ShadowDance

closed.

Надявам се че като основа преобладават литературните хватки (ако мога тага да кажа с моят поиспанен български)! Защото ако е 100% реално - е много, много жалко!

За жалост е истина. И това "(есе)" в заглавието е просто за да имам повод да го пусна тук. Не знам защо го написах, а още по-малко знам защо реших да го споделя.

Ако има някаква поука - радвайте се на всеки миг от живота ви. Инак ви чака "скапан живот" във ваша интерпретация.

Макар явно да си преживял доста, не си единственият, чиито илюзии за красив и вълшебен свят са се срутили и продължават да се срутват всеки ден (не мисля, че пишейки това, си в състояние да кажеш, че всичко при теб е окончателно и това е някаква далечна равносметка. Не е - просто още ти пука). Съветът ми е простичък и сигурно най-клишираният на света - черните самоанализи никому не са помогнали, самосъжалението смуче (най-вече сили за живот) и освен това нямаш толкова много време. Излез в някой парк и се порадвай на природата. Тя е вечна и дори окаляна, винаги си е там да донесе малко красота във всеки живот. Вълшебното си е в теб, не в света

Ела ми на гости в лудницата
Поогледай се. Влез в гериатричното отделение... Подуши малко смрадта. Поговори си с някой друг шизофреник....
Има много шизофреници- глупаци. Всъщност според мен повечето са такива. Не говори добре за мен, че го казвам, но...
И винаги има място за две бири.
Ако човек сам не се направи нещастен- няма какво да го стори....

Прости ми грубото отношение. Тежка седмица

А бил ли си наистина вътре? Имаш ли представа какво е? Като начало ... не би се усмихвал. Това не говори добре за теб.

В една книга развиваха интересна теория (не е научна, просто забавна): нашите хормони са нашата дрога. На тях се дължи глупавия оптимизъм, както и наивното "има и по-лошо!". Единствените хора, които виждат обективно (и за кратко) реалната ситуация са самоубийците. Според теб са глупаци (което не говори добре за теб, но ...).

За "нещастен" - прав си. Абсурдно е, но Индия има десетки пъти по-нисък стандарт от европейските държави, но има най-щастливите жители на Земята.

Кое е правилно - да си нещастен за да се бориш, или да се потопиш в някаква вътрешна нирвана (с надеждата все пак да не стане шизофреидна)?

Номерът е да не гледаш толкова сериозно на нещата. Накрая всички ще умрем така или иначе. Така че вероятно будистите са по-прави

Ми, theguild, да кажа и аз нещо че я почнах тая с моите коментари по есето ти!
Когато бях малка и нещо не ми харесваше все протестирах: "Това не е честно!" А баба ми (която ме е отгледала) все същото ми отговаряше: "Абе, дете, кой те е излъгал тебе че светът е честен!" И аз никога не го забравих! Слава Богу, жената ме възпита доста "стойчески", т.е. живота е дълъг, тежък и много-сложнотруден. Така че не се давай! Никога! А ако от отчаяние сториш някоя ГОЛЯМА глупост, животът те връща точ+но на входа, в началото отново. Та няма начин да се отървеш от това което, така или иначе трябва да преживееш! И щом е щеш не щеч, поне трябва да намериш малки въртели! Не за да излъжеш живота, а само за да си го облекчиш малко. Така че ако си корав като стомана или като камък, ще издържаш много. Но когато пристигне оная голямата вероломна сила ще те пречупи. Ала ако си гъвкав като трева или младо дръвче, всичко много ще те огъва, но много малко неща биха могли да те пречупят (ако не и никое). Само ще те люшкат малко повече та е важно да си тренираш равновесието!
Дядо ми, лека му пръст, също винаги е бил голям пример за мен! Той до съвсем скоро беше единственият български архитект-юрбанист. Репресиран от комунистите (само защото никога не поиска да има партийна книжка ), но по доста "зъл" начин. Той върщене най-важната работа на Главпроект (когато още съществуваше), но неговото име беше съвсем неизвестно. Работеше в едно "килерче" вместо бюро, но беше щастлив човек. Занм че сега има негов паметник във Видин и това лято смятам да си дойда до БГ само за да го снимам.
Това са били примерите към които съм се придържала цял живот. Горда съм от тези хора.
Аз лично живея от 20 години по света. И много рядко си идвам в БГ (до 97 идвах по често) по стечения на обстоятелствата. Ако някой мисли че е лесно да живееш в чужди държави, мога само едно да му кажа - да опита. Но без помощ на приятели или роднини, да се оправя сам. Но никога, нищо не ми е било толкова гадно и трудно (даже и в арабските страни, имайки предвид че съм синеока и светла) както начинът по който най-добрата ми българска приятелка ми тегли една още в началото на 90 год. Винаги когато се връщах първо ходех при нея. Баба ми ни подържаше вризката, когато не си пишехме директно. Когато отидох да я видя през лятото на 95 година имаше някаква промяна, но аз не обърнах внимание до като не стигнахме до оплакванията. Аз бях точно във вихъра на развод. Доста измъчена, нещастна и притеснена и се опитах да си го изплача на най-близката си приятелка която и без това вийдах доста рядко. Но тя троснато ме отряза че аз нямам за какво да се оплаквам. Че моите проблеми са нищо в сравнение с нейните. "Каво толкова ти е лошото, ти си живееш в Испания." троснато ме отряза. Не я интересуваше че работех по над 14 часа на ден за минимална заплата и че бях сам самичка, освен всички други лични проблеми! Никога повече не потърсих Албена при редките си връщания!

