Погребана надежда - Random (OLD 2)
Posted: Mon Aug 28, 2006 11:47 am
ПОГРЕБАНА НАДЕЖДА
Вятърът завършваше поредния си цикъл. Неизброими пъти беше изминавал своя безконечен път, бродейки през мъглите на времето. Преминаваше през океани от светове, където едни измерения бяха капки, а други – левиатани. И винаги носеше промяна. Едни земи прекосяваше бавно, стоварвайки върху им чудовищните бури на съдбата, други прерязваше бързо и неусетно като кинжал, а трети галеше с розови цветя на щастие и благоденствие. С всяко негово завъртане започваше нова епоха, за едни – Златен век, за други – потоп от сълзи. Той беше вестителят на съдбата, обречен да споделя цялата мъка и щастие на Вселената.
Последният свят се строполи обезкървен в безкрая, а вятърът препускаше, яхнал стихии, по-страшни от самия него. Боговете го наблюдаваха, скрити на сигурно в бърлогите си, и немееха. Едни го виждаха като гигантски забулен конник, възседнал чудовищен огнедишащ кон, други – като препускаща комета от изгаряща светлина, но всички го усещаха дълбоко в костите си, също както старите хора предчувстват бурята. А боговете бяха много стари. Но не колкото вятъра.
Краят на пътя се виждаше. Вятърът набра скорост, устремен към своя дом. Към Началото и Края на всичко. Към Гробището. Там беше създаден, изкован от спомените на едно грешно същество, изкован и проклет да не намери покой.
Вратата на Гробището зее очакващо. Звяр, застинал във времето, отворил широко пастта си и неспособен да довърши смъртоносната си захапка. Вятърът изсвистя през портата и навлезе в пустоща отвъд нея. Обитателите на гробището не можеха да го видят, но го усещаха. Усещаха прашинките, които той преобръщаше във въздуха и ароматите, които носеше със себе си. В Гробището цареше вечно безветрие, там нямаше движение, всичко стоеше замръзнало в пуста и сива картина. Минали бяха хилядолетия откакто прашинките бяха танцували из въздуха на този древен свят. Вятърът се беше върнал, цикълът беше затворен.
Прашинките се носеха над земята, вятърът ги нареждаше и изпридаше одеждата си, рисувайки фантастични шарки. Знаеше накъде отива, знаеше вярната посока. Напред. Не се извръщаше настрани, защото не се съмняваше какво ще види – безкрайно поле от гробове, пазещо безчет мъртви, непотребни души. И той би трябвало да е там, но уви.
След миг, а може би след цял век, достигна до центъра на Гробището. В него се издигаше гигантски храм. Сградата нямаше нищо общо с бляскавите катедрали и дори с обикновените църкви. Приличаше повече на гробница, както и на крепост. Черните му стени отправяха мълчаливо послание: Аз съм вечността.
Вятърът обиколи предпазливо сданието. Стените му нашепнаха своето позволение да влезе. Премина през масивния вход, на чиято врата беше записана едничка дума на Първия език – “Забрави”. Вятърът копнееше забравата. Искаше да отърси спомените, трупани с хилядолетия, спомени превишаващи броя на капките в океана, на прашинките в пустинята. Излезеше ли веднъж от храма, нямаше да помни нищо от последното завъртане. Само за да настъпи новият цикъл и с него да дойде новата вълна от спомени. Ех, защо ли на вратата не пишеше “Умри”?
Храмът беше също толкова мъртъв като Гробището. Мъртъв, но не и застинал. Призраци бродеха из мрачните тунели на сградата, плачеха и се смееха, шушукаха си и си играеха с вятъра. Мъртви. Само спомени, сенки от миналото, по-окаяни дори от погребаните души навън.
Лабиринтът от голи и студени коридори свърши, преминавайки в посторна зала. Стените на стаята бяха обсипани с картини и гоблени. Изображенията върху тях трепкаха несигурно и се сменяха, прожектирайки историята на цяла една вселена. В центъра на помещението зееше гигантска кръгла дупка. Сякаш някакъв колос беше пробил с шиш каменния под, отваряйки тунел чак до края на този свят, тунел продължаващ отвъд и пронизващ всички измерения. През този непрогледен тъмен цилиндър спомените на всеки свят рано или късно биваха източвани и впоследствие зазидани в стените на храма и в надгробните плочи навън. Тунелът оставаше черен като нощта по време на целия цикъл. Освен, когато вятърът дойдеше в същата тази стая.
Около пропастта, седнали на студения под, стояха три фигури. Пазителите на спомени, безстрастните счетоводители на Гробището. Един за миналото, един за настоящето и един за бъдещето. Най-масивният от тримата заговори, без да премества погледа си от чернотата на тунела:
– Добре дошъл, Тиам. Много време мина. – Тиам. Старото име на вятъра. Име, което едно време можеше да нарече свое – Чакаме те с нетърпение. Или по-скоро очакваме дъха ти. Прегърни спомените, Тиам, разпали огъня!
Вятърът се изви в бясна въртележка, набра скорост и с рязка чупка се гмурна в нищото на тунела. Понесе се диво надолу, жадувайки да излезе по-бързо от тази дупка. Силите на бездната го сграбчиха и заблъскаха по мразовитите стени, разнесоха прахта му до всяко едно кътче на прохода между световете. Вятърът усети как дъхът му дава начало на пламък, който бързо прерасна в лавина от горящи спомени. Огънят жадно протягаше пипалата си, но вятърът беше прекалено бърз. Достигна входа към тунела в последния момент и изхвърча със звукова експлозия в стаята.
– Огънят е запален – отсече единият от тримата пазители.
– Цикълът на хаоса е затворен – присъедини се вторият.
– Гробовете са пълни – допълни трети глас.
Настана тишина. Всички бяха вторачили погледи в бездната, от която се подаваха буйни огнени езици. Пясъчната фигура, която се беше офомила насред завихрянията на вятъра се взря с безокия си поглед в хипнотичния танц на стихията, рисуващ стотици картини и съдби.
Фигурата, заговорила първа, отново пое думата:
– Време е да запечатаме старите спомени, да успокоим настоящите и да приветсваме бъдещите. Както е било, както ще бъде – думите прозвучаха с категоричността на падаща брадва – Нека ритуалът започне. Тиам, определям те за свидетел. Чуй своите братя, чуй миналото, настоящето, бъдещето. Сега.
В този момент в стаята зазвучаха нечии чужди стъпки. Пазителите бавно се извърнаха, за да се озоват с лице към малко момиченце, босо и облечено в проста зеленикава рокличка. Русите му коси сякаш излъчваха своя собствена светлина на фона на сивия мрачен храм, който дори огънят не успяваше да освети и стопли. Големите му сини очи сякаш търсеха нещо, питаха жадно, но нямаше кой да им отговори.
Пазителите се спогледаха с безизразни лица.
–Коя си ти? – момиченцето не отговори. Само гледаше с питащите си очи. Едва ли беше на повече от десет години, но някак не се вместваше в тази възраст. Не че изглеждаше по-възрастно, напротив – сякаш въобще не беше докосната от времето и току що бе отворила очи за първи път – Защо си тук? – изкънтя гласът на първия пазител.
Момичето огледа лицата срещу себе си и бавно кимна към огъня.
– Не можеш да присъстваш на ритуала, никой освен нас четиримата не е участвал в него от съзиданието насам.
– Мога да дам отговор на вашите терзания – гласът иззвънтя като камбанка, толкова чист и чужд.
