Откъс от 'Бягай... Обичам те' - Кирил Топалов
Posted: Wed Feb 22, 2006 7:45 pm
РАЗБИРА СЕ, АКО ИМА ЧОВЕК НА ЗЕМЯТА, с когото най-много бих искал да произнеса заедно тия шест думи, това си ти. Но за целта първо трябва да те намеря, нали! И, естествено, да ти поднеса най-красивите цветя, които някога мъж е поднасял на жена. Затова сега вървя направо през високата трева и бера полски карамфили, маргаритки, горицвети, момини сълзи, диви кокичета и разни други цветя, на които не знам имената. Докато стигна до върбите, охо-о, я виж, фантастичен букет!...
Само че теб те няма там.
– Светла! – викам на посоки, но никой не отговаря. Значи си се скрила някъде, наблюдаваш ме и ми се смееш. – Светла! – повтарям по-силно, но гласът ми потъва самотен през полето. Обикалям навсякъде из малката горичка, но никъде не се вижда жива душа. Да не си се скрила в някоя върба – се сещам изведнъж, вдигам глава и оглеждам гъстите клони, но и там те няма. Тогава ми хрумва нещо хитро. Оставям букета на тревата, избирам най-високата върба и започвам да се катеря. Спирам, оглеждам наоколо – няма те. Като се кача най-горе, ще те открия където и да си – давам си кураж и клон по клон пълзя нагоре. Стигам до най-тънките клони на короната и поглеждам надолу.
Ето те!...
Изправила си се в тревата, смееш се и ми махаш с две ръце.
– Светла! – викам щуро и също махам с ръка, после бързо се свличам надолу. Грабвам букета и се спускам към теб... Но защо побягваш?... Тичам, тичам, наближавам те, а все не мога да те стигна. Облечена си с бялата блузка и дънките. От време на време се обръщаш към мен, смееш се и летиш като вятър.
– Стой! – крещя аз и размахвам букета. – няма къде да избягаш!
– Ако можеш, хвани ме! – смееш се ти и продължаваш да тичаш.
– Кой, аз ли? Стига да поискам, един жесток спринт и край!
– Съмнявам се – извръщаш се отново и запазваш същата дистанция.
– Ще обиколя Земята и пак ще те хвана! – викам след теб и се мъча да те засека отнякъде, но по широките ливади е трудно да настигнеш някого. – Стой да ти дам цветята!
– Само затова ли? - в очите ти танцуват най-малко сто хиляди лукави дяволчета.
– И ще те целуна! – заканвам се, а ти избухваш в смях.
– Само затова ли?
– Ти спри, пък ще видим – размахвам отново букета.
Ти изведнъж се обръщаш с лице към мен, ставаш сериозна и казваш, бягайки заднешком:
– Ако спра, няма да ме има.
– Хайде, стига глупости! – уж започвам да се ядосвам. – Спри най-сетне! – Доближавам се съвсем близко до теб и аха да те хвана, ти изведнъж изчезваш, сякаш потъваш вдън земя. Търся те в тревата наоколо, но те няма. – Светла! – викам и се оглеждам. – Стига с тия тъпи номера! Покажи се! – но никой не отговаря. – Е, добре, ако искаш, бягай!
Ти изведнъж се появяваш пред мен на същото разстояние, бягаш и се смееш:
– Видя ли!
– Не е вярно! – не се предавам аз. – Ти се скри някъде в тревата. Хайде иди на високото и там изчезни.
Ти си до едно малко хълмче, на което тревата е окосена и няма къде да се скриеш. Изкачваш се горе, а аз викам:
– Сега спри! Ще те целуна на най-високото! Всички да видят! Такава целувка ще ти трясна, че… после, ако имаш добро държание, може и да ти сваля тениската.
Ти спираш и пак изчезваш. Стигам горе запъхтян, а ти отново тичаш надолу и ми махаш с ръка. Заставам на най-високото, размахвам букета и – чуваш ли ме – викам колкото имам сили:
– Тогава бягай! Бягай! Обичам те!...
И политам надолу след теб, за да обиколя Земята. Защото колко е една Земя, щом трябва да настигнеш Светла?
Същата тази, единствената, с която можеш ако не друго, поне да стъпиш върху Земята, да протегнеш ръце към Слънцето и да прошепнеш:
– Заклевам се да не остарея никога!...
