Продължаваме темата от другия форум. Ако някой освен Трип или Роланд иска да се намеси - нека е чел поне сборника И самата дискусия там. Не по диагонала.
Trip wrote:Позволявам си да ти отговоря сега, щото има някои принципни положения, които май че ни разделят твърде безкомпромисно...
k. wrote:Не е така. Като слагам крайната оценка, аз гледам какво е съотношението -
количественото - на "силни" и "слаби" неща в целия сборник. Затова имам критерии с оценка 4 (която всъщност е средноаритметично от няколко неща с 3, няколко с 4 и няколко с 5, горе-долу по-равно).
Специално за "Структура" обаче няма как да не дам 5, при условие, че само на "Космодора" бих дал 3 (това ми е оценката за "като цяло нито блести, нито дразни"), а на "Матрицата", "В търсене на изгубеното време" и (
може би - след като пак го прегледам) "Виталертон" - 4 ( = "доста по-често блести, отколкото дразни"). Към другите текстове нямам никакви упреци (освен педантични козметики
), та да ги режа под 5. Оттам - цялостната оценка на сборника клони към 5. Ако държиш да съм суперпрецизен - 4.619.
И ето какво разбирам под "тенденция".
Ясно
Разбрах ти системата. Но дали твоите
читатели я знаят?
Всичките?
Щото не е чак толкова проста...
Всъщност една от идеите ми, като реших да напиша рецензията точно по тоя начин, беше повече хора да разберат системата ми. Особено авторите, дето участват в Копнежа за разкази...
Trip wrote:Само нещо относно оценката ти за стила – способността за разнообразен стил сама по себе си не е за мен плюс, освен ако не е “разнообразен стил, стоящ на мястото си”. За теб стила в “Сиянието” е на мястото си, за мен – не, както и да е, само имай предвид да qualify-ваш подобни твърдения, щото иначе излиза, че хвалиш някой певец колко хубаво се разпява.
Съгласен съм с уточнението - разнообразен + уместен. Точно за това гледам, като оценявам стила.
...
Trip wrote:(3) Но значи, че е възможна. И че има живи, истински хора, които говорят така. И в един момент е редно да се запиташ: А дали твоето разбиране за художествените образи не е прекалено тясно? Ако те винаги трябва да са такива (каквито ги е направила Бътлър) или онакива (както ги е изградил Шоу)... изкуство ли правим, или идеология?
(Не питам заяждящо, а понеже понякога ми звучиш прекалено авторитарно и искам да разбера откъде се получава.)
* * *
Това, което предлагаш ти, по принцип е напълно валиден подход. Само че - един възможен подход. Авторът е избрал друг, който считам за също толкова валиден (по силата на аргумента "това съм го виждал и в живота, значи е позволено"). Възможно ли е да се опитваш да налагаш единия над другия? Ако да, как оправдаваш такова налагане?
Относно идеологията.
Чел съм много и най-различни автори от всякакви жанрове, течения и епохи. Всички те, при все наглед тоталните си разлики. използват вариации (практически безкрайни) или си играят (ловко и внимателно) с
едни и същи принципи на разказване на история. (Тук говоря за структура) Които според мен са нарушени или игнорирани на много места в сборника.
Изградил съм си гледната точка за това какво е добра литература (и добре написана литература),четейки разкази и романи, а не четейки наръчници по писане. Излишно е да ти казвам, че повечето от изводите, до които съм стигнал, никога няма да се преподават в университетски курсове, така че и оттам не съм ги взел. Оттам и от наръчниците съм взел единствено названията, които ми позволяват по-лесно да артикулирам пред себе си и другите мнението и наблюдението си над тая или оная поема/кратка история/книга.
В такъв случай - интересно ми е да разбера повече за принципите, които си открил. Не е нужно да ги обобщаваш тук (пък и сигурно е непосилна задача, като знам собствените ми колко интуитивни продължават да бъдат, независимо колко години вече се опитвам да ги опростя до думички...). С такива дискусии и наблюдаване на оценките, които даваш, лека-полека ще се ориентирам.
Ответната ми молба е ти също да не бързаш, като си вадиш изводи за моите. Имаме какво да учим един от друг, нека се насладим на процеса.
За другите неща, явно фундаментално не съм се изразил правилно:) (А, да, и Шоу съм го дал за пример за елегантно
поднасяне на кондензирана информация, не за керъктър билдинг. Чети внимателно, приятелю
)
my bad
Фокусът ми беше обаче не върху какво точно правят авторите, а върху плурализма в правенето му - че може да се прави по повече начини.