Пазителите отново се спогледаха, почти объркани. Погледите им се кръстосха на няколко пъти, след секунди бяха взели решение.
– Остани тогава. Виж този най-велик момент за изминалата епоха, полагащ основите на идните векове. И помни обещанието си. Дадена дума на това място обвързва с тежестта на планина. Питай Тиам... – момичето насочи поглед към пясъчната фигура, която потрепери и наполовина се разпадна.
Петимата присъстващи се подредиха около пропастта. Говорителят на тримата пристъпи напред, за да обяви началото. Той беше първият пазител, наричан още Създадетеля, архитект на Вселената и неин най-предан надзирател. Той познаваше най-добре корените на живота и затова на него беше отредено да успокои старите спомени.
Грамадата, която представляваше разказвачът, излезе напред, доближи се максимално до огъня и започна своя разказ, а в пламъка от бездната се заоформя нова страховита картина.
Вятърът беснееше като демон около него, електрически чудовища изскачаха с оглушителен пукот от утробите на черните облаци, но момчето все така летеше и се смееше. Крилете му, макар и все още крехки, бяха далеч по-големи от самия него, ала момчето знаеше как да ги използва. Неговите учители яздеха въздушните течения редом с него. Гигантските туловища на драконите го обграждаха с телесен щит, пазеха го от тежките ледени капки, които можеха лесно да скършат крилата му, насочваха го, когато вятърът надвиеше младите му мускули.
Момчето се засмя отново и направи сложно завъртане в пращящия от електричетво въздух. Синият дракон от дясната му страна го сгълча нежно, а след това го погали с крилото си. Детето отвърна на милувката, а после направи завой нагоре и се отдели от ятото. Застинало за няколко мига във въздуха, то помаха с ръка на своите приятели и с неохота се гмурна в облаците.
Полетя насред непроницаеми мъгли, но сърцето му го ориентираше във вярната посока. Скоро различи светлината на собствения си свят. Момчето не обичаше родното си измерение. Копнееше по драконите и мечтаеше да заживее с тях, но имаше нещо, което го държеше здраво привързано към дома. Любовта към малката му сестричка беше неговата котва, неговата пътеводна светлина сред морето от светове.
Но сега пламъчето блестеше по-различно в мъглата. Трепкаше силно и в златния му цвят припламваха червени петна. Момчето усети дълбока и необяснима тревога. Трябваше да бърза, трябваше да спаси сестра си...
Майка му лежеше безжизнена на пода, наквасена в собстената си кръв. Баща му бе паднал на няколко метра встрани. Момчето, треперейки и постоянно извръщайки глава, огледа пръснатата глава на татко си. В ръцете си мъртвецът държеше нож. Момчето надуши чуждата кръв, тъй както можеше да усети аромата на гръмотевица от стотици километри разстояние. Надяваше се лошият човек да се е уплашил от ножа и от кръвта си, надяваше се, че лошият не е докоснал сестричката му. Но освен чуждата кръв усещаше и друга, позната до болка... А от детскта стая не се чуваше плач.
Момчето пристъпи плахо в малката стаичка. Приближи трескаво леглото, залепено до крайната стена и надзърна вътре, готово да извърне глава от ужасната гледка, която очакваше. Беше празно. Кръв обагряше белите чаршафи. Нейният мирис се смесваше с ароматите на стаята, допълвайки ги до съвъвшенство. Защото всичко в стаята ухаеше на неговата малка сестричка. Която вече нямаше да види.
Сълзите потекоха от очите му, но момчето ги избърса раздразнено и се хвърли към отворения прозорец. Започна да пада... да пада... Миг преди да се сгромоляса върху смъртоносния плочник крилете му се отвориха и го изигнаха нависоко. Ефирните мембрани отпреди бяха заменени от тежки и полураздрани дрипи.
Въпреки болката момчето се отдалечаваше все повече и повече. Вече нищо не го свързвше с този мъртъв, удавен в кръв свят.
Бурята беше замлъкнала, злокобна тишина беше похлупила драконовите планини. Единствено тъжната песен на някакви далечни птички се носеше из застиналия въздух.
Момчето с мъка се насочи към най-близкия връх. От крилете му бяха останали само нещастни парцали и полетът му беше преминал в безспирно падане. Едвам успя да улучи една равна скала. Използва крилете, за да смекчи удара. Уви се в пашкул с тях и се затъркаля по режещите камъни.
Когато най-накрая загуби скорост, пребито и обезобразено, се помъкна, накуцвайки, към близката пещера. По пътя единият му крак се скърши като суха клонка, но момчето само стисна зъби и продължи да се мъкне.
Сякаш след цяла вечност се добра до входа на пещерата. Мисълта, че спасението е съвсем близо, вля нови сили в клетата черупка, която представляваше немощното му телце. Влезе навътре, към дома на неговите единствени приятели.
Сълзи на радост изпълниха очите му при вида на полегналия син дракон, негов пръв другар и закрилник. Помисли си, че гигантът спи и започна да го буди въодушевено. Но драконът не се събуждаше. Момчето първо се смееше и го наричаше сънливец, ала постепенно започна да го обзема глождещо притеснение, предхождащо паника.
Вонята неочаквано възбуди носа му. Детето премести поглед по тялото на дракона, повдигна с мъка грамадния му крайник и прехапа усни при вида на страшната рана. Бутна мътвото чудовище – веднъж, два пъти, сякаш очакваше някакво чудо. Нов аромат погъделичка ноздрите му. Вече познат. Кръв се стичаше от огромните драконови зъби. Момчето знаеше чия е тази кръв и я желаеше. Искаше да източи всяка капка от нея, да я разпилее из световете, сякаш това щеше да върне досегашния му живот.
Гневът избухна като вулкан в момчето, искри засвяткаха в очите му, огън прогори гърлото му. То понечи да се изправи, но счупения крак поддаде. Яростта го полази като див пожар, прогори всяка негова клетка и от огъня то се въздигна преродено като феникс.
Крилете се разгърнаха на гърба му. Дрипите окапаха, на тяхно място израстнаха черни като нощта криле, тежки и смъртоносни. Момчето, което вече не беше момче, нададе гневен вик. Буреносните облаци като подплашени деца изпуснаха мехурите си и тежкият дъжд отново запраска по планинския склон. Гръмотевици замлатиха скалите, откъртвайки с грохот цели канари.
Момчето, което не беше момче, но и не знаеше какво друго може да бъде, размаха огромните си криле и излетя извън пещерата. Заиздига се към черното небе, а под него бурята разкъсваше планината парче по парче. В неговата глава, обаче, гърмеше една единствена мисъл – да намери Кръвта.
Разказвачът замлъкна, картините в огъня потрепнаха и се разпаднаха. Създателят огледа слушателите: двамата си братя, пясъчния човек във въздуха и малкото русо момиченце. Огромните очи на детето бяха приковани в огъня, продължавайки да търсят.
– Така свършва разказът от миналото – каза Създателят и се обърна към единия от пазителите – Твой ред е, братко.
Високата слаба фигура се изправи, размятайки черната си роба като гарванови криле. Лицето му беше скрито в мрак и полусенки. Вятърът познаваше и този пазител. Това беше самата смърт, безстрастният съдник на хората и регулатор на настоящето. Фигурата се доближи до огъня, от гърлото й се разнесе мъртвешки хриплив глас и новата й история започна да се оформя в пламъците...