Така, ще ме извиниш че стана почти по-дълго от есето ти (а и грешките нямам време да коригирам)! Но най-важното, това нито е оплакван (винаги се мсятан за щастли човек с късмет ). Нито пък е един начин да ти натърка носа: "Виж и аз колко съм преживяла, но се държа!" (макар че е вярно че съм изживяла доста повече от връстниците си). Това просто е, за мен, най-човешкият начин който знам за утешение. Чувствам че винаги най-леко става ако някой просто те изслуша (прочетох те) и ти покаже малко от чуждите нешастия. Пустат ни човèшка природа се чувства по-леко когато усети че и другите страдат. А много от тях страдат, неимоверно повече от нас! На ден умират около 80.000 деца само от недохранване. Ми, сравнено с тов - аз НЯМАМ нищо от което да се оплача!
Така че дръж се и не си позволявай да се озлобяваш към другите! Даже и да чувстваш, че те пренебрегват или, че не те разбират! Това е под достойнството на всеки човек, а и все по-малко човек го прави!

BaYa, благодаря ти за това, че по толкова внимателен и леко небрежен начин ми каза: "Я се стегни, лигльо такъв!"

Преди време, в един трамвай, двама пенсионери се скараха кой да седне. И започнаха да викат кой колко е зле. Финалът беше неочакван - в(б)атманът спря трамвая и ги свали и двамата. Не искам да си мерим ... таковата, страданията. Всеки е видял повече от необходимото.

Това за борбата ... Ако се предам, ще ме има на първа страница на "Нощен труд". Напоследък карам по инерция, но физиката учи, че масата е важна за телата по инерция, а аз какъвто съм титан, още бая трябва да ме помачкат преди да спра. Не тази борба ме притеснява. А "врагът отвътре". Оплаках се (ако може да се нарече така мисленето "на хартия") от липсата на мотивация. Така съм устроен, че без мотивация просто ме няма. И понеже изгубих себе си (мечтите, за мен е едно и също), става трудно.

Колко от вас са се питали: "Каквото и да сторя сега, след 100 години някой ще го помни ли? А и на кой ли ще му пука?!". Ето това е проблема. Това, което аз виждам е един паноптикум (с по-народното название "шибан живот").

BaYa, защо си противоречиш? Всеки ден деца умират от недояждане, а ние се жалваме. В същото време дебело подчертаваш, че животът е несправедлив и това е абсолютно нормално.

Тези "дискусии" нямат край. Не вярвам да сторя някоя глупост. Не съм сигурен и за подтика за "есето". Сигурно търсех нещо. Да не би да хленчех за "Ти си силен, ти си сторил невъзможното, стегни се и продължи!"?! Божия работа е това.

