Dark Chronicles tryouts - Ico
Posted: Tue Jun 30, 2009 1:00 pm
Мисля че преди време , бях казал колко ценя тъй наречената рубрика Dark Chronicles. И затова съм се захванал да направя в стила и. Правя го мен главно но за всеки случай го пускам и тук защото нещо не ми харесва сега като си го чета но не мога да си избистря кое точно. Имайте предвид че това е началото в момента съм в процес на писане на останалото като спазвам времевата линия на играта.
Това е една история за едно момче. И едно момиче. И един замък
Айко е момче без щастливо детство. Още от момента на първия му дъх вместо майка му да се разплаче от щастие а баща му да ликува за наследника си. Но новороденото не е било обикновено бебе, като всички останали- от главата му се подавали два малки рога. А всички знаят – рогатите са прокълнати и ако не се вземат мерки цялото село ще бъде прокълнато. Но правилата повеляват – до десетата година на момчето никой няма право да го закача. И така то расте самотно –всички го отбягват, някои се страхуват от него. На десетата му година в селото пристигат конници яхнали едри коне, с безлики лица скрити зад маски и рогати шлемове. Един от тях взема момчето на коня пред себе си и потеглят. Няма сбогувания, само майката плаче скришом. Пътуват през гори и полета в неизвестна посока. Пътуват мълчаливо – и конниците , и момчето. И ето че идва ден в който пристигат на брега на морето и виждат целта си – грамаден остров с великански замък построен върху него. Размерите му са огромни – момчето никога дори не си е представяло че съществува нещо такова. Кониците също не бързат – знаят какво трябва да направят но не им е приятно. Между Замъка и брега зее огромна пропаст но те не се нуждаят от мост , пътя им е от друго място. Ниско , на нивото на морето има лодка с която гребат към основата на острова. Лодката ги води в тъмен тунел. Един от мъжете натиска стара ръчка и плесенясалата желязна преграда се вдига. Спират лодката в малко езерце през врата направена от зелен камък. Един от мъжете проговаря нарушавайки тишината, обръщайки се към един от другарите си:
- Донеси меча!
Другия , кимва и отива да вземе особения меч забит на края на пътечката обикаляща езерото. Приближава се и само леко издърпва меча от ножницата. Светва ярка светлина и допряна от нея вратата се отваря сама. Групата влиза в малка кръгла стая, водача натиска една ръчка и цялата стая започва да се движи с голяма скорост нагоре, все нагоре към замъка. Когато спира групата се оказва в центъра на огромна зала чиито стени са покрити с каменни статуи. Десетки, стотици статуи, една от статуите зее – чак тогава Айко разбира какво го чака. Докато го слагат вътре един от мъжете си позволява последни думи:
- Не ни съди, правим го за доброто на селото.
Това е и последното което момчето чува преди тежкия капак да се затвори. Остава само тъмнината. Цялата зала се разтриса когато асансьора тръгва обратно.
Оставен в камъка да умре от глад и жажда , или да му се случи нещо друго- по лошо. Незавидна съдба. Но Айко не е от момчетата които просто се предават и започва неистово да блъска тежкия камък . И чудото става – малко парче от парапета в основата се отчупва и целия сакрофаг пада и се разпуква. Айко е свободен – но къде се намира и какво ще прави той не знае. Докато обикаля из празните зали той забелязва от тавана на залата да виси странна клетка. И сякаш в нея има някой. Айко се втурва по стълбите обикалящи стените на високата зала и след дълго бягане и катерене достига върха – и тогава я вижда – тя е там в клетката, бяла , сякаш леко светеща с вътрешна светлина и със заострени ушички. Малко по- голяма е от него и е красива. Не му отговаря когато и извиква- само стои прегърнала коленете си с ръце и мълчи. Но това не го спира, той дръпва близката ръчка която спуска клетката и тръгва да бяга обратно. Събаря клетката на пода и тя се отваря. Странната девойка тръгва към него говорейки му на странен, мелодичен език който той не разбира. Тя пристъпва плахо сякаш вижда човек за пръв път, и протяга ръка да го докосне. Но преди да успее става нещо странно – изведнъж зад гърба и изниква странна сянка с човешки очертания и я грабва през кръста завличайки я към облакът тъмнина изплувал в ъгъла на стаята. Тя не се съпротивлява само изпищява от уплаха. Този звук изкарва Айко от вцепенението, той грабва една отчупена греда от близкия парапет и я стоварва върху гърба на съществото. То издава протяжен звук и се стопява. Значи са уязвими – мисли си Айко, но може да се върнат , трябва да се направи нещо. Той сграбчава ръката на момичето и го повлича към изхода. Тя покорно бяга с него. Момчето вече не мисли за нерадостната си съдба – вече има цел - да се измъкнат от замъка и това му дава енергия.