Сабята изсвистя и се вряза във врата на врага. Главата изхврърча настрана, а от пресечените вени запръскаха фонтани от кръв. Войникът примижа, опитвайки се да усмири режещата болка в мускулите си. Миг по-късно се гмурна бясно в мелето, нанасяйки свирепи удари, поваляйки противник след противник. Оръжието му се прекърши, докато се опитваше да го изтръгне от плътта на повален от него войн, но без да губи време той грабна един дълъг меч, въргалящ се в кървавата прах, и продължи бясното клане.
Противниковата армия отстъпваше отчаяно. Победните орди, опиянени от боя и нехаещи за високата дан, която бяха платили, натискаха врага, жадуваха да го смачкат като мравка в земята. Командирите усмириха отрядите си и оставиха неприятеля да отстъпи, в опит да организират собствените си войници.
В очите на мъжа гореше безумие, те гледаха как монголоидните бойци се оттегляха и желаеха кръвта им. Кръвта... Беше я търсил с години. В началото се изненада колко лесно я намери. Отмъщението му беше ужасяващо, но не му донесе покой. Вместо това, той откри, че кръвта още живее на света. Усещаше я навсякъде, ставаше свидетел на всякакви зверства, а тя беше там. Капеща от ноктите на мъртва и изнасилена жена, пропита в парцал, откъснат от дрехите на убиеца, воняща и отравяща възуха. Мъжът първо беше ловец и като такъв преследваше кръвта, залавяше я и я наказваше. По-късно, обаче, осъзна, че няма полза да работи на дребно и стана войник. Всеки ден се разправяше с дузини носители, отърваваше света от тази гнусна зараза. Лудостта се беше срастнала с него, превръщайки го в оръдие на мъстта.
Противниците им се бяха оттеглили в лагера си, но краят им беше съвсем близо. След половин час пристигнаха подкрепления, а с тях и кавалерия. Хвърковатите части връхлетяха укрепленията на врага и пробиха защитата, разпиляха пазачите и отвориха портите. Ордата разбеснели се войници изпълни вражия лагер и помете като гигантска вълна съпротивата.
Мирисът на Кръвта плуваше във въздуха, кипваше мислите му и разтуптяваше сърцето му. Ниският мъж, чието оръжие изби, побягна към една полуразрушена къща. Ловецът хукна подир плячката си. Влетя като мълния в порутената сграда, където противникът се опита да го изненада. Ятаганът проряза лявото му рамо, но в лудостта си той нехаеше за себе си. Мечът му се впи в чуждата плът. Войникът издърпа окървавеното оръжие.
Пред очите му се разстели кървава пелена, неясни силуети се разшаваха около него, писъци проглушиха ушите му. Тъмна фигура изника пред заблудения му поглед, мечът описа смъртоносна дъга и непознатият се строполи на земята. Досами него избухна женски плач, нещо тежко се хвърли на рамото му и заби зъби в ръката му. Мъжът с премерено движение прекърши врата на нападателя и го отхвърли настрана. В стаята оставаше още един вражи войник, но този беше легнал в ъгъла, сигурно ранен или трескав. Още един съскащ удар, още един мъртвец.
Главата му се замая и той се строполи на пода. След време се събуди, а кървавото перде беше освободило взора му. Огледа страшната картина около себе си. На земята лежаха мъртви десетинагодишно момче и неговата майка. Разтреперан, войникът се доближи до окървавеното легло. Малко русо момиченце, загърнато в дебело одеало, се взираше в него с лишени от живот очи.
Усети болката да плъзва по тялото му, пареща и осезаема както никога. Лудостта най-сетне беше отстъпила от съзнанието му. Мирисът на кръвтта изпълваше стаята, по-задушлив от всякога. Същата кръв, която преследваше с цялата си омраза, неговата кръв, струяща от двете му ръце.
Смъртта отстъпи реда си на последния разказвач. Тъмното туловище, останало мълчаливо досега, зае мястото си. Повелителят на бъдещето, наричан още Звяра, представляваше размита фигура от мрак, от която гледаха две хищни сиви очи. Момиченцето срещна с поглед чудовището, но веднага го отмести към огъня, чиито пипала ваеха нов спомен. Само пясъчният човек забеляза, че в неразгадемите очи на детето напираха сълзи на едва стаена емоция – страх или може би мъка...
Наричаха го Тъжния. В този свят, а и в други.
Каляската подскачаше по паветата, а Тъжният наблюдаваше света, през който се извиваше пътя. Черни, опустушени земи се простираха надлъж и нашир. Изкривени и изродени дървета стърчаха изсъхнали от мъртвите земи, сред които бяха оцелели едниствено мутантите – ужасни безмозъчни същества, извадили лошия късмет да останат живи.
Облечени в черно конници ограждаха каретата. Това бяха рицарите на Тъжния, неговата Армия на спасението. Яздеха мощни жребци, на главите си бяха положили широкополи шапки, а на коланите им висяха тежки револвери. Също като каубоите от родния му свят. Защитници на правдата, отмъстители на злото, благородни бойци... Как ли пък не. Той и войниците му не бяха нищо друго освен банда главорези.
Пътят привършваше, а в края му се издигаше последният свободен град – Камелот. Огромни пробойни зееха в стените му, изровени от безмилостния огън на артилерията. Камелот го очакваше, за да предаде свободата си. С него погиваше и цялата планета, смазана под ботуша на Тъжния.
Стотината конници се изсипаха през порутените порти. Улиците на града пустееха, нямаше посрещачи. Кавалкадата продължи чак до градския център, където чакаше кметът на града.
Тъжният слезе от каретата и се изправи пред водача на селището. Посивелият кмет инстинктивно коленичи при вида на грамадния мъж. Тъжният можеше да бъде наречен красив. Катраненочерна коса се спускаше по гърба и раменете му, а загорялото му лице притежаваше елегантните черти на аристократ. Само да не бяха очите – мастиленосини и прорязващи като нож. По лицето му със сребристосин грим бяха изрисувани струйки сълзи, които изгледждаха почти истински. Слуховете шептяха, че всяка сълза отговаря на разрушен от Тъжния свят. Хората вярваха на слуховете. Сами бяха станали свидетели на залеза на собствената си цивилизация, покосена като сламка от безмилостна буря.
Без да продума на кмета и на помощниците му, Тъжният даде заповеди на войниците си. Стрелците се разпръснаха из града в изпълнение на задачата си. До един бяха особени хора, подбрани лично от своя командир. Всеки от тях можеше да надуши Кръвта, както Тъжния я наричаше, всеки от тях я носеше в себе си. Кръв на убийци. С рутина, придобита след дълги години практика, те затърсиха. Влизаха най-безцеремонно в хорските домове и подбираха чистите и незасегнати от Кръвта. Избраните бяха най-вече деца, малко жени и много рядко мъже.
Търсиха до здрач, а след това натовариха хората на огромни вагони с колела, високи колкото един човешки бой, и теглени от шестконни впрягове. По тъмно над две хиляди души излязоха през градските порти и поеха по обратния път. Никой от жителите на Камелот не ги спря. Градът можеше да смаже частта, но всички знаеха, че Тъжния ще се въздигне от пепелта и ще се върне отново. Беше се случвало и преди. В други градове, на други опожарени светове.
Огромните кораби един по един се отлепиха от повърхността и разкъсаха прегръдката на гравитацията. Бяха десет на брой и до един пълни. Над три милиона души напуснаха планетата с черните метални ковчези. Армията на спасението съставляваше едва една десета от пътниците.
