщи гръмотевици. Други бяха сини, със студения отенък на покритите с лед куполи и покриви на колонията. Някои бяха червени – когато вечерното небе се оцветяваше от носещия се с пролетните ветрове прах, преди реколтата да е впила още корени в почвата. А някои дни дори продължаваха през нощта, покривайки небето с одеяло от кобалтово-синьо кадифе.
Той обичаше тези нощи, когато можеше да остави света зад гърба си, взирайки се нагоре към безкрайната тъмнина. Представяше си, че Господ е оставил малки дупчици в нощния купол, за да може светлината Му да прониква вътре и да огрява света отдолу. Като дете, той се беше опитвал да надзърне през тях, беше се взирал в звездите в опит да види поне за секунда някаква частица от Създателя. И досега не беше спрял да търси, макар че беше навършил деветнадесет и се смяташе за твърде зрял за подобни неща.
За него всеки ден съдържаше различен цвят и той ги беше видял във всичките им нюанси. Всеки от тях носеше някакъв спомен и имаше място в сърцето му, но нищо не можеше да се сравни със златния ден. Това беше цветът на полетата с жито, покрили като морски вълни ниските хълмове, простиращи се около чифлика на баща му. Топлината на слънцето, галеща лицето му, беше златна. Златен беше и блясъкът, който усещаше в душата си.
Златен беше цветът на косата й, а също и звученето на гласа й.

Сал от лунни лъчи... Призрачни факли, подобни на пламъците в черно-белите филми.... звазди... няколко тънки нишки мъгла....
Облегнах се на парапета и отправих поглед към света.. Абсолютна тишина владееше нощта, прогизналият от мечти град, цялата вселена, която се виждаше от тук.