Нямам проблем със същността на характерите, а с тяхната реализация в текста. Няма абсурден, или странен, или дори просто малко нетипичен характер или ситуация или въобще елемент в живота или във въображението на автора, който да не може да бъде реализиран добре, ако той е ловък и внимателен. (The dog said bow-wow, Mother Grasshopper на Суонуик)
Нямам проблеми с герои-сентенциозни многознайковци, или такива, които обичат да говорят в огромни блокове текст. Но нужно ли е тогава да търпим по шест реда сентенциозни многознайковщини или десет реда обяснения във всяка, тяхна, реплика!?!
Вземи подписа на Рол. Извадено от контекста си, това описание би свършило перфектна работа да илюстрира точно такъв персонаж, който бива игнориран в дадена ситуация. В едно. Изречение. Ясно, че ситуацията е различна, но това е работата на автора – да майстори ситуации, където с максимална икономичност да постигне максимален ефект. Нямам проблем с една-две-дори-три сентенциозни многознайковщини, но когато са повече и когато цял разказ се крепи на тях....
Да не говорим, че специално при диалозите прякото предаване на репликите е само един от поне 4 варианта и във всеки един от другите информацията може да се запази същата като в пряка реч и, предадена опосредствено, да не звучи толкова изкуствено, както когато излиза от устата на някой персонаж.
Напълно съгласен.
Но
има ли такива герои в "Мигновечност"? Ако има -
колко са спрямо общата бройка?
(Ако само обясняваш по принцип - не ми отговаряй.)
Също - Нямам проблеми с това, че приятелят на Асен тачи желанията му безрезервно
(Mакар да го направи след само една Асенова реплика, при това е лекар, който знае опасностите от това да го остави сам...не знам, нямаме достатъчно подсказки, достатъчно обосновка в разказа за такова поведение. Ето тук за мен идва момента с отхвърлянето на “има го наистина” аргумента. Всяко произведение има нужда да задоволи един минимум потребност на читателя от подсказки и нещица в текста, за да си каже “Ок, I’ll go with it”. Ако е дадена твърде малко информация, как да знам дали авторът “ме е оставил да си представям” или просто не си е свършил работата? За мен, във Вирталертон Наско е бил толкова запленен от high-concept-a (courtesy of Alex Sultanov) на разказа си (който е много хубав), че е пренебрегнал персонажите, и още повече, ключовия персонаж. А той не е Асен. В “Сиянието на реката” пък ми е дадена достатъчно информация за героя, но на много неподходящо място и изключително безинтересно, просто описание на събития и нищо, което да ме накара да усетя персонажа. )
Почерних нещото, което
винаги ми създава проблеми, като дойде време да сравняваме оценки и преценки с други хора. :/
Аз имам
много ниска потребност от подсказки за характерите или мотивацията. Силно предпочитам недообясненото - даже правих презентация "Фрагментарност и фантастичност" преди 3 години - най-опростено казано, защото то активизира собственото ми въображение.
Когато нямам никакви предишни подсказки, съм готов да приема
всяка реакция на героя - знам колко многообразни могат да бъдат хората, а авторът не ми е дал причина да се усъмня в адекватността на реакцията. Моето е "невинен до доказване на противното", наистина.
Проблемите ми почват, когато по-късни действия и мисли противоречат на по-раншните. Дай ми повече подсказки - и шансовете да се омажеш в тях стават по-големи, нещо такова. В моите критерии следя за такива противоречия в "Логика на повествованието", не в "Структура", така че няма да се отплесвам повече.
Имам проблем с това, че лекарят е удобно безинициативен, за да може да имаме писмото след това, което, признай, за автора е пътят на най-малкото съпротивление. То реално не е художествена ситуация и не изисква почти нищо от уменията за изграждане на такава ситуация, освен красноречие. А можехме да имаме същия лекар, със същия характер, но разкъсван от конфликт (“Literature is about the human heart in conflict with itself”)
Не признавам.
Първо,
идея си нямам what literature is about - това вече го знаем, но не мога да изпусна шанс да те подкача.
Второ - както писах в предни постове, писмото е един
възможен похват за представяне на развръзката. Поне досега нямам скала, с която да меря "линия на по-малкото и на по-голямото съпротивление" в литературата; избягвам да твърдя, че един похват е по-удачен от друг. Мога да твърдя, че когато авторът е избрал определен похват,
изпълнението му е успешно или не дотам. Точно както ти говориш за "реализация", не за "същност" по-горе.
Ако авторът Атанас П. Славов е избрал похвата "епистоларна развръзка" (ига те понятието...
), нека видим доколко успешно го е
изпълнил.
Вече писах, че за мен писмото е напълно успешно, автентично писмо; ако има нужда, ще го огледаме за конкретни проблеми.