Това е една история за едно момче. И едно момиче. И един замък
Айко е момче без щастливо детство. Още от момента на първия му дъх вместо майка му да се разплаче от щастие а баща му да ликува за наследника си. Но новороденото не е било обикновено бебе, като всички останали- от главата му се подавали два малки рога. А всички знаят – рогатите са прокълнати и ако не се вземат мерки цялото село ще бъде прокълнато. Но правилата повеляват – до десетата година на момчето никой няма право да го закача. И така то расте самотно –всички го отбягват, някои се страхуват от него. На десетата му година в селото пристигат конници яхнали едри коне, с безлики лица скрити зад маски и рогати шлемове. Един от тях взема момчето на коня пред себе си и потеглят. Няма сбогувания, само майката плаче скришом. Пътуват през гори и полета в неизвестна посока. Пътуват мълчаливо – и конниците , и момчето. И ето че идва ден в който пристигат на брега на морето и виждат целта си – грамаден остров с великански замък построен върху него. Размерите му са огромни – момчето никога дори не си е представяло че съществува нещо такова. Кониците също не бързат – знаят какво трябва да направят но не им е приятно. Между Замъка и брега зее огромна пропаст но те не се нуждаят от мост , пътя им е от друго място. Ниско , на нивото на морето има лодка с която гребат към основата на острова. Лодката ги води в тъмен тунел. Един от мъжете натиска стара ръчка и плесенясалата желязна преграда се вдига. Спират лодката в малко езерце през врата направена от зелен камък. Един от мъжете проговаря нарушавайки тишината, обръщайки се към един от другарите си:
- Донеси меча!
Другия , кимва и отива да вземе особения меч забит на края на пътечката обикаляща езерото. Приближава се и само леко издърпва меча от ножницата. Светва ярка светлина и допряна от нея вратата се отваря сама. Групата влиза в малка кръгла стая, водача натиска една ръчка и цялата стая започва да се движи с голяма скорост нагоре, все нагоре към замъка. Когато спира групата се оказва в центъра на огромна зала чиито стени са покрити с каменни статуи. Десетки, стотици статуи, една от статуите зее – чак тогава Айко разбира какво го чака. Докато го слагат вътре един от мъжете си позволява последни думи:
- Не ни съди, правим го за доброто на селото.
Това е и последното което момчето чува преди тежкия капак да се затвори. Остава само тъмнината. Цялата зала се разтриса когато асансьора тръгва обратно.
Оставен в камъка да умре от глад и жажда , или да му се случи нещо друго- по лошо. Незавидна съдба. Но Айко не е от момчетата които просто се предават и започва неистово да блъска тежкия камък . И чудото става – малко парче от парапета в основата се отчупва и целия сакрофаг пада и се разпуква. Айко е свободен – но къде се намира и какво ще прави той не знае. Докато обикаля из празните зали той забелязва от тавана на залата да виси странна клетка. И сякаш в нея има някой. Айко се втурва по стълбите обикалящи стените на високата зала и след дълго бягане и катерене достига върха – и тогава я вижда – тя е там в клетката, бяла , сякаш леко светеща с вътрешна светлина и със заострени ушички. Малко по- голяма е от него и е красива. Не му отговаря когато и извиква- само стои прегърнала коленете си с ръце и мълчи. Но това не го спира, той дръпва близката ръчка която спуска клетката и тръгва да бяга обратно. Събаря клетката на пода и тя се отваря. Странната девойка тръгва към него говорейки му на странен, мелодичен език който той не разбира. Тя пристъпва плахо сякаш вижда човек за пръв път, и протяга ръка да го докосне. Но преди да успее става нещо странно – изведнъж зад гърба и изниква странна сянка с човешки очертания и я грабва през кръста завличайки я към облакът тъмнина изплувал в ъгъла на стаята. Тя не се съпротивлява само изпищява от уплаха. Този звук изкарва Айко от вцепенението, той грабва една отчупена греда от близкия парапет и я стоварва върху гърба на съществото. То издава протяжен звук и се стопява. Значи са уязвими – мисли си Айко, но може да се върнат , трябва да се направи нещо. Той сграбчава ръката на момичето и го повлича към изхода. Тя покорно бяга с него. Момчето вече не мисли за нерадостната си съдба – вече има цел - да се измъкнат от замъка и това му дава енергия.