Най-голямата ми болка е липсата на емоции - положителни. Всеки друг на мое място би се пукал по шевовете от "заслужена радост и гордост". А на мен ми е все едно. Все едно.

theguild wrote:А бил ли си наистина вътре? Имаш ли представа какво е? Като начало ... не би се усмихвал. Това не говори добре за теб.

В една книга развиваха интересна теория (не е научна, просто забавна): нашите хормони са нашата дрога. На тях се дължи глупавия оптимизъм, както и наивното "има и по-лошо!". Единствените хора, които виждат обективно (и за кратко) реалната ситуация са самоубийците. Според теб са глупаци (което не говори добре за теб, но ...).

За "нещастен" - прав си. Абсурдно е, но Индия има десетки пъти по-нисък стандарт от европейските държави, но има най-щастливите жители на Земята.

Кое е правилно - да си нещастен за да се бориш, или да се потопиш в някаква вътрешна нирвана (с надеждата все пак да не стане шизофреидна)?

Както обича да казва един от шофьорите ни- "па едба ли го?"
Ми не съм влизал като пациент, ама като служител вече джиткам близо 4- ри месеца в една лудница
Пък не виждам к'во му е лошото на това да се усмихвам. Даже ми се струва, че това е най- доброто решение. Колкото и криво да ме разжират понякога.
Та...
Дръж са батка
Опитай с бирата...
Ако не стане...
Е, в края на краищата винаги може да опиташ да отидеш на психотерапевт....

JaimeLannister:

Лошо няма в усмивките. Просто приех по презумпция, че трябва да има причина за усмивка. Явно имаш много причини - или си създаваш такива. Защото да се усмихваш без причина си е успешен опит да завържеш контакт с психотерапевт.

Има два погледа върху живота:
- единият е сериозния ("живеем веднъж и нямаме право на грешки - there is no Undo")
- другият е лековатия ("живеем веднъж и каквото и да правим / проспим, пак ще умрем - there is no Undo too")

Та, юначе - всеки си има виждане. Харесвам Stella Artois, но не искам да спра да мисля специално заради 4 бири на вечер.


Нещо в постинга ти ме издразни. Напомни ми за трима юнаци в казармата - намериха костенурка, отрязаха главата й, пиха от кръвта още докато изтичаше - били чували, че е полезно. И се усмихваха. И съм сигурен, че "отвън" (за непознатите - така се нарича света извън казармите) разказват за тази случка с усмивка (... колкото и да ги раздират понякога).
Сигурно заради "батка" ме издразни - "тук" са форуми и всички карат доста през просото, но такава форма на фамилиярничене за мен е признак на липса на култура.

Хихихихи, ето слушай Джайми - пробай с бирата! И не смятам че си противореча. Животът е по-несправедлив за едни отколкото за други, а не би трябвало да е така! Животът не е песен, а е курав и сурав и си е по-добава да е така. За да о(?)живееш (поне психически), трабва да се бориш всеки ден и това също е нормално! Това което не ми изглежда нормално е, че 80% от световното население живее яко под минималните си основни нужди! Никак, ама ника не ми изглежда нормално майка да погребва едно след друго дечицата си само защото не може да ги изхрани! Не е нормално, не е честно, отвратително е! Но Е така, нали! И най-лошото е че сам човек (даже и една сама държава) не може нищо да направи! Но аз не се предавам: продължавам да консумирам САМО сезонни и винаги местни продукти, разделям боклукът, не харча за никакви глупости (само музика и книги, нито дрехи, нито глупости подчертавам), НИКОГА не купувам маркови продукти (нито храна, нито дрехи, нито лекарства), не си поплювам да кажа това което мисля на по-високопоставените, гледам да не мрънкам припомняйки си винаги че аз СЪМ от късметлийте с покрити базови нужди и малко отгоре (това което Е даже в БГ, но повечето само роптаят за глупости, и с това нямам пред вид нито политиката, нито хората от тук например), работя усилено като член на Червен Кръст и вместо да се прибера до БГ ходя да хващам въшки до като гледам и се притеснявам за чужди деца чийто родители даже не им пука много пъти и и и т.н....
Но все пак аз нищо не променям; но пък не се и предавам. Даже и съвсем сама да останех, бих го правила. И ако забранят някои от тези неща - аз скришом!!
И вярно, опитах по деликатен начин да ти кажа, но не точно това което си схванал! Просто имах чувството че останалите се опитваха да те свестят по прекаленно груб за вкусът ми начин. Та реших да допринеса към колективното бутане!!!
Една биричка????