Тъжният наблюдаваше отдалечаващата се планета от обсерваторията на флагманския кораб. Поредният свят, който беше съкрушил, вече едва се виждаше с просто око. Тъжният гледаше през телескопите, местеше взора си от град на град, от пустиня на пустиня. Беше оставил зад себе си една планета на убийци и кръволоци. Светът видимо умираше. Температурите постоянно скачаха от една крайност до друга, от небето падаха огнени дъждове, трусове разкъсваха земната кора. В опустушените от атомното му оръжие земи бродеха ужасни мутанти, а растителният и животинският свят бяха почти напълно анихилирани.
Стоте ракети изригнаха от стоманените търбуси на корабите и след минути намериха планетата, нанасяйки довършващия удар. Морета от прах и изпарения замъглиха взривовете. Тъжният си помисли за огнения ад под тези изкуствени облаци, за момент го обзе съжаление, но веднага тръсна решително глава и се оттегли в кабинета си.
Трябваше да начертае следващите си битки, да попълни армията си, да разшири щаб-планетите си. Водил бе стотици войни и знаеше, че е непобедим. Хора, дракони и ангели падаха по пътя му, а той продължаваше. Жадуваше идването на края, когато и последният свят ще загине, остърган и лишен от невинните си души. В този ден щеше да избие Армията на спасението, войник по войник, а после щеше да довърши и себе си, слагайки край на всичко. Как само се надяваше, че спасените от него ще устроят един нов и по-добър свят. Вярваше в този свят, но знаеше, че той не е възможен. Няма свят без зверства и безсмислени убийства. Дори Тъжният нямаше силата да промени законите на вселената. Поне не и сам.
Звярът се оттегли с блясък на задоволство в очите. Трите истории ни най-малко не бяха трогнали разказвачите. Пясъчната фигура, оформена от вятъра, ронеше сълзи от прах, а момиченцето все така гледаше покрусено в безмилостните пламъци. Създателят отново се изправи, за да постави край на ритуала.
– Разказите са чути, спомените са утешени, огънят скоро ще угасне и светът ще продължи живота си наново – изговори бездушно и се обърна към момичето – Е, ние изпълнихме молбата ти. Сега трябва да спазиш думата си. Открий ни тайната си, кой е Тъжният? Какво е това момче, което преобръща светове в яростта си?
Момичето не обърна внимание на въпросите. Изведнъж, с рязко и неочаквано движение то се хвърли напред в догарящия огън. Пазителите нададоха вой, но бяха безсилни.
В пламъците се оформиха нови образи. Пазителите и пясъчният човек се вгледаха в огненото гробище, което пещта показваше. Безкрайни полета от полузаровени и изпепелени призраци се простираха в огнените дълбини на тунела. Малкото момиче вървеше бавно и решително през тях, а очите му продължаваха да търсят. Този път, обаче, като че ли знаеха отговора на въпросите си.
Гробовете приютяваха спомени, всичките спомени на вселената, трупани с хилядолетия, разкъсани на невидими парчета, превърнати в безформена маса. Цялата мъка, щастие, любов на света лежеше в тези полета, обезобразена и лишена от смисъл. С края на всеки цикъл постиженията на света биваха изтръгвани от вселенската памет, всеки път световете биваха ограбени от своята история и спомени. За да може колелото да продължи въртенето си и механизмът да продължи да работи.
Златокосото дете се спря и коленичи на земята. Огледа пепелта, която я обграждаше от всички страни, и бръкна надълбоко в мъртвата материя. Ръката й затърси и в един момент очите на момичето се озариха – беше открила обекта на своето търсене. Пръстите й се разгърнаха, за да открият цвете от чиста светлина, лежащо на дланта й. Тя се усмихна и скочи.
В следващия момент беше обратно на старото си място. Звярът се нахвърли злобно върху нея, но Смъртта го спря миг преди да я разкъса. Създателят се доближи до нея и я попита:
– Какво направи току що? Какво си ти? Кой те изпрати?
Момичето го погледна замислено и кимна.
– Първо трябва да изпълня обещанието си, както казахте. Чудите се кой е Тъжният. Огънят ви го показа – момче с разбити чувства и объркано съзнание, надарено с прекомерна сила. Мислите си, че неговото повсеместно разрушение няма да успее и вие ще запазите света си. Мислите си, че в края на новия цикъл спомените на епохата отново ще бъдат заграбени от вашия тунел и всичко ще започне наново. Грешите. Тъжният е рожба на самата Вселена, която хилядолетия наред сте контролирали, спирайки развитието й и наливайки изкуствени елементи на хаос чрез това нещастно същество – вятъра. Вселената създаде това момче, за да се самоубие. Той е като тумор, за когото няма лек. Малко по малко ще срине всички светове, а това – ръката й показа златната роза – е вирусът, който ще унищожи вашето господство и вечния кръговрат, който сте установили.
– Едно цвете?
– Не просто цвете. Това е първата същност на Тъжния – малкото момче, което лети с дракони и обича сестричката си. Неговата любов, откъсната насила от него, изваяна от самата Вселена, направена несмилаема за вашия огън. Когато това цвете напусне гробището и обиколи световете, то ще предизвика тласък, ще даде основа, от която хората да почерпят знание за миналото и така да отхвърлят вашето господство. Тунелът ви вече няма да може да приема спомени, защото те ще бъдат смес от два различни цикъла, които ще се самоунищожат. Вселената го е пожелала, виждайки своята грозота, презирайки създателите си.
– А какво ни пречи да вземем цветето? Ти си беззащитна.
Детето се усмихна и промълви:
– Тиам. Ветре, връщам ти свободата, вече няма да обикаляш свят по свят в служба на тези болни същества. Ела при мен. Трябва да се махнем от това място, неговият живот достига своя край.
Пазителите като един се втурнаха към момичето в отчаян опит да му отнемат златната светлина, но вятърът беше по-бърз и от тримата. Той духна и пое в прегръдката си лекото като перце дете. Двамата излязоха от храма, прекосиха гробищните полета и изскочиха от портата в първия свят от огромния вселенски пръстен.
Зад тях се чу буботене от някакви колосални катаклизми, но никой не обърна поглед назад.
– Сега накъде, господарке? – прошепна вятърът.
– Ще започнем от този свят, Тиам. Имаме една епоха време до пълната разруха на Вселената. Трябва да покажем светлината на всеки един свят.
– Но защо? Нали Вселената така и така се самоубива? Какъв е смисълът?
Момичето се намръщи, сякаш отговорът беше очевиден.
– Тъжният, Тиам, е мой брат. Аз съм малката му сестричка, която той не намери в леглото й. Вселената желае смъртта си, но същество като нея има прекалено сложно съзнание. Докато една част от нея създаде смъртоносен тумор, другата проектира семе, което да засели един нов свят. Аз съм това семе. С теб трябва да обиколим съкрушените от Тъжния светове и да вдъхнем надежда на хората. Тези, които оцелеят, ще бъдат жителите на новия свят, в който спомените ще живеят вечно и хората ще ги надграждат постоянно, без да тъпчат постоянно на едно място.
– Значи мечтата на брат ти ще се сбъдне?
– Да, той ще получи своя свят-мечта. Макар че няма да го види. Тъжният, Тиам, е само останка от братчето ми. Истинският ми брат е тук – тя погали с пръсти златната роза.
Тиам дълго препуска, понесъл златокосото момиче със себе си. Мислеше си за гробове, за тъмни и алчни богове, за момчета и момичета, а накрая и за надеждата, която беше открил. Този нов свят можеше и да не просъществува. Имаше ги разлютените Пазители, имаше го и лудият Тъжен, но през целия си живот вятърът не се беше чувствал така изпълнен с надежда.