Кирил Топалов
‘Бягай… Обичам те’
*********************************
Ами, много ми хареса този откъс, превеждахме го на португалски, чудех се къде да го постна... Май ще си потърся цялото произведение.
Само че теб те няма там.
– Светла! – викам на посоки, но никой не отговаря. Значи си се скрила някъде, наблюдаваш ме и ми се смееш. – Светла! – повтарям по-силно, но гласът ми потъва самотен през полето. Обикалям навсякъде из малката горичка, но никъде не се вижда жива душа. Да не си се скрила в някоя върба – се сещам изведнъж, вдигам глава и оглеждам гъстите клони, но и там те няма. Тогава ми хрумва нещо хитро. Оставям букета на тревата, избирам най-високата върба и започвам да се катеря. Спирам, оглеждам наоколо – няма те. Като се кача най-горе, ще те открия където и да си – давам си кураж и клон по клон пълзя нагоре. Стигам до най-тънките клони на короната и поглеждам надолу.
Ето те!...
Изправила си се в тревата, смееш се и ми махаш с две ръце.
– Светла! – викам щуро и също махам с ръка, после бързо се свличам надолу. Грабвам букета и се спускам към теб... Но защо побягваш?... Тичам, тичам, наближавам те, а все не мога да те стигна. Облечена си с бялата блузка и дънките. От време на време се обръщаш към мен, смееш се и летиш като вятър.
– Стой! – крещя аз и размахвам букета. – няма къде да избягаш!
– Ако можеш, хвани ме! – смееш се ти и продължаваш да тичаш.
– Кой, аз ли? Стига да поискам, един жесток спринт и край!
– Съмнявам се – извръщаш се отново и запазваш същата дистанция.
– Ще обиколя Земята и пак ще те хвана! – викам след теб и се мъча да те засека отнякъде, но по широките ливади е трудно да настигнеш някого. – Стой да ти дам цветята!
– Само затова ли? - в очите ти танцуват най-малко сто хиляди лукави дяволчета.
– И ще те целуна! – заканвам се, а ти избухваш в смях.
– Само затова ли?
– Ти спри, пък ще видим – размахвам отново букета.
Ти изведнъж се обръщаш с лице към мен, ставаш сериозна и казваш, бягайки заднешком:
– Ако спра, няма да ме има.
– Хайде, стига глупости! – уж започвам да се ядосвам. – Спри най-сетне! – Доближавам се съвсем близко до теб и аха да те хвана, ти изведнъж изчезваш, сякаш потъваш вдън земя. Търся те в тревата наоколо, но те няма. – Светла! – викам и се оглеждам. – Стига с тия тъпи номера! Покажи се! – но никой не отговаря. – Е, добре, ако искаш, бягай!
Ти изведнъж се появяваш пред мен на същото разстояние, бягаш и се смееш:
– Видя ли!
– Не е вярно! – не се предавам аз. – Ти се скри някъде в тревата. Хайде иди на високото и там изчезни.
Ти си до едно малко хълмче, на което тревата е окосена и няма къде да се скриеш. Изкачваш се горе, а аз викам:
– Сега спри! Ще те целуна на най-високото! Всички да видят! Такава целувка ще ти трясна, че… после, ако имаш добро държание, може и да ти сваля тениската.
Ти спираш и пак изчезваш. Стигам горе запъхтян, а ти отново тичаш надолу и ми махаш с ръка. Заставам на най-високото, размахвам букета и – чуваш ли ме – викам колкото имам сили:
– Тогава бягай! Бягай! Обичам те!...
И политам надолу след теб, за да обиколя Земята. Защото колко е една Земя, щом трябва да настигнеш Светла?
Същата тази, единствената, с която можеш ако не друго, поне да стъпиш върху Земята, да протегнеш ръце към Слънцето и да прошепнеш:
– Заклевам се да не остарея никога!...
Кирил Топалов
‘Бягай… Обичам те’
*********************************
Ами, много ми хареса този откъс, превеждахме го на португалски, чудех се къде да го постна... Май ще си потърся цялото произведение.
.
Повечето 's' се чете 'ш', както и 'x' някога. Общо взето фонетично може да се характеризира като език с доста носовки, потъмнени гласни (това наистина се чува) и много 'ш', да 
