ShadowDance

Вчера са казали нещо на тази моя приятелка, с която се караме понякога, нещо, което буквално преобърна живота й. И тя днес го сподели с мен. И с никой друг?! Беше доста изненадващо, някак надхвърли "очакванията" ми към нея.

ех, не знам какво става около мен, но напоследък все на такива теми попадам. и как иначе като аз съм точно в позиция на влюбения в приятел. или по-скоро бях, но нали знаете - старата любов ръжда не хваща. така че съм леко пристрастна по тази тема.
преди 3 години, когато се запознах с гореспоменатия приятел, всичко ми изглеждаше перфектно. и около година и половина ние наистина бяхме много добри приятели. докато не се случи така обсъжданото физическо привличане. и една вечер ние забравихме,че сме приятели. не, не сме прекрачили последната граница (макар че бяхме на крачка), но от тогава се променихме. аз се влюбих. сега, цяла година по-късно, гледам много трезво на нещата и оценявам и положителните и отрицателните страни. защото има и от двете. колкото и странно да звучи, сега сме много по-близки от преди. тои ми се доверява изцяло, смеем се заедно, забавляваме се. и тои знае,че съм го обичала,което е наи-важното.
преди 1/2 година се уверих и че момче може да направи същото спрямо мен. 2 момчета, за мен само приятели, се влюбиха в мен.
сега имам 3 приятели момчета. те са гореспоменатите. така че виждате че между нас е имало чувства и физическо привличане, но сме ги преодоляли. мисля че само така се получава. просто не мога да повярвам,че може да има момче и момиче приятели без да са преминали през това. може би това си е само мое мнение,защото съдя от собствения си опит, но маи наистина е така.
физическото привличане може да изглежда игра, но не е. понякога може да разруши иначе идеалното приятелство.
според мен то винаги съществува (поне от едната страна), но от самите хора зависи в каква насока ще се развие.
е, това е засега от мен. и поздравления за хубавата тема. наистина е много актуална.

А всъщност е толкова по-сложно... В самия момент, когато се появи мисълта, че трябва да се промени нещо става сложно. По простата причина, че да, откъде накъде ще тръгнеш да променяш някого, колкото и близък да ти е той? Както каза Любимец това е личност оформяна с цената на време и усилия, и страдания, и какво ли още не. Обаче... тук идва капанът... ако се откажеш да променяш него, трябва да промениш себе си. Защото ти си един такъв очакващ приятелите ти да носят червени шапки тип, ама няма начин, така го чустваш. И сега трябва да промениш това в себе си. Единият от двамата трябва да се промени. Или и двамата. И тук разбира се, следват няколко възможни варианта - можете да теглите чертата на цялата работа и да скъсате, можеш да престанеш да очакваш от приятелите си да носят червени шапки или пък те да се съгласят да ги носят. Очевидно последното е идиотско в случая. Но пък ако се отнася не за шапките, а за това приятелите ти да не препиват всеки път като излезете заедно вече не е чак толкова немислимо изискване.
Обаче то рядко е толкова просто. Обикновено се отнася за някаква глупост, но с натрупването на още подобни, тя постепенно става някак по-важна. И обикновено не е едностранно, и другата страна проявява претенции успоредно с твоите. И ти се чудиш откъде накъде ще иска да престанеш да носиш зелени чорапи, пък той упорито ще отказва червената шапка.
И така като гледам май няма начин. Още щом се появят противоречията те като че ли няма начин да се изгладят без намесата на чук и длето по нечия душевност. Само че не винаги. Точно тук идва онова желание да се промениш, но не точно заради другия, а защото... ми май ти се иска да се промениш. Независимо дали става дума за това да се приспособиш към претенциите на другия или да приспособиш претенциите си към него. А това дали ще се почустваш така е въпрос на взаимна хармония, примерно.
Btw, на мен ми се е случвало точно това да се отдалеча от приятелка по собствено желание. Всъщност винаги смятах, че тя се отдалечи, нали, но със сигурност съм субективна. Просто по някое време взехме да се караме твърде много за малките неща. И знам ли, да не усещаме какво мисли другата. Поне тя със сигурност не усещаше. Вероятно и аз. Или пък усещах толкова ужасно ясно, защото се познавахме твърде добре, но въпреки това не можех да я разбера. И, да, точно очакванията скапаха всичко. Аз очаквах от нея някаква тактичност, а пък тя просто не беше способна да я проявява, когато не беше в настроение. А аз не можех да понасям да ми минават с валяк през душевността само за идеята. И никой не беше виновен и за двете, нали. В началото беше нещо лесно пренебрежимо, имахме толкова много други общи неща. Но постепенно това взе да се натрупва и да ме кара да се чудя след като се отнася така към мен, това е ли приятелство... Докато един ден, когато тя ме пренебрегна без да се замисли, просто нещо в мен се скъса... Най-тъжното беше, че тя май така и не разбра... аз не направих усилие да се обяснявам, тъй като нямаше смисъл вече. И не че пак не споделяхме много неща, не че пак нямахме задушевни женски разговори и не си помагахме, когато имаше нужда, но... някак вече не беше същото. Виждахме се по-рядко, говорехме на по-общи или пък само на по-злободневни теми. Не, дори виждането по-рядко и темите не бяха особена грижа, просто изчезна желанието да споделям нещата, които преживявах по-дълбоко. Ако можех да се сетя и какъв е изводът от това...
Ся, от друга страна имам приятели (за близки приятели става дума, а не за познати), които ако седна да се замислям по-дълбоко са просто една мила представителна извадка на качествата, които не одобрявам и харесвам. Не чак онези много лошите като жестокост и лицемерие, нали, а онези дребните досадни неща като грубо несъвпадение в някакви вкусове, склонност да се заглеждат по коли/дрехи и да ги коментират по половин час и прочие банализми. Обаче аз просто не се замислям в повечето случаи. И не мога да кажа защо при едни мога просто да се усмихна и да отмина глупостите, а при други не.