Вятърът завършваше поредния си цикъл. Неизброими пъти беше изминавал своя безконечен път, бродейки през мъглите на времето. Преминаваше през океани от светове, където едни измерения бяха капки, а други – левиатани. И винаги носеше промяна. Едни земи прекосяваше бавно, стоварвайки върху им чудовищните бури на съдбата, други прерязваше бързо и неусетно като кинжал, а трети галеше с розови цветя на щастие и благоденствие. С всяко негово завъртане започваше нова епоха, за едни – Златен век, за други – потоп от сълзи. Той беше вестителят на съдбата, обречен да споделя цялата мъка и щастие на Вселената.
Последният свят се строполи обезкървен в безкрая, а вятърът препускаше, яхнал стихии, по-страшни от самия него. Боговете го наблюдаваха, скрити на сигурно в бърлогите си, и немееха. Едни го виждаха като гигантски забулен конник, възседнал чудовищен огнедишащ кон, други – като препускаща комета от изгаряща светлина, но всички го усещаха дълбоко в костите си, също както старите хора предчувстват бурята. А боговете бяха много стари. Но не колкото вятъра.
Краят на пътя се виждаше. Вятърът набра скорост, устремен към своя дом. Към Началото и Края на всичко. Към Гробището. Там беше създаден, изкован от спомените на едно грешно същество, изкован и проклет да не намери покой.
Вратата на Гробището зее очакващо. Звяр, застинал във времето, отворил широко пастта си и неспособен да довърши смъртоносната си захапка. Вятърът изсвистя през портата и навлезе в пустоща отвъд нея. Обитателите на гробището не можеха да го видят, но го усещаха. Усещаха прашинките, които той преобръщаше във въздуха и ароматите, които носеше със себе си. В Гробището цареше вечно безветрие, там нямаше движение, всичко стоеше замръзнало в пуста и сива картина. Минали бяха хилядолетия откакто прашинките бяха танцували из въздуха на този древен свят. Вятърът се беше върнал, цикълът беше затворен.
Прашинките се носеха над земята, вятърът ги нареждаше и изпридаше одеждата си, рисувайки фантастични шарки. Знаеше накъде отива, знаеше вярната посока. Напред. Не се извръщаше настрани, защото не се съмняваше какво ще види – безкрайно поле от гробове, пазещо безчет мъртви, непотребни души. И той би трябвало да е там, но уви.
След миг, а може би след цял век, достигна до центъра на Гробището. В него се издигаше гигантски храм. Сградата нямаше нищо общо с бляскавите катедрали и дори с обикновените църкви. Приличаше повече на гробница, както и на крепост. Черните му стени отправяха мълчаливо послание: Аз съм вечността.
Вятърът обиколи предпазливо сданието. Стените му нашепнаха своето позволение да влезе. Премина през масивния вход, на чиято врата беше записана едничка дума на Първия език – “Забрави”. Вятърът копнееше забравата. Искаше да отърси спомените, трупани с хилядолетия, спомени превишаващи броя на капките в океана, на прашинките в пустинята. Излезеше ли веднъж от храма, нямаше да помни нищо от последното завъртане. Само за да настъпи новият цикъл и с него да дойде новата вълна от спомени. Ех, защо ли на вратата не пишеше “Умри”?
Храмът беше също толкова мъртъв като Гробището. Мъртъв, но не и застинал. Призраци бродеха из мрачните тунели на сградата, плачеха и се смееха, шушукаха си и си играеха с вятъра. Мъртви. Само спомени, сенки от миналото, по-окаяни дори от погребаните души навън.
Лабиринтът от голи и студени коридори свърши, преминавайки в посторна зала. Стените на стаята бяха обсипани с картини и гоблени. Изображенията върху тях трепкаха несигурно и се сменяха, прожектирайки историята на цяла една вселена. В центъра на помещението зееше гигантска кръгла дупка. Сякаш някакъв колос беше пробил с шиш каменния под, отваряйки тунел чак до края на този свят, тунел продължаващ отвъд и пронизващ всички измерения. През този непрогледен тъмен цилиндър спомените на всеки свят рано или късно биваха източвани и впоследствие зазидани в стените на храма и в надгробните плочи навън. Тунелът оставаше черен като нощта по време на целия цикъл. Освен, когато вятърът дойдеше в същата тази стая.
Около пропастта, седнали на студения под, стояха три фигури. Пазителите на спомени, безстрастните счетоводители на Гробището. Един за миналото, един за настоящето и един за бъдещето. Най-масивният от тримата заговори, без да премества погледа си от чернотата на тунела:
– Добре дошъл, Тиам. Много време мина. – Тиам. Старото име на вятъра. Име, което едно време можеше да нарече свое – Чакаме те с нетърпение. Или по-скоро очакваме дъха ти. Прегърни спомените, Тиам, разпали огъня!
Вятърът се изви в бясна въртележка, набра скорост и с рязка чупка се гмурна в нищото на тунела. Понесе се диво надолу, жадувайки да излезе по-бързо от тази дупка. Силите на бездната го сграбчиха и заблъскаха по мразовитите стени, разнесоха прахта му до всяко едно кътче на прохода между световете. Вятърът усети как дъхът му дава начало на пламък, който бързо прерасна в лавина от горящи спомени. Огънят жадно протягаше пипалата си, но вятърът беше прекалено бърз. Достигна входа към тунела в последния момент и изхвърча със звукова експлозия в стаята.
– Огънят е запален – отсече единият от тримата пазители.
– Цикълът на хаоса е затворен – присъедини се вторият.
– Гробовете са пълни – допълни трети глас.
Настана тишина. Всички бяха вторачили погледи в бездната, от която се подаваха буйни огнени езици. Пясъчната фигура, която се беше офомила насред завихрянията на вятъра се взря с безокия си поглед в хипнотичния танц на стихията, рисуващ стотици картини и съдби.
Фигурата, заговорила първа, отново пое думата:
– Време е да запечатаме старите спомени, да успокоим настоящите и да приветсваме бъдещите. Както е било, както ще бъде – думите прозвучаха с категоричността на падаща брадва – Нека ритуалът започне. Тиам, определям те за свидетел. Чуй своите братя, чуй миналото, настоящето, бъдещето. Сега.
В този момент в стаята зазвучаха нечии чужди стъпки. Пазителите бавно се извърнаха, за да се озоват с лице към малко момиченце, босо и облечено в проста зеленикава рокличка. Русите му коси сякаш излъчваха своя собствена светлина на фона на сивия мрачен храм, който дори огънят не успяваше да освети и стопли. Големите му сини очи сякаш търсеха нещо, питаха жадно, но нямаше кой да им отговори.
Пазителите се спогледаха с безизразни лица.
–Коя си ти? – момиченцето не отговори. Само гледаше с питащите си очи. Едва ли беше на повече от десет години, но някак не се вместваше в тази възраст. Не че изглеждаше по-възрастно, напротив – сякаш въобще не беше докосната от времето и току що бе отворила очи за първи път – Защо си тук? – изкънтя гласът на първия пазител.
Момичето огледа лицата срещу себе си и бавно кимна към огъня.
– Не можеш да присъстваш на ритуала, никой освен нас четиримата не е участвал в него от съзиданието насам.
– Мога да дам отговор на вашите терзания – гласът иззвънтя като камбанка, толкова чист и чужд.
Пазителите отново се спогледаха, почти объркани. Погледите им се кръстосха на няколко пъти, след секунди бяха взели решение.
