Струва ми се, че правим една и съща грешка: разглеждаме турското робство като нещо монолитно и неизменно. Всъщност при Махмуд ІІ (1808-1839) положението ни се подобрява. Той е султанът-реформатор, който ликвидира еничарския корпус, премахва тимарската система и ни дава някои права. И ние започваме да забогатяваме. До този момент християните не са могли да носят цветни дрехи, плащали са девширме и диш-хакъ, били са длъжни да ходят с наведени глави и дори са нямали право да строят нови къщи (данните са от Николай Мизов). Затова се е създала традиция старата къща да се достроявя, разширява и в нея да живеят големи фамилии. Но колкото и тежко да е било положението на българите – все пак ние не сме били заплашени от изчезване: нито могат да вземат всички деца за еничари, нито пък могат да изколят всички – макар и всеки правоверен е имал право да убие неверник, без да носи отговорност; а и никой не би изклал толкова много данъкоплатци.
Махмуд ІІ отменя всичко това. Получаваме право да произвеждаме – и хоп: маса занаятчии и еснафски дружества, а в Сливен – първата фабрика. Точно по времето на Махмуд ІІ. Получаваме право да търгуваме – и българските търговци хукват по цяла Европа. Получаваме и право да носим огнестрелно оръжие – за да браним себе си и онова, което сме спечелили.
За по-малко от 50 г. българското население се замогва сериозно. В много случаи се оказваме по-предприемчиви, по-инициативни и в крайна сметка – и по-богати от турците, които са формалните господари – нали са „правоврени”.
На пръв поглед това изглежда прекрасно, но… именно то вече заплашва самото съществуване на българите като народ. Махмуд ІІ въвежда и познатия ни червен фес, който в началото стъписва и самите турци, но после се налага. Не ви ли е правило впечатление колко много българи са носели фесове? Даже наши възрожденци имат снимки с фесове. А до този момент е било немислимо българин да сложи турска шапка. Българите обаче са се замогнали. Такъв човек трудно ще го накараш да въстане. Неговата грижа е първо да запази онова, което има и да го умножи – а не да го рискува наведнъж, заедно с главата си. На такъв му е все едно кой ще го управлява.
В резултат на реформите на Махмуд ІІ, у нас започва нещо много неприятно – интеграция: и турски знаем, и фесове носим, и пари имаме… а за да добием и възможност да влезем в държавната власт, оставало е да се направи само едно – да се приеме исляма. И някои започват да го приемат – доброволно. Вярно – и доста еничари са ставали везири, но еничаринът е нямал е право да притежава собствена земя (по тимарската система цялата земя е на султана).
Та още малко – и исторята ни можеше да протече съвсем другояче.
Ако не беше Бенковски да забие този нож между българи и турци, кой знае какви щяхме да сме днес.
Защото въпреки тези реформи – турците все пак са останали с убеждението, че са господари, че могат да правят с нас каквото си поискат и че всичко наше им принадлежи. Между другото, Добри Желязков – Фабрикаджията, собственик на първата българска фабрика е наклеветен от няколко турци и двама наши чорбаджии, в резултат на което е изгонен от фабриката. И умира в мизерия.
Хубавото на тези реформи е, че поне някаква част от народа се осъзнава. Не чорбаджиите и не богатите. И се осъзнават като роби, които искат свобода.
Amelia wrote:Аз пък мисля друго за "робството". Това е дума станала популярна през комунизма.
Не е ли по-лесно просто да се изнамери учебник по история, издаден през 30-те години? Там би трябвало да си пише. А нито Ботев, нито Вазов, нито Захари Стоянов са писали по времето на комунизма.
П. П. Симеон Радев в
"Строителите на съвременна България" говори именно за робство. Не за турско време.
Мнозина от тях плакаха при мисълта, че ще трябва да оставят пак на турските пълчища земята, в която се бе леяла руска кръв и дето руското победоносно оръжие бе прогласило края на робството.
и
"Тия чести похвали се виждаха на чужденците прекалени и понякога забавни; но те затрогваха най-чувствителните струни в душата на един народ, толкова векове тъпкан в робство."