Скоро си говорихме с едни приятели, дали ако се виждаме веднъж на няколко месеца и си пишем по майла през седмица (поради независещи от нас обстоятелства), приятелството ни, а не познанството, може да се запази. Някой дали е минавал вече през това?

Аз имам много добра приятелка, с която се виждаме изключително рядко, може би по 1-2 пъти на година, въпреки че живеем в един град. Просто така се стичат нещата. Но сме заедно от първи клас и знам, че винаги, когато й се обадя тя се радва да ме чуе и види, същото се отнася и за мен. И с нея абсолютно винаги мога да седна, да споделям и да се разбираме прекрасно, все едно се виждаме всеки ден. Но това според мен е изолиран случай, много рядко се получава така. Повечето пъти отношенията просто замират и хората се забравят.

туй е гадна ситуация.
Като съм се местил в друго у-е става така- запознаваш се с нови хора, започваш да се събираш в друга компания, както и другия/те и може да се окаже, че в един момент се виждаш повече с едни хора, които познаваш от година повече, от колкото с хората, с които си израстнал.

Хех, като започнахме темата за приятелството аз пък да се пооплача от гадния си късмет в тая насока. Значи на няколко пъти ми се е случвало да се запознавам с адски готин човек, който/която просто от първата минута едва ли не ми влиза под кожата и започваме да си говорим сякаш се познаваме от години. И после нещата така се стичат, че животът ни разделя и губим връзка. То бива 1-2 пъти, ама вече ми дойде до гуша толкова свестни хора да се губят от живота ми. Не е честно някак си...

Никога не е честно, но кой ни пита? И аз не икам да загубя сегашните си приятели. Твърде много неща изживяхме заедно, твърде много спомени, твърде много следи ...

Ми не знам, зависи. Има хора, с които приятелството ни се е градяло на периодичните срещи и после не става без това. И някак започват да ми стават нереални самите хора. Обаче имам и приятелки (май е една като се замисля), с които се виждаме веднъж на 3 месеца при много добър късмет и въпреки всичко нещата са както преди години, когато се виждахме почти всеки ден. С други думи принципно е пречка, но с точните хора можеш и да го преодолееш.

The bird a nest, the spider a web, man friendship.
William Blake, Proverbs of Hell, The Marriage of Heaven and Hell

Не мисля, че мога да добавя нещо, освен че в случая не става въпрос за мъже и жени, а за хората като цяло.

________________________

P.S. Сега като се замислих, всъщност, мисля, че мога. Приятелството би могло да бъде и желание да бъдеш задължен някому.