– Остани тогава. Виж този най-велик момент за изминалата епоха, полагащ основите на идните векове. И помни обещанието си. Дадена дума на това място обвързва с тежестта на планина. Питай Тиам... – момичето насочи поглед към пясъчната фигура, която потрепери и наполовина се разпадна.
Петимата присъстващи се подредиха около пропастта. Говорителят на тримата пристъпи напред, за да обяви началото. Той беше първият пазител, наричан още Създадетеля, архитект на Вселената и неин най-предан надзирател. Той познаваше най-добре корените на живота и затова на него беше отредено да успокои старите спомени.
Грамадата, която представляваше разказвачът, излезе напред, доближи се максимално до огъня и започна своя разказ, а в пламъка от бездната се заоформя нова страховита картина.
Вятърът беснееше като демон около него, електрически чудовища изскачаха с оглушителен пукот от утробите на черните облаци, но момчето все така летеше и се смееше. Крилете му, макар и все още крехки, бяха далеч по-големи от самия него, ала момчето знаеше как да ги използва. Неговите учители яздеха въздушните течения редом с него. Гигантските туловища на драконите го обграждаха с телесен щит, пазеха го от тежките ледени капки, които можеха лесно да скършат крилата му, насочваха го, когато вятърът надвиеше младите му мускули.
Момчето се засмя отново и направи сложно завъртане в пращящия от електричетво въздух. Синият дракон от дясната му страна го сгълча нежно, а след това го погали с крилото си. Детето отвърна на милувката, а после направи завой нагоре и се отдели от ятото. Застинало за няколко мига във въздуха, то помаха с ръка на своите приятели и с неохота се гмурна в облаците.
Полетя насред непроницаеми мъгли, но сърцето му го ориентираше във вярната посока. Скоро различи светлината на собствения си свят. Момчето не обичаше родното си измерение. Копнееше по драконите и мечтаеше да заживее с тях, но имаше нещо, което го държеше здраво привързано към дома. Любовта към малката му сестричка беше неговата котва, неговата пътеводна светлина сред морето от светове.
Но сега пламъчето блестеше по-различно в мъглата. Трепкаше силно и в златния му цвят припламваха червени петна. Момчето усети дълбока и необяснима тревога. Трябваше да бърза, трябваше да спаси сестра си...
Майка му лежеше безжизнена на пода, наквасена в собстената си кръв. Баща му бе паднал на няколко метра встрани. Момчето, треперейки и постоянно извръщайки глава, огледа пръснатата глава на татко си. В ръцете си мъртвецът държеше нож. Момчето надуши чуждата кръв, тъй както можеше да усети аромата на гръмотевица от стотици километри разстояние. Надяваше се лошият човек да се е уплашил от ножа и от кръвта си, надяваше се, че лошият не е докоснал сестричката му. Но освен чуждата кръв усещаше и друга, позната до болка... А от детскта стая не се чуваше плач.
Момчето пристъпи плахо в малката стаичка. Приближи трескаво леглото, залепено до крайната стена и надзърна вътре, готово да извърне глава от ужасната гледка, която очакваше. Беше празно. Кръв обагряше белите чаршафи. Нейният мирис се смесваше с ароматите на стаята, допълвайки ги до съвъвшенство. Защото всичко в стаята ухаеше на неговата малка сестричка. Която вече нямаше да види.
Сълзите потекоха от очите му, но момчето ги избърса раздразнено и се хвърли към отворения прозорец. Започна да пада... да пада... Миг преди да се сгромоляса върху смъртоносния плочник крилете му се отвориха и го изигнаха нависоко. Ефирните мембрани отпреди бяха заменени от тежки и полураздрани дрипи.
Въпреки болката момчето се отдалечаваше все повече и повече. Вече нищо не го свързвше с този мъртъв, удавен в кръв свят.
Бурята беше замлъкнала, злокобна тишина беше похлупила драконовите планини. Единствено тъжната песен на някакви далечни птички се носеше из застиналия въздух.
Момчето с мъка се насочи към най-близкия връх. От крилете му бяха останали само нещастни парцали и полетът му беше преминал в безспирно падане. Едвам успя да улучи една равна скала. Използва крилете, за да смекчи удара. Уви се в пашкул с тях и се затъркаля по режещите камъни.
Когато най-накрая загуби скорост, пребито и обезобразено, се помъкна, накуцвайки, към близката пещера. По пътя единият му крак се скърши като суха клонка, но момчето само стисна зъби и продължи да се мъкне.
Сякаш след цяла вечност се добра до входа на пещерата. Мисълта, че спасението е съвсем близо, вля нови сили в клетата черупка, която представляваше немощното му телце. Влезе навътре, към дома на неговите единствени приятели.
Сълзи на радост изпълниха очите му при вида на полегналия син дракон, негов пръв другар и закрилник. Помисли си, че гигантът спи и започна да го буди въодушевено. Но драконът не се събуждаше. Момчето първо се смееше и го наричаше сънливец, ала постепенно започна да го обзема глождещо притеснение, предхождащо паника.
Вонята неочаквано възбуди носа му. Детето премести поглед по тялото на дракона, повдигна с мъка грамадния му крайник и прехапа усни при вида на страшната рана. Бутна мътвото чудовище – веднъж, два пъти, сякаш очакваше някакво чудо. Нов аромат погъделичка ноздрите му. Вече познат. Кръв се стичаше от огромните драконови зъби. Момчето знаеше чия е тази кръв и я желаеше. Искаше да източи всяка капка от нея, да я разпилее из световете, сякаш това щеше да върне досегашния му живот.
Гневът избухна като вулкан в момчето, искри засвяткаха в очите му, огън прогори гърлото му. То понечи да се изправи, но счупения крак поддаде. Яростта го полази като див пожар, прогори всяка негова клетка и от огъня то се въздигна преродено като феникс.
Крилете се разгърнаха на гърба му. Дрипите окапаха, на тяхно място израстнаха черни като нощта криле, тежки и смъртоносни. Момчето, което вече не беше момче, нададе гневен вик. Буреносните облаци като подплашени деца изпуснаха мехурите си и тежкият дъжд отново запраска по планинския склон. Гръмотевици замлатиха скалите, откъртвайки с грохот цели канари.
Момчето, което не беше момче, но и не знаеше какво друго може да бъде, размаха огромните си криле и излетя извън пещерата. Заиздига се към черното небе, а под него бурята разкъсваше планината парче по парче. В неговата глава, обаче, гърмеше една единствена мисъл – да намери Кръвта.
Разказвачът замлъкна, картините в огъня потрепнаха и се разпаднаха. Създателят огледа слушателите: двамата си братя, пясъчния човек във въздуха и малкото русо момиченце. Огромните очи на детето бяха приковани в огъня, продължавайки да търсят.
– Така свършва разказът от миналото – каза Създателят и се обърна към единия от пазителите – Твой ред е, братко.
Високата слаба фигура се изправи, размятайки черната си роба като гарванови криле. Лицето му беше скрито в мрак и полусенки. Вятърът познаваше и този пазител. Това беше самата смърт, безстрастният съдник на хората и регулатор на настоящето. Фигурата се доближи до огъня, от гърлото й се разнесе мъртвешки хриплив глас и новата й история започна да се оформя в пламъците...
