Ок, аз минах "Убиецът на шута" и "Гонитбата на шута", тоест първата и втората книга от финалната трилогия. И сега ми остана само една!
Първата книга беше абсолютен шедьовър. Всичко ми хареса в нея - атмосферата, проблемите, героите, плавното развитие на историята. Пчеличка много бързо ми стана невероятно любов персонаж и нейните глави ми бяха безумно интересни.
Втората книга също беше хубава, но по средата имаше едни 150 страници, които бяха най-големия пълнеж, който Робин Хоб някога е писала. Просто трябваше да е една трета или поне една четвърт по-кратка и всичко щеше да е чудесно. А така в някои моменти ми напомняше на най-тегавите томове от Колелото... Но хайде, ще простя. Все пак от 15 книги по 500-700 страници е нормално в едната да има 150 страници пълнеж.
- Spoiler: show
- Главите на Пчеличка, които в първата книга от трилогията обогатяваха действието и бяха страхотни, тук реално пречеха на сюжета. Не защото бяха лоши - дори напротив, това отново бяха най-хубавите глави от книгата. Но просто е малко досадно да чета по 50 страници как Фиц много бавно търси информация за събития, които вече съм видял. Така се губи тръпката от разкритието...
Разбирам защо се ядосват хората на Фиц и на това как той толкова време не сгрява коя и какво е Пчеличка. Но той сам си го казва в книгата - самозаблудите са прекалено силни и често човек си намира хиляди начини да не види това, което е пред очите му. Супер изнервящо е, вярно, но е и доста реалистично. И моите впечатления са, че човешкия мозък работи точно по този начин. И аз в личния си опит съм виждал хора, които категорично отказват да повярват в нещо, което е пред очите им, в кратичката си клинична практика съм имал родители, които гневно заявяват "Аз не съм родила дислектик!", при наличие на всевъзможни признаци и доказателства, че детето просто има определени затруднения... И тук става дума за затруднения, за които може да му бъде помогнато, при това знанието за съществуването на тези затруднения може да спести мноооого много проблеми и травми на детето. Така че това не ми е нереалистично.
Общо взето бяха точно две нещата, които Фиц трябваше да се досети:
- Spoiler: show
- 1. Че Пчеличка е Бяла ясновдика.
2. Че Шън е дъщеря на Сенч, това беше очевидно.
Първото си го обяснявам с логиката от горния параграф. Пък и Фиц никога не е имал особено разчупено мислене точно за тези неща. И макар да ме дразнеше, че не се усеща, бях изключително доволен от сцената, в която го разбра. Когато му го обясниха и той го проумя. Това ми е най-най-любимото място от книгата:
- Spoiler: show
- Стой тук, Фиц. Защото мисля, че знам поне част от отговора на най-важния ти въпрос. И имам отговори на другите въпроси, които дори не знаеш да зададеш. На този, последния, отговарям първо. Фиц. Може да го отричаш. Но аз съм бил с теб, по всякакъв съществен начин. Както и ти си бил с мен. Споделяли сме нашите мисли и нашата храна, превързвали сме си раните един на друг, спали сме близо един до друг, когато топлината на телата ни беше единственото, останало ни да споделим. Твоите сълзи са капали на моето лице и моята кръв е била по твоите длани. Носил си ме, когато бях мъртъв, и аз те носих, когато дори не те разпознавах. Вдишвал си моя дъх вместо мен, приютявал си ме в собственото си тяло. Тъй че да, Фиц, по всякакъв съществен начин аз съм бил с теб. Споделяли сме естеството на своите същности. Също както прави един капитан със своя жив кораб. Също както един дракон прави със своя Праотец. Били сме заедно по толкова много начини, че сме се смесили. Толкова близки сме били и толкова сме се слели, че когато си се любил с Моли, тя е заченала нашето дете. Твоето. Моето. На Моли.
Наистина беше много красиво!
А от втората точка - хареса ми, че когато разкритието дойде, то не беше някакъв big deal, а Фиц просто си каза, че е било очевидно и е бил тъпак да не загрее.
Иначе краят на втората книга много ми допадна.
Много ми липсваха героите от Rainwilds и много се зарадвах да ги видя! А те бяха съсипани, смазани от болка... И все така непомъдрели. Накрая започнаха да грачат и да се бутат и да се държат като малоумно стадо. Супер несъвършени са и затова ги обичам много, много, много
Иска ми се да можех да си сменя навсякъде ника на Beloved Fool. Любимият ми герой, Любим!
И сега... остана само една книга. И край. Край...