Примерно, ето няколко груби щрихи – “да отида ли да го посетя, да не отида ли? Той ми каза да не ходя, но беше упоен, все пак трябва да го видя, като лекар е моя отговорност (професионален дълг vs. Изпълнение на приятелска молба + елемент на съмнение в състоянието, в което е изречена тази молба). Още на втория ден след изписването му звъннах, но не ми отговори. Вече няколко дни ни вест, ни кост от него, какво става, дали лекарството не му е сторило нещо (най-разумното предположение, болезнено потвърдено, но и болезнено извъртяно от това, което се оказва накрая, създаващо очаквания у читателя). Ох, нека отида да го видя, да отида ли да го видя, чакай да попитам приятелката си, да споделя с него, трябва да споделя с НЯКОГО, защо трябваше да му давам лекарството, ами ако разберат, с мен е свършено (егоистична жилка? Обогатяване на персонажа.), СТИГА, НЕ можех да го оставя да умре или да е инвалид, ами ако е мъртъв, ако е мъртъв СЕГА, той беше дрогиран, защо се съгласих. Приятелката ми се страхува, че ще ме разкрият, гневи ми се, че съм я посветил в престъплението си, казва ми да си стоя на задника, или не, по-добре да отида, да направя нещо, нещо...”
Тук той може да стигне до самия праг на Асен и да не му стигне волята, да се върне. Или да реши, че все пак трябва да уважи желанието на своя приятел и да чака. Тоагва писмото даже може да се запази в своята цялост, но да носи много по-силен емоционален и трагично-ироничен заряд. – С Асен наистина се е случвало нещо ужасно и немислимо (Защо тогава не почуках на вратата му? Защо?), но то се е изразявало в абсолютно отвращение от материалния свят (Само съм щял да го нараня, ако бях влязъл. Той не би могъл да комуникира с мен по никакъв начин, освен с писмо. *Подсилване на художествената обосновка за писмото, вкарвайки го в правдоподобен поток мисли на главния персонаж*) Но защо не влязох въпреки това, ето сега го няма, какво като е бил отвратен, щях насила да го измъкна, ако трябва, щяхме да го излекуваме, майната им като ме разкрият (приятелството като грижа, самовината и решителността vs. Приятелството като безпрекословна вярност и тревогите за собственото бъдеще), но какво ли щях да видя, ако бях влязъл, бих ли понесъл разговора с него, бих ли я понесъл, ами ако го бе направил пред мен, ако се бе.... пред мен?... Как щях да живея с това, ако се бях провалил да го измъкна със себе си, какво тогава?
“Ами ако е бил луд? Ако писмото е плод на лудост? Какво тогава? Ако е бил просто луд? Какво, тогава? Тогава е трябвало да вляза. О, божичко, ами ако, ами ако...и все пак...и все пак...”
Ето такъв разказ би ми харесал много. И това е разказ, който според мен не губи нищо от предишното си съдържание, напротив, обогатява го.
Това предложение е страшно любопитно, ще го предам на Наско.
Евентуалното ми възражение е: а доколко е важен образът на Иван (приятеля), че да дълбаем в
неговите реакции? Защото те, както ги предлагаш ти, са на сегашното човешко ниво (тоест за близо до реалистичната психологическа проза), за разлика от следващото човешко ниво, за което загатва самият Асен. Каква, в крайна сметка, е
целта на автора? Къде е фокусът му?
Това имам предвид с критиките си. Тия разкази можеха да бъдат много, много повече и съм видял конкретни места, където могат да бъдат повече. Затова и седмицата.
Разбирам напълно, че за теб те са нещо много, много повече. Винаги има читатели, които възприемат нещо дълбоко и изцяло, независимо дали е написано добре, зле, блестящо, или как да е. Други пък не го възприемат, дори да го е писал гений. Трети, 90% от читателите, са в деликатно неутрална позиция, и от това как им е поднесена историята зависи дали ще им влезе и дали ще им остане.
Според мен Наско е писал всички тези неща много повече за себе си, отколкото за горните 90%. В това, разбира се, няма абсолютно нищо лошо, и съм оценявал сборника с тази мисъл. Но в случая с “Мигновечност” аз все пак съм част от тия 90%. Както, доколкото схващам, Симеон и Жоро. Други от Шадоуденс май че не са го чели още, но когато го сторят, вероятно ще споделят, тъй че ще имаме и тяхното мнение.
Още мнения ще са ми безкрайно интересни, на автора - също. Той
помоли за такива, независимо дали ласкави или жилещи.
Самата дискусия също ме радва - ще се старая да крада време за нея, да върви пълноценно. И кой знае, някой ден може да се окаже, че с теб сме били в една и съща група читатели, само за поднасянето на историята сме имали различен възглед...
(Доста се чудя напоследък колко човека си мислят, че съм писал рецензията за "Мигновечност", за да направя услуга на автора, демек тя е някакъв PR материал; и колко от тях са ме чували да казвам, че
никога не сядам да пиша за нещо, освен ако не е ме
развълнувало дълбоко; и колко правят връзката с преобладаващия тон на рецензиите ми - не само тая за "Мигновечност".
И се чудя точно по такъв начин - в едно изречение, с две точки-и-запетaи.
)