Сабята изсвистя и се вряза във врата на врага. Главата изхврърча настрана, а от пресечените вени запръскаха фонтани от кръв. Войникът примижа, опитвайки се да усмири режещата болка в мускулите си. Миг по-късно се гмурна бясно в мелето, нанасяйки свирепи удари, поваляйки противник след противник. Оръжието му се прекърши, докато се опитваше да го изтръгне от плътта на повален от него войн, но без да губи време той грабна един дълъг меч, въргалящ се в кървавата прах, и продължи бясното клане.
Противниковата армия отстъпваше отчаяно. Победните орди, опиянени от боя и нехаещи за високата дан, която бяха платили, натискаха врага, жадуваха да го смачкат като мравка в земята. Командирите усмириха отрядите си и оставиха неприятеля да отстъпи, в опит да организират собствените си войници.
В очите на мъжа гореше безумие, те гледаха как монголоидните бойци се оттегляха и желаеха кръвта им. Кръвта... Беше я търсил с години. В началото се изненада колко лесно я намери. Отмъщението му беше ужасяващо, но не му донесе покой. Вместо това, той откри, че кръвта още живее на света. Усещаше я навсякъде, ставаше свидетел на всякакви зверства, а тя беше там. Капеща от ноктите на мъртва и изнасилена жена, пропита в парцал, откъснат от дрехите на убиеца, воняща и отравяща възуха. Мъжът първо беше ловец и като такъв преследваше кръвта, залавяше я и я наказваше. По-късно, обаче, осъзна, че няма полза да работи на дребно и стана войник. Всеки ден се разправяше с дузини носители, отърваваше света от тази гнусна зараза. Лудостта се беше срастнала с него, превръщайки го в оръдие на мъстта.
Противниците им се бяха оттеглили в лагера си, но краят им беше съвсем близо. След половин час пристигнаха подкрепления, а с тях и кавалерия. Хвърковатите части връхлетяха укрепленията на врага и пробиха защитата, разпиляха пазачите и отвориха портите. Ордата разбеснели се войници изпълни вражия лагер и помете като гигантска вълна съпротивата.
Мирисът на Кръвта плуваше във въздуха, кипваше мислите му и разтуптяваше сърцето му. Ниският мъж, чието оръжие изби, побягна към една полуразрушена къща. Ловецът хукна подир плячката си. Влетя като мълния в порутената сграда, където противникът се опита да го изненада. Ятаганът проряза лявото му рамо, но в лудостта си той нехаеше за себе си. Мечът му се впи в чуждата плът. Войникът издърпа окървавеното оръжие.
Пред очите му се разстели кървава пелена, неясни силуети се разшаваха около него, писъци проглушиха ушите му. Тъмна фигура изника пред заблудения му поглед, мечът описа смъртоносна дъга и непознатият се строполи на земята. Досами него избухна женски плач, нещо тежко се хвърли на рамото му и заби зъби в ръката му. Мъжът с премерено движение прекърши врата на нападателя и го отхвърли настрана. В стаята оставаше още един вражи войник, но този беше легнал в ъгъла, сигурно ранен или трескав. Още един съскащ удар, още един мъртвец.
Главата му се замая и той се строполи на пода. След време се събуди, а кървавото перде беше освободило взора му. Огледа страшната картина около себе си. На земята лежаха мъртви десетинагодишно момче и неговата майка. Разтреперан, войникът се доближи до окървавеното легло. Малко русо момиченце, загърнато в дебело одеало, се взираше в него с лишени от живот очи.
Усети болката да плъзва по тялото му, пареща и осезаема както никога. Лудостта най-сетне беше отстъпила от съзнанието му. Мирисът на кръвтта изпълваше стаята, по-задушлив от всякога. Същата кръв, която преследваше с цялата си омраза, неговата кръв, струяща от двете му ръце.
Смъртта отстъпи реда си на последния разказвач. Тъмното туловище, останало мълчаливо досега, зае мястото си. Повелителят на бъдещето, наричан още Звяра, представляваше размита фигура от мрак, от която гледаха две хищни сиви очи. Момиченцето срещна с поглед чудовището, но веднага го отмести към огъня, чиито пипала ваеха нов спомен. Само пясъчният човек забеляза, че в неразгадемите очи на детето напираха сълзи на едва стаена емоция – страх или може би мъка...
Наричаха го Тъжния. В този свят, а и в други.
Каляската подскачаше по паветата, а Тъжният наблюдаваше света, през който се извиваше пътя. Черни, опустушени земи се простираха надлъж и нашир. Изкривени и изродени дървета стърчаха изсъхнали от мъртвите земи, сред които бяха оцелели едниствено мутантите – ужасни безмозъчни същества, извадили лошия късмет да останат живи.
Облечени в черно конници ограждаха каретата. Това бяха рицарите на Тъжния, неговата Армия на спасението. Яздеха мощни жребци, на главите си бяха положили широкополи шапки, а на коланите им висяха тежки револвери. Също като каубоите от родния му свят. Защитници на правдата, отмъстители на злото, благородни бойци... Как ли пък не. Той и войниците му не бяха нищо друго освен банда главорези.
Пътят привършваше, а в края му се издигаше последният свободен град – Камелот. Огромни пробойни зееха в стените му, изровени от безмилостния огън на артилерията. Камелот го очакваше, за да предаде свободата си. С него погиваше и цялата планета, смазана под ботуша на Тъжния.
Стотината конници се изсипаха през порутените порти. Улиците на града пустееха, нямаше посрещачи. Кавалкадата продължи чак до градския център, където чакаше кметът на града.
Тъжният слезе от каретата и се изправи пред водача на селището. Посивелият кмет инстинктивно коленичи при вида на грамадния мъж. Тъжният можеше да бъде наречен красив. Катраненочерна коса се спускаше по гърба и раменете му, а загорялото му лице притежаваше елегантните черти на аристократ. Само да не бяха очите – мастиленосини и прорязващи като нож. По лицето му със сребристосин грим бяха изрисувани струйки сълзи, които изгледждаха почти истински. Слуховете шептяха, че всяка сълза отговаря на разрушен от Тъжния свят. Хората вярваха на слуховете. Сами бяха станали свидетели на залеза на собствената си цивилизация, покосена като сламка от безмилостна буря.
Без да продума на кмета и на помощниците му, Тъжният даде заповеди на войниците си. Стрелците се разпръснаха из града в изпълнение на задачата си. До един бяха особени хора, подбрани лично от своя командир. Всеки от тях можеше да надуши Кръвта, както Тъжния я наричаше, всеки от тях я носеше в себе си. Кръв на убийци. С рутина, придобита след дълги години практика, те затърсиха. Влизаха най-безцеремонно в хорските домове и подбираха чистите и незасегнати от Кръвта. Избраните бяха най-вече деца, малко жени и много рядко мъже.
Търсиха до здрач, а след това натовариха хората на огромни вагони с колела, високи колкото един човешки бой, и теглени от шестконни впрягове. По тъмно над две хиляди души излязоха през градските порти и поеха по обратния път. Никой от жителите на Камелот не ги спря. Градът можеше да смаже частта, но всички знаеха, че Тъжния ще се въздигне от пепелта и ще се върне отново. Беше се случвало и преди. В други градове, на други опожарени светове.
Огромните кораби един по един се отлепиха от повърхността и разкъсаха прегръдката на гравитацията. Бяха десет на брой и до един пълни. Над три милиона души напуснаха планетата с черните метални ковчези. Армията на спасението съставляваше едва една десета от пътниците.