Иска ми се да можех да ти кажа нещо полезно, но май не мога, и аз имам подобни дилеми. Обаче имам чувството, че просто си взел свръхдоза адреналин и сега не ти действа...

theguild wrote:JaimeLannister:

Лошо няма в усмивките. Просто приех по презумпция, че трябва да има причина за усмивка. Явно имаш много причини - или си създаваш такива. Защото да се усмихваш без причина си е успешен опит да завържеш контакт с психотерапевт.

Има два погледа върху живота:
- единият е сериозния ("живеем веднъж и нямаме право на грешки - there is no Undo")
- другият е лековатия ("живеем веднъж и каквото и да правим / проспим, пак ще умрем - there is no Undo too")

Та, юначе - всеки си има виждане. Харесвам Stella Artois, но не искам да спра да мисля специално заради 4 бири на вечер.


Нещо в постинга ти ме издразни.помни ми за трима юнаци в казармата - намериха костенурка, отрязаха главата й, пиха от кръвта още докато изтичаше - били чували, че е полезно. И се усмихваха. И съм сигурен, че "отвън" (за непознатите - така се нарича света извън казармите) разказват за тази случка с усмивка (... колкото и да ги раздират понякога).
Сигурно заради "батка" ме издразни - "тук" са форуми и всички карат доста през просото, но такава форма на фамилиярничене за мен е признак на липса на култура.

E ако съм те обидил, прости липсата ми на култура... Не съм го направил умишлено.
Иначе, прости и грубостта ми (която вероятно е част от липсата на култура), но ми писна някой да ми реве колко е лош живота.
И знаеш ли защо? Щото има хора чиито живот е по- лош, ама не реват, ами се усмихват. Не смея да твърдя, че аз съм от тях, но все пак...
С времето, с живота, започнах да се кефя на тези хора. И... Неусетено започнах да презирам другите....
Случи ми се... Някак.... Да се опитвам да подам ръка за помощ на човек, който... Продъжи да си реве и смяташе, че видиш ли аз съм лош щом съм щаЧе трябва да тръгна да рева понеже животът бил лош, всичко се променяло, щели сме да умрем и да изгнием...
И аз попитах- "Е И?" и му теглих една майна
И т'ка.
Сигурно съм лош
Все повече започвам да вярвам, че нещата просто са. Не лоши или добри, те просто са. Не че имат смисъл, макар всеки да го намира, или да се опитва да го намери в нещо субективно... Ама на мен пък не ми трябва феноменален възвишен смисъл за да съм щастлив
Нещо такова.
Не знам какво точно исках да кажа, нито пък какво разбра ти. Някой ден ако седнем на по бира може да съм по- ясен. Макар, разбира се това да няма абсолютно никакво значение [/b]

А защо си мислиш, че да стискаш зъби и да се хилиш колко си зле е нещо, достойно за подражание?! Определено възгледите ни не съвпадат. Хората, които описваш сигурно заслужават уважение. Но не са моят идеал за подражание.

А сега ще го напиша за всички с големи букви, дано ме разберете:
ХОРА, АЗ НЕ СЕ ОПЛАКВАМ ОТ СЪДБАТА СИ. НЕ СЕ ЖАЛВАМ, ЧЕ БИОГРАФИЯТА МИ МОЖЕ ДА ПОСЛУЖИ ЗА СЮЖЕТ НА ПОНЕ ТРИ САПУНЕНИ СЕРИАЛА.

МОЯТ ПРОБЛЕМ Е: КЪДЕ ОТИДОХА МЕЧТИТЕ? И ЗАЩО НЕ МОГА ДА СЕ РАДВАМ НА ПОСТИЖЕНИЯТА СИ?

Е, надявам се да коментирате това, а не: "не хленчи, има къде-къде по-зле от теб!" (А това пък как може да ви е утеха, ума ми не го побира!).