Тъжният наблюдаваше отдалечаващата се планета от обсерваторията на флагманския кораб. Поредният свят, който беше съкрушил, вече едва се виждаше с просто око. Тъжният гледаше през телескопите, местеше взора си от град на град, от пустиня на пустиня. Беше оставил зад себе си една планета на убийци и кръволоци. Светът видимо умираше. Температурите постоянно скачаха от една крайност до друга, от небето падаха огнени дъждове, трусове разкъсваха земната кора. В опустушените от атомното му оръжие земи бродеха ужасни мутанти, а растителният и животинският свят бяха почти напълно анихилирани.
Стоте ракети изригнаха от стоманените търбуси на корабите и след минути намериха планетата, нанасяйки довършващия удар. Морета от прах и изпарения замъглиха взривовете. Тъжният си помисли за огнения ад под тези изкуствени облаци, за момент го обзе съжаление, но веднага тръсна решително глава и се оттегли в кабинета си.
Трябваше да начертае следващите си битки, да попълни армията си, да разшири щаб-планетите си. Водил бе стотици войни и знаеше, че е непобедим. Хора, дракони и ангели падаха по пътя му, а той продължаваше. Жадуваше идването на края, когато и последният свят ще загине, остърган и лишен от невинните си души. В този ден щеше да избие Армията на спасението, войник по войник, а после щеше да довърши и себе си, слагайки край на всичко. Как само се надяваше, че спасените от него ще устроят един нов и по-добър свят. Вярваше в този свят, но знаеше, че той не е възможен. Няма свят без зверства и безсмислени убийства. Дори Тъжният нямаше силата да промени законите на вселената. Поне не и сам.
Звярът се оттегли с блясък на задоволство в очите. Трите истории ни най-малко не бяха трогнали разказвачите. Пясъчната фигура, оформена от вятъра, ронеше сълзи от прах, а момиченцето все така гледаше покрусено в безмилостните пламъци. Създателят отново се изправи, за да постави край на ритуала.
– Разказите са чути, спомените са утешени, огънят скоро ще угасне и светът ще продължи живота си наново – изговори бездушно и се обърна към момичето – Е, ние изпълнихме молбата ти. Сега трябва да спазиш думата си. Открий ни тайната си, кой е Тъжният? Какво е това момче, което преобръща светове в яростта си?
Момичето не обърна внимание на въпросите. Изведнъж, с рязко и неочаквано движение то се хвърли напред в догарящия огън. Пазителите нададоха вой, но бяха безсилни.
В пламъците се оформиха нови образи. Пазителите и пясъчният човек се вгледаха в огненото гробище, което пещта показваше. Безкрайни полета от полузаровени и изпепелени призраци се простираха в огнените дълбини на тунела. Малкото момиче вървеше бавно и решително през тях, а очите му продължаваха да търсят. Този път, обаче, като че ли знаеха отговора на въпросите си.
Гробовете приютяваха спомени, всичките спомени на вселената, трупани с хилядолетия, разкъсани на невидими парчета, превърнати в безформена маса. Цялата мъка, щастие, любов на света лежеше в тези полета, обезобразена и лишена от смисъл. С края на всеки цикъл постиженията на света биваха изтръгвани от вселенската памет, всеки път световете биваха ограбени от своята история и спомени. За да може колелото да продължи въртенето си и механизмът да продължи да работи.
Златокосото дете се спря и коленичи на земята. Огледа пепелта, която я обграждаше от всички страни, и бръкна надълбоко в мъртвата материя. Ръката й затърси и в един момент очите на момичето се озариха – беше открила обекта на своето търсене. Пръстите й се разгърнаха, за да открият цвете от чиста светлина, лежащо на дланта й. Тя се усмихна и скочи.
В следващия момент беше обратно на старото си място. Звярът се нахвърли злобно върху нея, но Смъртта го спря миг преди да я разкъса. Създателят се доближи до нея и я попита:
– Какво направи току що? Какво си ти? Кой те изпрати?
Момичето го погледна замислено и кимна.
– Първо трябва да изпълня обещанието си, както казахте. Чудите се кой е Тъжният. Огънят ви го показа – момче с разбити чувства и объркано съзнание, надарено с прекомерна сила. Мислите си, че неговото повсеместно разрушение няма да успее и вие ще запазите света си. Мислите си, че в края на новия цикъл спомените на епохата отново ще бъдат заграбени от вашия тунел и всичко ще започне наново. Грешите. Тъжният е рожба на самата Вселена, която хилядолетия наред сте контролирали, спирайки развитието й и наливайки изкуствени елементи на хаос чрез това нещастно същество – вятъра. Вселената създаде това момче, за да се самоубие. Той е като тумор, за когото няма лек. Малко по малко ще срине всички светове, а това – ръката й показа златната роза – е вирусът, който ще унищожи вашето господство и вечния кръговрат, който сте установили.
– Едно цвете?
– Не просто цвете. Това е първата същност на Тъжния – малкото момче, което лети с дракони и обича сестричката си. Неговата любов, откъсната насила от него, изваяна от самата Вселена, направена несмилаема за вашия огън. Когато това цвете напусне гробището и обиколи световете, то ще предизвика тласък, ще даде основа, от която хората да почерпят знание за миналото и така да отхвърлят вашето господство. Тунелът ви вече няма да може да приема спомени, защото те ще бъдат смес от два различни цикъла, които ще се самоунищожат. Вселената го е пожелала, виждайки своята грозота, презирайки създателите си.
– А какво ни пречи да вземем цветето? Ти си беззащитна.
Детето се усмихна и промълви:
– Тиам. Ветре, връщам ти свободата, вече няма да обикаляш свят по свят в служба на тези болни същества. Ела при мен. Трябва да се махнем от това място, неговият живот достига своя край.
Пазителите като един се втурнаха към момичето в отчаян опит да му отнемат златната светлина, но вятърът беше по-бърз и от тримата. Той духна и пое в прегръдката си лекото като перце дете. Двамата излязоха от храма, прекосиха гробищните полета и изскочиха от портата в първия свят от огромния вселенски пръстен.
Зад тях се чу буботене от някакви колосални катаклизми, но никой не обърна поглед назад.
– Сега накъде, господарке? – прошепна вятърът.
– Ще започнем от този свят, Тиам. Имаме една епоха време до пълната разруха на Вселената. Трябва да покажем светлината на всеки един свят.
– Но защо? Нали Вселената така и така се самоубива? Какъв е смисълът?
Момичето се намръщи, сякаш отговорът беше очевиден.
– Тъжният, Тиам, е мой брат. Аз съм малката му сестричка, която той не намери в леглото й. Вселената желае смъртта си, но същество като нея има прекалено сложно съзнание. Докато една част от нея създаде смъртоносен тумор, другата проектира семе, което да засели един нов свят. Аз съм това семе. С теб трябва да обиколим съкрушените от Тъжния светове и да вдъхнем надежда на хората. Тези, които оцелеят, ще бъдат жителите на новия свят, в който спомените ще живеят вечно и хората ще ги надграждат постоянно, без да тъпчат постоянно на едно място.
– Значи мечтата на брат ти ще се сбъдне?
– Да, той ще получи своя свят-мечта. Макар че няма да го види. Тъжният, Тиам, е само останка от братчето ми. Истинският ми брат е тук – тя погали с пръсти златната роза.
Тиам дълго препуска, понесъл златокосото момиче със себе си. Мислеше си за гробове, за тъмни и алчни богове, за момчета и момичета, а накрая и за надеждата, която беше открил. Този нов свят можеше и да не просъществува. Имаше ги разлютените Пазители, имаше го и лудият Тъжен, но през целия си живот вятърът не се беше чувствал така изпълнен с надежда.